Нагон и Карма

Вярвам в две неща, които неотменно се доказват сами по себе си във времето искам/ш или не.
Едното е издълбано и на крака ми с бръснач и присъства навсякъде, където съм като мото. По едно време мислех, че по този начин си навличам самото мото в живота и, че си влияя негативно. Но не. Фактът си е факт въпреки всичко. И всички. И той е, че
ВСИЧКИ ВИНАГИ СМЕ САМИ...
Защо? Човек има свое тяло. Има и душа. Както се казва- ти си дух, облечен в тяло от месо и кокали, създадени преди милиарди години в звездите. Ти си преживяваш радостите, с който и да ги споделяш. Ти си преживяваш мъката, колкото и да те утешават. Сам! Онази симбиоза между душа и тяло, която си. Сам! Илюзията често е неразличима от истината и масово в живота всичко е илюзия, за да живеем по-удобно. Книги, филми, картини, вдъхновение, усещането за красота според субективните ни представи, мисълта, че сме над всичко и т.н. Спорът, че изброеното е изкуство е незначителен. Наричаме го изкуство, прекрасно е, но е илюзия. Картината съществува като платно и цветове, съчетани по необикновен начин, но въображението ни я прави красива и значима. Изкуството е средство за илюзия. Музиката ни кара да мечтаем, но всичко е в главата ни, на практика има само ноти! Природата навън е прекрасна, неповторима, художник! Смяната на сезоните, различните места и т.н. ... Природата е жестока!!!! Животните се убиват едно друго, за да живеят, разкъсват се, изяждат се живи! Немесоядните се хранят с тревата, дърветата и т.н., които също са живи, не могат да помръднат от мястото си и биват изядени, отново живи. Все едно не ги боли ли...еми, не, боли ги. Просто нямат очи, уши, 2 или 4 крайника и т.н. ,за да изразят болката си като нас. Общо взето целият свят навън, онзи прекрасен свят...е една ежедневна борба за оцеляване и възпроизвеждане...
Което ме води до второто нещо:
ВСЕКИ ДОСЕГ НА ЕДНО С ДРУГО ЖИВО СЪЩЕСТВО Е НАГОН ЗА ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕ!
Животни, растения, хора!!! Това как един човек залъгва друг и себе си неосъзнато само защото иска да се възпроизведе...е по-ужасно и от инстинктът на животните!
Животното се ражда така и заради физиката си най-малкото, целта,която може да постигне като най-възвишена, е да има поколение. Докато един човек, макар че може да постигне повече за вида си- да изучава света около себе си, да пътува, да опознае необятния космос, да осъществи контакт с чужди цивилизации, да разнищи структурата на атома и историята на света, да създава, да усъвършенства мозъка си, да върши добри дела за себе си и другите около себе си, за да има по-чиста карма.... той...той...човекът...е избрал да парадира с това , че знае какво е любов и с нейното име напред, да оправдава инстинктът си за размножаване! Онзи, вроденият! И отричаният!
Казват, че ако една клетка живее в благоприятна среда, тя ще избере пътят на размножаването или възпроизвеждането. Ако ли живее в неблагоприятна, ще избере пътят на безсмъртието. И след една "любов" в гооооолеми кавички, човек се пита защо ли не се е родил вирус! За да бъде безсмъртен и да не се заблуждава, че има глава на раменете, с която разсъждава, вместо пръчката или дупката между краката си, която контролира действията и живота му!
Един мъж заглежда една жена...определя по външния и вид подсъзнателно дали тя е "достойна" за продължение на рода му. Гени, черти... За една жена се отнася същото! Любов от пръв поглед? Хаха... По-скоро гени от пръв поглед ;) Любовта...година, две, три, четири... до пет години, откакто някои са заедно най-често се създават децата. Защо ли... Защото влюбеността по последни данни е психическо разстройство с максимална давност 4 години! След като се създаде поколението, мъжът най-често, ако е алфа мъжкар, се отправя към оплождането на повече женски (ако и досега не го е направил с изневери), оставя женската с поколението , за да го отглежда сама (както и най-често се случва в познатата ни природа) и отива са сее семето си при други яйцеклетки, които да оплоди, да се самозалъже, че е създал семейство, след което да остави женската и да...търси нови гени!
Същото е и с алфа женските. Подбират гени, като предлагат яйцеклетките си на много мъжкари (ака. разпрани путки без извинение) и след като създадат поколение, подбират не алфа мъжкар, който да и помогне в отглеждането (ака. тъп путьо с малка "пръчка" и комплекси за малоценност...има защо!).
Сърчица, пеперудки, пчелички , обръщенията "котенце", "пиленце", "патенце", вричането в любов, самозалъгването, общите домове, браковете, целувките, сексът, новото бельо, подаръците, закрилата, общите спомени и т.н.... всичко това е продиктувано от тъпата ти дупка между краката, мила дамо или от грозната или красива пръчка с право на глас, мил господине! И не ми спори! По-добре ходи направи един качествен опит за оплождане без резултат, за да ти мине яда от прочетеното току що заради вътрешно разногласие между съзнанието ти, което те залъгва и подсъзнанието ти, което е съгласно с написаното, за да ти помине и нагона!
Всеки един човек навън, който виждам, начина, по който се е облякъл и държи, всяко дете, дори образът си в огледалото... знам, че е отражение на един нагон! И нищо повече.
Човек се ражда и умира сам...в ума си и тялото си! И не... не сме безсмъртни...
Факт!

...не, не съм религиозна фанатичка, нито съм религиозна изобщо... просто имам свои вярвания за неща от много религии и такива, които в нито една ги няма... но този пасаж от Библията, може би най-точно описва любовта... НЕ нагонът! Не онази любов със сълзливи сърчица по св. Валентин... а универсалната и абстрактна, истинска и неотменна любов, където размножаването няма място... онази безсмъртната любов, живееща в неблагоприятна среда и затова избрала да съществува напук на своето изчезване, дори и като слово...

"Да говоря всички езици човешки и дори ангелски,
щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, -
щом любов нямам,
нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот,
да предам и тялото си на изгаряне, -
щом любов нямам,
нищо ме не ползува.

Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост,

любовта не завижда,
любовта се не превъзнася,
не се гордее,

не безчинствува, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява,
на всичко вярва,
на всичко се надява,
всичко претърпява.

Любовта никога не отпада,
а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,
ако са езици, ще замлъкнат,
ако са знание, ще изчезнат.

Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.

Когато бях младенец,
като младенец говорех,
като младенец мислех
и като младенец разсъждавах;
а като станах мъж, оставих младенческото.

Сега виждаме смътно като през огледало,
а тогава - лице с лице;
сега зная донейде, а тогава ще позная,
както и бидох познат.

А сега остават тия три:
вяра,
надежда,
любов;
но по-голяма от тях
е любовта."

Което ми напомня да заявя сама на себе си (и не ми пука кой го чете или дали го чете изобщо), че нито искам да имам деца някога, най-малко да раждам (да продължавам гените си, да си прецаквам фигурата и хабя най-ценното-времето), нито да осиновявам неблагодарни копелета, нито се чувствам нормално да имам месечен цикъл (това долно гадно и гнусно нещо, по-жалко и от разстройство, което те ограничава, прави те да приличаш на гнило създание с кървяща незадоволена путка, която не са я оплодили), нито се чувствам изцяло човек! 

По-много от себе си

Crowie