А ти си пътник, странник без дом и посока... и колкото повече се губиш, толкова по-често се намираш. И колкото повече се намираш на кръстопътища, толкова повече избори правиш и по-отговорен ставаш... страннико! Ти си приказка, написана от себе си и затова си такъв, за какъвто си се представяш... Пътуваш през живота си и понякога ще ти се налага да взимаш от миналото си точно толкова, колкото би побрала бутилката ти с вода... за да не умреш от жажда и липса на опит и да оцелееш, докато не намериш нов извор... на вдъхновение, сила, вяра и истина... Ти си това, което си избрал да бъдеш след всичко. Миналите ти стъпки ще потънат в кал или ще изчезнат в корените на нови цветя, бъдещето ти е само надежда... А ти си просто странник насред вътрешните си фронтове и покои... точно тук и точно сега...
[вдъхновено от един съвет на приятеля ми по отношение на горчивият и разочароващ опит, който наскоро ми поднесе живота]
сряда, 6 ноември 2013 г.
сряда, 16 октомври 2013 г.
Ей така....
Искам те така, послушен,
искам те опитомен!
Да се гушкаш в мене сутрин...
Да вървиш след мен!
...
Искам те така послушна
да си моята чаровница,
мене само да ме слушаш,
окованата покорница...
...
Искам да съм твое кученце,
да вървя по дирите ти кожени....
Накажи ме, мила, още уча се,
с токчетата бронзови...
...
Да съм твоя винаги, когато искаш,
да ме учиш как да лазя...
Да ме имаш, имаш, имаш...
Да те обичам, да те мразя!
...
Искам вечер нежно
да ме докосваш с цветя...
По кожата копнежно
да рисуваш слънчеви сърца...
...
Искам просто нощем
до тебе да заспя...
И цял живот не стига
да те обичам ей така...
----
П.П.
Не го пиша с цел да си търся сексуален партньор.
Искам с по една строфа да обрисувам сексуалната психика на различните типажи хора.
Всеки може да се разпознае там- жена, мъж, подчинен/а, доминант/на, нежен/нежна или платонично обичащ/а...
--
искам те опитомен!
Да се гушкаш в мене сутрин...
Да вървиш след мен!
...
Искам те така послушна
да си моята чаровница,
мене само да ме слушаш,
окованата покорница...
...
Искам да съм твое кученце,
да вървя по дирите ти кожени....
Накажи ме, мила, още уча се,
с токчетата бронзови...
...
Да съм твоя винаги, когато искаш,
да ме учиш как да лазя...
Да ме имаш, имаш, имаш...
Да те обичам, да те мразя!
...
Искам вечер нежно
да ме докосваш с цветя...
По кожата копнежно
да рисуваш слънчеви сърца...
...
Искам просто нощем
до тебе да заспя...
И цял живот не стига
да те обичам ей така...
----
П.П.
Не го пиша с цел да си търся сексуален партньор.
Искам с по една строфа да обрисувам сексуалната психика на различните типажи хора.
Всеки може да се разпознае там- жена, мъж, подчинен/а, доминант/на, нежен/нежна или платонично обичащ/а...
--
четвъртък, 10 октомври 2013 г.
В златна клетка
А този град ми е толкова тесен...
Отвъд него е целия свят...
Различен, ужасен, чудесен...
Вековен, но и толкова млад...
Като птица в клетка пърхам с криле...
Просторът е там, зад хоризонта...
Дълбоко в мене съм просто дете...
Застанало с цвете на фронта...
А тези улици са толкова сиви...
Дъждът се сипе мъдър и свят...
Натежал от липса на сили...
Като мен в този сляп град....
Ах! Този град ми е толкова тесен...
Отвъд него има къде да летя...
Пътят напред е толкова лесен-
едни решетки с дъх на цветя!
Една мисъл, идея и вик,
стремеж да живея на свобода...
Вдъхновение, един кратък стих...
Едно "искам точно сега!"
А този град така ме души...
Искам да знам какво е летежа...
Какво е копнежа
по мен да пълзи...
