Ужасявам се! Да не стана като майка ми... Обожавам я, но тя е тотален мазохист във всяко отношение. Самонаказва се заради самото си съществуване. Прехвърля всички очаквания за своя живот на мен и в същото време самонаказвайки се ми е дала пример как да се самоунищожа, а не как да постигам. Не се хранеше нормално и пълноценно преди да започна да работя с оправданието, че не стигат пари и всички пари отиват по мене. Сега аз си изкарвам парите сама, че и още един човек поддържам (НЕ, не е дете,нямам деца и не възнамерявам да имам). Но тя продължава да се самонаказва и самоизмъчва- всичко на мене ми дава, дори и залъка си, който НЕ искам да и взимам... не ми е нужен, нужен ми е този неин залък да бъде преглътнат от нея, за да бъде здрава заради мен и да ми дава пример как човек да се грижи за себе си. Дам и нещо- не го иска, а на думи ме учи как да се науча да получавам... а аз съм се научила само как да давам... като нея! Не мога и да поемам голяма отговорност. Защото от малка, че и досега, дет съм зрял човек, постоянно ми се заповядва какво да правя и че ако направя обратното, съм грешна. Дори здравната ми книжка взима, че видиш ли- не мога да я пазя аз нормално, а тя можела... Ако отговорността за една хартийка не може да ми се гласува, коя съм аз, че да възпитавам деца и хора, нямам навика даже отговорност пълна за животни да нося! Не, не искам да имам деца.... За мен са консуматори на живот и време. Пред мен е живият пример за това как от тревоги по МЕН и то БЕЗПРИЧИННИ И ИЗМИСЛЕНИ ОТ НИЩОТО, един човешки живот на мъдър и прекрасен човек е съсипан. Казват, че само като станеш родител разбираш родителите си. Не искам да ставам родител, НЕ искам да разбирам нито този стремеж към унищожение и прекомерна загриженост, нито искам да разбирам нехайството и безотговорността (другата крайност) на някои родители. Майка ми дори ми повтаря да не раждам... Защо? Аз знам защо: ужасява се да не ме загуби при раждане например... Но за мен тя е ужасена да не стана като нея- толкова влюбена в детето си, че да съсипя собствения си живот. Вечер не заспива,докато не ме чуе, че съм се прибрала, а аз се прибирам късно от работа. Не съм далече от нея, в центъра работя и живея.. Но този страх остава... Расте с нея. Чувствам се като грешка! Не искам никой да се чувства като грешка! Тя става в 5 за работа, а се мъчи да не спи до 11, докато не ме чуе,че съм стъпила в нас. Безумие!!! Пълно! Направо е ненормално, за мене поне е патологично ненормално! И аз си имам своите патологични мисли (тоооо...всеки си има своите,де), но това е безумие! Да се самоизмъчва да не яде, да не спи, да се тревожи нон-стоп за НИЩО и това НИЩО да го влага в мен... Постоянно да заповядва какво да направя... Имам чувството, че заповядва на себе си. И НИКОГА не приема,че може да греши! Щом е майка по подразбиране тя ВИНАГИ Е ПРАВА! За мен..... липсата на капка съмнение в себе си е признак на слепота и глупост! Така човек не израства. Така човек отрича човешкото в себе си и утвърждава илюзии, които не само не са му потребни, а и пагубни за мисленето и следователно за живота му! (Казвам "живот", а не "съществуване" ненапразно ... защото не са пагубни за самото съществуване, но съществуването не е живот...).
Аз пък винаги се съмнявам и задавам въпросът ЗАЩО? Включително и за себе си...
Обичам майка си, но с огромно огорчение и тъга мога спокойно да заявя:
Тя ми е пример за НЕподражание, страх ме е да не заприличам на родителите си (камо ли на баща си.... за него и ДУМА не може да става, то ще е трагедия направо...). И така... се чувствам тооолкова сама (въпреки че не съм мизантроп).... и тооолкова неразбрана.... и толкова битки и поражения нося в себе си, че... всички в крайна сметка винаги сме сами....
