Преди бях хипер емоционална и изразяваща себе си с вдъхновение дори тогава, когато то бе продиктувано от дълбока тъга и меланхолия... И да, меланхолията не е статичност, въпреки че те кара да бъдеш душевно обездвижен... Тя е динамика на тъжното вдъхновение, от което най-често се разждат черни перлени шедьоври.... Някога (говоря все едно е било преди хиляди лета и зими...но така го чувствам) не пусках хората да си отидат лесно от живота ми. Борих се за тях, страдах за тях, чувствах ги!!! Споделях болките си в искрени повествувания, които идваха дълбоко от живото ми АЗ!
Сега е толкова лесно да се разделям с хора от живота ми, че това безразличие е плашещо и все пак ми помага да не страдам... но и вече не чувствам! Един човек! Какво толкова.... толкова ще идват и ще си отиват от живота ми...
Трудно ми е да споделям!!!!
Душевната адаптивност се превърна в патологично безчувствие!
АЗ-ът вече съществува...и толкова! Просто спря да живее...
Преди се интересувах от фотография, пътувания, мечтаех много, имах много планове, все различни, променях бъдещето си и без един лев, пак грабвах раницата на гръб и тръгвах напред... по железопътни нощни гари, слънчеви горещи асфалтови пътища... пишех поезия и проза, учудвах се на хората, чиито живот се въртеше около поредната купена гривничка. Днес съм пълна с какви ли не болести (най-вероятно защото душата ми боледува на първо място..) и се чудя на кои лекари да търча. Не мога да тичам след мечтите си. А може би се появиха, защото мечтите ми боледуваха и изчезнаха... и вече нямаше смисъл да се осъществява нещо, което не е желано.... Не ме беше страх от смъртта, изглеждаше ми очарователна, сега ме ужасява!!! Сега всичко и всички са ми толкова безразлични, че дори не намирам приказка с някой.. Преди със съвсем случаен човек можех да завържа такъв разговор, че и на мене да ми стане кеф, и на него... Все едно сме били приятели 10 години, а не познати от 10 минути.... Сега стоя мълчаща.. с абсолютно безидейно съзнние, наведена глава, чудеща се как да се отърве от поредния човек.... Животът ми се завъртя около гривничките... Дори не ми е тъжно! Налага се ежедневно да лицемернича. Имам пари... нямам мечти...
Преди знаех, че има какво да дам като мъдрост. Тя просто беше скрита в мене, може би в резултат на постоянното ми съзнателно и подсъзнателно философстване и анализиране...
"Много анализираш! Спри да анализираш!!!" постоянната реплика , която чувах от всеки, особено от мъжки пол. Може би от страх, че душите им ще останах голи, а не толкова от опит да ми помогнат да бъда щастлива. Опитвах се да не анализирам... и ето ме- не съм щастлива от този факт! Опитвам се отново да мисля!!! За да мога да научавам за света и себе си и да ви уча за света и вас самите! Всеки човек е учебник и е грозно и тъжно сам да къса страниците си!
Преди намирах очарование в тъмнината, в тъгата, в готиката, в черното... Сега съм станала толкова посредствена, че...чак се чувствам просто удовлетворяващо и удобно в кожата си... но не и вдъхновяващо и изпълващо!
Преди се усмихвах повече, плачех повече... Сега се усмихвам насила, не плача!
Преди гледайки върховете в далечината, мечтаех да отида там... Сега, гледйки върховете в далечината, те са просто фон...
Преди ми даваха 17 години... все изглеждах по-малка с по 5-10 години. Сега ми казват "госпожо"! Изведнъж остарях с повече от 10-12 години само за няколко месеца...
Преди усещах всичко около себе си толкова осезателно.. дърветата, животните, камъните, вятъра, дъжда... Сега са просто бездушни предмети... защото бедушен предмет съм аз!
Преди се чувствах несигурна в себе си. Сега знам, че мога да се оправям в повечето ситуации. И каква полза? Когато лицемерието замени трепетът...
Преди бях дете и с детските си очи търсех своето убежище на мислите... търсех сигурност в шепите, търсех своето гнездо за душата си, което ще съградя с лъчи от светлина, мечти, пътища и малко мрак... Сега съм жена и сухо дърво, което просто съществува...
Все още вярвам, че всички винаги сме сами...
Търся своето вдъхновение отново, защото то е в основата на творчеството, любовта и живота. Без него сме просто празни черупки с кухи спомени за перли...