Искам простора и много звезди...
...
Отвъд него е целия свят...
Различен, ужасен, чудесен...
Вековен, но и толкова млад...
Като птица в клетка пърхам с криле...
Просторът е там, зад хоризонта...
Дълбоко в мене съм просто дете...
Застанало с цвете на фронта...
А тези улици са толкова сиви...
Дъждът се сипе мъдър и свят...
Натежал от липса на сили...
Като мен в този сляп град....
Ах! Този град ми е толкова тесен...
Отвъд него има къде да летя...
Пътят напред е толкова лесен-
едни решетки с дъх на цветя!
Една мисъл, идея и вик,
стремеж да живея на свобода...
Вдъхновение, един кратък стих...
Едно "искам точно сега!"
А този град така ме души...
Искам да знам какво е летежа...
Какво е копнежа
по мен да пълзи...
Искам простора и много звезди...
...
събота, 5 октомври 2013 г.
Фатален избор
Целият ден мина прекрасно... имахме време да си останем само двамата, да отида на пазар, да си накупя някои работи, да се поглезя, да сготвя, да изчистя, да се погушкаме и т.н. .. всичките тези малки неща, които правят някой щастлив, особено когато не е имал време за себе си и връзката си в последната година.... от и заради криене от родители, бягане, търчане по задължения и т.н.
След като експериментирах успешно с крем супа от броколи, купих си най-непрактичните,но най-радващи индиански ботушки, пукхави чехли, изчистих си в нас, идилийка...
Понякога е хубаво компютърът ти да е зает от някой друг... виждаш колко пристрастяващо действа и всъщност как си забил на едно място, седящ пред него... ставащ все по-агресивен към някой, който иска да те отлепи от виртуализма... Та, аз имах време за себе си, подадох глава навън, имах време да поживея истински, докто Анди се превръщаше във виртуален,както принципно правя аз...
Анди седеше на компа, докато аз си пазарувах, шетах и т.н. Ходих безрезултатно с майка ми до Пирогов за едни имунологични изследвания, които не направихме,че апаратът им се бил развалил.. после до стоматологията... където ни отпратиха, щото не им се работеше... прибрах се, взех закуска и пуф, до още сънения Анди в леглото да хапнем и да се постопля,че бях измръзнала... Хубаво е да го гушкам.. като малко пиленце :)
Има комплекс ,че бил слаб... май ще му затрия този комплекс, щото на мене пък ми харесва :)
След като денят бавно ли, бързо ли, отмина... дойде и моето време да си поседя на компа... беше късно вечерта.
След всичките тези задължения, отговорности, грижения за някой, след всичкото порастване, което се налага и неусетно те превръща в някой друг... исках време, за да обърна поне малко внимание на МЕН! Напоследък усещам как буквално изчезвам.. Опитвам се да си се върна я с рисуване, я с нещо друго... Но е МНОГО трудно, дори аз не знаех колко всъщност е!
Вечерта си пуснах doom metal, gothic, започнах да си разглеждам готически дарк нещица, статуи на гробове, порти, изоставени имения и църкви... изведнъж ми идеше да заплача... нещо в мене се връщаше и носеше МИСЪЛ! Напоследък бях спряла дори да разсъждавам... да анализирам, да философствам... цялата ми мъдрост си беше отишла буквално по дяволите! Куха! Празна! БезСмислена и безМислена! УЖАСНО!
Та... нещо нахлу... още не можех да започна да харесвам готиката, както преди, защото откакто съм с Анди, всичко това бавно и постепенно се заличаваше... Я не му харесва нещо си... я се депресирал, я не слушал такава музика, я не признавал подобна култура... и аз спрях да слушам, каквото на МЕНЕ ми харесва ИСТИНСКИ, спрях да се интересувам от онова, което ме заинтригува, спрях да правя нещата, които ми харесваха... превърнах се във всеобгрижваща майка и любяща любовница! Научих се да правя любов вместо секс... което до известна степен ми хареса, но пък моментите, когато извратената ми страна реши да се прояви и я секнат и попарят, пречупят, отхвърлят... се чувствам като в клетка... като жадна птица, на която вместо вода, са и дали просо! И са я убедили,че е вода!
Та, в момента, в който започнах отново да се опитам да си припомня какво е да обичаш мрака, да намираш красота в тъмното, да си влюбен в нощната тишина, в скърцането на снега или в звука от хлопаща ръждясала порта... В момента, в който се опитах отново да бъда различна, да бъда себе си (защото се убедих,че наистина съм била РАЗЛИЧНА с вкусовете и вижданията си, колкото и да съм се смятала за посредствена...а посредствена съм станала сега...), в момента, в който се опитах да си се спомня.. да се докосна до себе си.. такава, каквато малко или много искам да продължа да бъда... :
- Стига си се депресирала! Порасни! Депресираш и мене!
-Какво?
Нещо ми кипна... Започнах да крещя... наистина беше неправилно от моя страна, но в момента, в който сълзите ми потичаха от щастие, защото започнах да изпитвам покой и блаженство... онзи глас пак се намеси... забранително, укорително... И аз...:
-Остави ме да бъда такава, каквато съм! Не ме променяй така. Липсвам си! Много неща промених, но поне малка част от това, искам да запазя. ИСКАМ, разбираш ли! Ако си с мене, ще ме приемаш такава, каквато съм.
-Гледай си тези работи, когато си сама, не когато съм тука. Депресираш ме.
-Кога? Ние винаги сме заедно... когато не сме, съм на работа! А там не мога, знаеш го.
Чувствах,че отстоявам наистина онова, на което държа и което трябва да отстоявам... Защото,ако не го направя, съвсем ще изчезна...
Когато легнахме, почувствах отново мисълта... за всичкото.. как се връща поканена и добре дошла... и как така се поотдалечих от Анди, но отдалечавайки се, се приближавах повече към него... защото не можех да бъда с някой, ако се преструвам на нещо, което не съм!
-Извинявай,че ти се разкрещях, не трябваше, но просто не беше прав.
-Прав съм. Време е да пораснеш. Не си на 12.
-Не разбираш... Не разбираш красотата в мрака, тя е...
-Ти не разбираш. Тези неща се надживяват. И докато не ги надживееш, няма да пораснеш...
Рекох да отговоря, но се замислих... Донякъде беше прав. Защото колкото повече пораствах, толкова повече тези усещания гаснеха в мене... и го знаех... Но от друга страна има толкова хора, които НЕ са на 12 и живеят с този светоглед, правят музика, носят готиката в себе си, не само рокерството... И ако това е порастване, аз не искам да пораствам така!
-Мога да поемам задължения, да си хвана хляба в ръка,както и съм го хванала, да се развивам, да имам отговорности и все пак да запазя тези свои интереси. МОГА! Защото ИСКАМ!
-Все едно слушам дете,а не жена...
Поставих се на негово място... Колко непонятна бях аз. И колко логична всъщност обаче бях... колкото и нелогична да изглеждах...
Наистина ли трябваше да забравя за тези неща и за това мислене при порасването?
Обикновеният човек се страхува от гробища, смърт, тъмнина, обреченост...
Но всъщност гробищата, смъртта, тъмнината и обречеността са нещата, които ги ИМА. Те не са измислица, те ни застигат всичките. И ако намираш някаква красота в тях, макар и извратена според другите, ще си не само по-силен от тях, но и по-виждащ...
Вчера си мислех, че той е прав. Днес съм убедена,че аз съм. Защото ИСКАМ!
Искаш ли, ще получиш. Не едно вярване го е казало. И не едно вярване е било право за това. Защото си е така. И всичко, в което вярваш и искаш, то съществува....
Знам,че трябва да се боря за себе си, за това да ВИЖДАМ навсякъде... както преди. Колкото и тесен да става живота ми... Колкото и да започвам да приличам на птиците в плен... не искам да губя мечтите си, вдъхновението си, истините си, мисълта и смислеността си.... А те се раждат в мрака! И затова ще го браня! Защото аз съм такава... Ще се променям много, но трябва да запазя нещото, което ме прави МЕН, не ТЕБ или ТЯХ. Свързани сме, но ако ни няма поотделно, няма да ни има и заедно...
Донякъде беше прав Анди обаче... Порастването неминуемо влачи след себе си смърт на смъртта... Влачи това да престанеш да гледаш на света по същия начин... защото,ако не го направиш, ще се погубиш. Наистина, ако продължа да живея с готическата мисъл, един ден няма да мога да бъда достатъчно силна и може би ще погубя себе си, няма да имам силата да живея... Ако я оставя в миналото си и стана нова, ще бъда достатъчно силна, че да се боря. Да гледам на живота по светлия начин, по логичния, онзи, който всички считат за щастие... Ще оставя депресията си и ще продължа напред нова и оцеляваща... Което обаче ще ме... погуби!!! Да! Онова, което всъщност ще ме спаси, ще ме погуби! Защото оставяйки готиката в миналото, аз ще оставя и себе си. И оцеляваща, ще съм по-куха и мезСмислена и безМислена отвсякога... Т.е. ще умра преждевременно, превръщайки се в бездушно същество, което търси своя смисъл в рисуването и в другите неща, но няма да го намира, защото смисълът ми ще е заключен в забранената зона.
От друга страна, ако запазя готиката, която макар и да пролива по няколко капки кръв от мен, ще ме вдъхновява и пази душевно жива, макар и изглеждаща като гаснеща. А вдъхновението е извор и на живот, и на любов, и на ВСИЧКОТО. Но няма да ми дава да порасна... а порасването е пътят към оцеляването... И пак няма да оцелея...
В крайна сметка, никой не оцелява...
Но пък фаталният избор е такъв- неизбежен. Или ще се откажа от готиката и ще избера порасването, за да оцелея и ще умра душевно.. Или няма да се откажа от нея и ще оцелея душевно, отказвайки се от порасването, което всъщност ще ме убие...
Фатален избор...
Неибежен...
Искам да живея и да запазя мрака си...
Защото, който иска, може!
Защото...
"Confused I face how stern and devious is reality
You conquered me with your delusion,
Then I vanished into blank pages already written
With a beacon of hope we could levitate like dancing on air...
And there in that moment we'll at last find solace;
Abundance shining greater than any dream
The morning breaks so cold... so cold
My face it looks so old... so old...
I rend my nails on the wall I've built around me
Only in the shade can I be free...
Only in the shade I can be... Me..."
(Draconian - The Failure Epiphany)
След като експериментирах успешно с крем супа от броколи, купих си най-непрактичните,но най-радващи индиански ботушки, пукхави чехли, изчистих си в нас, идилийка...
Понякога е хубаво компютърът ти да е зает от някой друг... виждаш колко пристрастяващо действа и всъщност как си забил на едно място, седящ пред него... ставащ все по-агресивен към някой, който иска да те отлепи от виртуализма... Та, аз имах време за себе си, подадох глава навън, имах време да поживея истински, докто Анди се превръщаше във виртуален,както принципно правя аз...
Анди седеше на компа, докато аз си пазарувах, шетах и т.н. Ходих безрезултатно с майка ми до Пирогов за едни имунологични изследвания, които не направихме,че апаратът им се бил развалил.. после до стоматологията... където ни отпратиха, щото не им се работеше... прибрах се, взех закуска и пуф, до още сънения Анди в леглото да хапнем и да се постопля,че бях измръзнала... Хубаво е да го гушкам.. като малко пиленце :)
Има комплекс ,че бил слаб... май ще му затрия този комплекс, щото на мене пък ми харесва :)
След като денят бавно ли, бързо ли, отмина... дойде и моето време да си поседя на компа... беше късно вечерта.
След всичките тези задължения, отговорности, грижения за някой, след всичкото порастване, което се налага и неусетно те превръща в някой друг... исках време, за да обърна поне малко внимание на МЕН! Напоследък усещам как буквално изчезвам.. Опитвам се да си се върна я с рисуване, я с нещо друго... Но е МНОГО трудно, дори аз не знаех колко всъщност е!
Вечерта си пуснах doom metal, gothic, започнах да си разглеждам готически дарк нещица, статуи на гробове, порти, изоставени имения и църкви... изведнъж ми идеше да заплача... нещо в мене се връщаше и носеше МИСЪЛ! Напоследък бях спряла дори да разсъждавам... да анализирам, да философствам... цялата ми мъдрост си беше отишла буквално по дяволите! Куха! Празна! БезСмислена и безМислена! УЖАСНО!
Та... нещо нахлу... още не можех да започна да харесвам готиката, както преди, защото откакто съм с Анди, всичко това бавно и постепенно се заличаваше... Я не му харесва нещо си... я се депресирал, я не слушал такава музика, я не признавал подобна култура... и аз спрях да слушам, каквото на МЕНЕ ми харесва ИСТИНСКИ, спрях да се интересувам от онова, което ме заинтригува, спрях да правя нещата, които ми харесваха... превърнах се във всеобгрижваща майка и любяща любовница! Научих се да правя любов вместо секс... което до известна степен ми хареса, но пък моментите, когато извратената ми страна реши да се прояви и я секнат и попарят, пречупят, отхвърлят... се чувствам като в клетка... като жадна птица, на която вместо вода, са и дали просо! И са я убедили,че е вода!
Та, в момента, в който започнах отново да се опитам да си припомня какво е да обичаш мрака, да намираш красота в тъмното, да си влюбен в нощната тишина, в скърцането на снега или в звука от хлопаща ръждясала порта... В момента, в който се опитах отново да бъда различна, да бъда себе си (защото се убедих,че наистина съм била РАЗЛИЧНА с вкусовете и вижданията си, колкото и да съм се смятала за посредствена...а посредствена съм станала сега...), в момента, в който се опитах да си се спомня.. да се докосна до себе си.. такава, каквато малко или много искам да продължа да бъда... :
- Стига си се депресирала! Порасни! Депресираш и мене!
-Какво?
Нещо ми кипна... Започнах да крещя... наистина беше неправилно от моя страна, но в момента, в който сълзите ми потичаха от щастие, защото започнах да изпитвам покой и блаженство... онзи глас пак се намеси... забранително, укорително... И аз...:
-Остави ме да бъда такава, каквато съм! Не ме променяй така. Липсвам си! Много неща промених, но поне малка част от това, искам да запазя. ИСКАМ, разбираш ли! Ако си с мене, ще ме приемаш такава, каквато съм.
-Гледай си тези работи, когато си сама, не когато съм тука. Депресираш ме.
-Кога? Ние винаги сме заедно... когато не сме, съм на работа! А там не мога, знаеш го.
Чувствах,че отстоявам наистина онова, на което държа и което трябва да отстоявам... Защото,ако не го направя, съвсем ще изчезна...
Когато легнахме, почувствах отново мисълта... за всичкото.. как се връща поканена и добре дошла... и как така се поотдалечих от Анди, но отдалечавайки се, се приближавах повече към него... защото не можех да бъда с някой, ако се преструвам на нещо, което не съм!
-Извинявай,че ти се разкрещях, не трябваше, но просто не беше прав.
-Прав съм. Време е да пораснеш. Не си на 12.
-Не разбираш... Не разбираш красотата в мрака, тя е...
-Ти не разбираш. Тези неща се надживяват. И докато не ги надживееш, няма да пораснеш...
Рекох да отговоря, но се замислих... Донякъде беше прав. Защото колкото повече пораствах, толкова повече тези усещания гаснеха в мене... и го знаех... Но от друга страна има толкова хора, които НЕ са на 12 и живеят с този светоглед, правят музика, носят готиката в себе си, не само рокерството... И ако това е порастване, аз не искам да пораствам така!
-Мога да поемам задължения, да си хвана хляба в ръка,както и съм го хванала, да се развивам, да имам отговорности и все пак да запазя тези свои интереси. МОГА! Защото ИСКАМ!
-Все едно слушам дете,а не жена...
Поставих се на негово място... Колко непонятна бях аз. И колко логична всъщност обаче бях... колкото и нелогична да изглеждах...
Наистина ли трябваше да забравя за тези неща и за това мислене при порасването?
Обикновеният човек се страхува от гробища, смърт, тъмнина, обреченост...
Но всъщност гробищата, смъртта, тъмнината и обречеността са нещата, които ги ИМА. Те не са измислица, те ни застигат всичките. И ако намираш някаква красота в тях, макар и извратена според другите, ще си не само по-силен от тях, но и по-виждащ...
Вчера си мислех, че той е прав. Днес съм убедена,че аз съм. Защото ИСКАМ!
Искаш ли, ще получиш. Не едно вярване го е казало. И не едно вярване е било право за това. Защото си е така. И всичко, в което вярваш и искаш, то съществува....
Знам,че трябва да се боря за себе си, за това да ВИЖДАМ навсякъде... както преди. Колкото и тесен да става живота ми... Колкото и да започвам да приличам на птиците в плен... не искам да губя мечтите си, вдъхновението си, истините си, мисълта и смислеността си.... А те се раждат в мрака! И затова ще го браня! Защото аз съм такава... Ще се променям много, но трябва да запазя нещото, което ме прави МЕН, не ТЕБ или ТЯХ. Свързани сме, но ако ни няма поотделно, няма да ни има и заедно...
Донякъде беше прав Анди обаче... Порастването неминуемо влачи след себе си смърт на смъртта... Влачи това да престанеш да гледаш на света по същия начин... защото,ако не го направиш, ще се погубиш. Наистина, ако продължа да живея с готическата мисъл, един ден няма да мога да бъда достатъчно силна и може би ще погубя себе си, няма да имам силата да живея... Ако я оставя в миналото си и стана нова, ще бъда достатъчно силна, че да се боря. Да гледам на живота по светлия начин, по логичния, онзи, който всички считат за щастие... Ще оставя депресията си и ще продължа напред нова и оцеляваща... Което обаче ще ме... погуби!!! Да! Онова, което всъщност ще ме спаси, ще ме погуби! Защото оставяйки готиката в миналото, аз ще оставя и себе си. И оцеляваща, ще съм по-куха и мезСмислена и безМислена отвсякога... Т.е. ще умра преждевременно, превръщайки се в бездушно същество, което търси своя смисъл в рисуването и в другите неща, но няма да го намира, защото смисълът ми ще е заключен в забранената зона.
От друга страна, ако запазя готиката, която макар и да пролива по няколко капки кръв от мен, ще ме вдъхновява и пази душевно жива, макар и изглеждаща като гаснеща. А вдъхновението е извор и на живот, и на любов, и на ВСИЧКОТО. Но няма да ми дава да порасна... а порасването е пътят към оцеляването... И пак няма да оцелея...
В крайна сметка, никой не оцелява...
Но пък фаталният избор е такъв- неизбежен. Или ще се откажа от готиката и ще избера порасването, за да оцелея и ще умра душевно.. Или няма да се откажа от нея и ще оцелея душевно, отказвайки се от порасването, което всъщност ще ме убие...
Фатален избор...
Неибежен...
Искам да живея и да запазя мрака си...
Защото, който иска, може!
Защото...
"Confused I face how stern and devious is reality
You conquered me with your delusion,
Then I vanished into blank pages already written
With a beacon of hope we could levitate like dancing on air...
And there in that moment we'll at last find solace;
Abundance shining greater than any dream
The morning breaks so cold... so cold
My face it looks so old... so old...
I rend my nails on the wall I've built around me
Only in the shade can I be free...
Only in the shade I can be... Me..."
(Draconian - The Failure Epiphany)
понеделник, 30 септември 2013 г.
Богатият човек е свободен
"Живеем в материални времена. Времена, в които, за да си позволиш почивка, трябва да си я заработиш предварително.
Времена, в които, за да те признаят в дадена област, трябва да могат да те измерят колко струваш. Колко ти е заплата. Колко даваш и колко взимаш. Нищо, че си е твоя работа.
Дали обаче си богат или не, никой освен теб не може да знае. Понякога богатството изисква много повече време и отдаденост. Предмети, които да му служат. А вещите ни обвързват. Задължават ни. Карат ни да се привързваме към тях. Можем ли без тях? Значи сме богати.
Но да си богат не значи само да имаш какво да зарязваш. Да си богат означава да имаш свободно време. За любимите хора. За хобито.
За "да подгониш залеза".
Просто така. Да запалиш колата и да тръгнеш към хубавата гледка без посока и план. Ей така. За мига.
Колко от нас могат да си позволят този лукс? Заети в планове за бъдещето, забравяме да живеем в настоящето. Какво да сготвим? Къде да ходим? Какво да облечем? Какво ще правим от сутринта до вечерта. Сякаш сме длъжни да уплътним времето.
С подробности.
Да не остане свободна минутка за глътка въздух и релаксация. Какво следва тази седмица, уикенда, лятото…
…А богатият човек е свободен. И може да си позволи да подгони залеза без да е планувал предварително.
А вие? Богати ли сте? Свободни ли сте поне за ден? Тогава не чакайте залеза.
Изгревът също може да бъде обещаващ…"
--
Източник: http://www.edna.bg/kolonkata-na/bogatiiat-chovek-e-svoboden-4631741?utm_source=netinfo&utm_medium=rss_banner&utm_campaign=edna.bg_rss_may_2012
Времена, в които, за да те признаят в дадена област, трябва да могат да те измерят колко струваш. Колко ти е заплата. Колко даваш и колко взимаш. Нищо, че си е твоя работа.
Дали обаче си богат или не, никой освен теб не може да знае. Понякога богатството изисква много повече време и отдаденост. Предмети, които да му служат. А вещите ни обвързват. Задължават ни. Карат ни да се привързваме към тях. Можем ли без тях? Значи сме богати.
Но да си богат не значи само да имаш какво да зарязваш. Да си богат означава да имаш свободно време. За любимите хора. За хобито.
За "да подгониш залеза".
Просто така. Да запалиш колата и да тръгнеш към хубавата гледка без посока и план. Ей така. За мига.
Колко от нас могат да си позволят този лукс? Заети в планове за бъдещето, забравяме да живеем в настоящето. Какво да сготвим? Къде да ходим? Какво да облечем? Какво ще правим от сутринта до вечерта. Сякаш сме длъжни да уплътним времето.
С подробности.
Да не остане свободна минутка за глътка въздух и релаксация. Какво следва тази седмица, уикенда, лятото…
…А богатият човек е свободен. И може да си позволи да подгони залеза без да е планувал предварително.
А вие? Богати ли сте? Свободни ли сте поне за ден? Тогава не чакайте залеза.
Изгревът също може да бъде обещаващ…"
--
Източник: http://www.edna.bg/kolonkata-na/bogatiiat-chovek-e-svoboden-4631741?utm_source=netinfo&utm_medium=rss_banner&utm_campaign=edna.bg_rss_may_2012
неделя, 29 септември 2013 г.
Ти си ми...
Ти си спирката, на която ще чакам.
И на която ще сляза след дългия път...
Ти си стихът ми тихо изплакан.
Моят хаос и моят тих кът.
С теб ще се скрия след тежките бури.
И ще заспивам с длан в дланта...
Ще скитаме диви, искащи, щури.
И ще обичаме като малки деца.
Ти си ми всичкото, дето го имам.
Свят в света ми и плач в плача...
От тебе обич ще взимам, ще взимам...
И ще давам любов на теб и света....
И на която ще сляза след дългия път...
Ти си стихът ми тихо изплакан.
Моят хаос и моят тих кът.
С теб ще се скрия след тежките бури.
И ще заспивам с длан в дланта...
Ще скитаме диви, искащи, щури.
И ще обичаме като малки деца.
Ти си ми всичкото, дето го имам.
Свят в света ми и плач в плача...
От тебе обич ще взимам, ще взимам...
И ще давам любов на теб и света....
четвъртък, 12 септември 2013 г.
Cool stuff
Увереността е всичко:
And more...
--
Флаш джаджи, които може да поставите в блога, сайта или просто да изпратите на приятел, за да го занимаете или стреснете :)
http://abowman.com/google-modules/
--
---
---
--
понеделник, 9 септември 2013 г.
За птиците и хората...
Никога не изсипвайте птицата в клетката. Това ще я изплаши и ще създаде негативни първи впечатления у нея....
търпението ви ще се увенчае с успех. Тогава леко извадете ненужната вече кутийка и затворете вратичката.
Прочетох този текст в един сайт за животни, зоомагазин...
Забога... колко много се отнасяше тази реплика и за нас... всичките... или почти... Блазе на онези, които са съумяли да не се отнася за тях...
Дори и да сме хора.... ние живеем като птиците в плен... Раждаме се в градове, свикнали на плена, на клетката, където се чувстваме сигурни и гледаме свободата през решетките на нашето ежедневие... Дава ни се удобството(?) да имаме работа, дом, семейство, сигурността в повтаряемостта... в това да срещаме едни и същи хора в автобуса, когато пътуваме за работа, "сигурността" в навиците... да пием кафе сутрин, да чуваме алармата от телефона си по едно и също време, в едни и същи дни... да спим в леглото, в което сме свикнали...
Завъртаме живота си около играчките в клетката си- блестящите дрънкулки, които си купуваме от магазините, в марката на някой продукт...
И всеки ден търсим вниманието на някой... като птички, които чакат стопанина си след работа, за да им обърне внимание, за да не умрат от самота...
Едно диво животно, взето от природата , свикнало на това да може да се придвижва свободно, да има пространство, съумяло да се научи да оцелява, да намира храната си, да се бори, да вижда небето денем и да бори страховете си нощем... едно животно, съумяло да научи душата си да живее в свобода, ако бъде пленено и принудено да живее в кафез или аквариум, или стая... ще умре! Ще се откаже да се храни, да пие вода, да се движи... Ще загуби смисъла си за живот, загубвайки живота си преждевременно... И ще се предаде! За него това е свободата... Да се откаже от тялото си, за да я търси отново... с една инстинктивна надежда за утре...
Едно животно, родено и отгледано в плен, няма да знае как да оцелява навън. То ще знае, че храната му се дава, че купичката му ще се пълни всеки ден... и няма да изпитва дори нуждата от свобода... То ще съществува с надеждата, че стопанина ще го погали и ще се чувства несигурно навън... под истинско небе, сред истинска нощ, под истинския дъжд...
...Един човек, опознал свободата, би видял своята клетка... и не би искал да се върне отново в нея... в онази уютна илюзия, че монотонността е сигурност. И борейки се за живота си, той умира в робство... на себе си...
Ние сме птици... в "сигурните" си клетки... родени в плен! И столетия са изминали, в които сме се борели за "свободата" си... във войни, избивайки се един други... когато истинската свобода е била далече, далече от нас...
Ние сме птици, живеещи в името на поредната дрънкулка в клетката ни...
Ние сме птици...
Но птиците винаги умират сами...
търпението ви ще се увенчае с успех. Тогава леко извадете ненужната вече кутийка и затворете вратичката.
Прочетох този текст в един сайт за животни, зоомагазин...
Забога... колко много се отнасяше тази реплика и за нас... всичките... или почти... Блазе на онези, които са съумяли да не се отнася за тях...
Дори и да сме хора.... ние живеем като птиците в плен... Раждаме се в градове, свикнали на плена, на клетката, където се чувстваме сигурни и гледаме свободата през решетките на нашето ежедневие... Дава ни се удобството(?) да имаме работа, дом, семейство, сигурността в повтаряемостта... в това да срещаме едни и същи хора в автобуса, когато пътуваме за работа, "сигурността" в навиците... да пием кафе сутрин, да чуваме алармата от телефона си по едно и също време, в едни и същи дни... да спим в леглото, в което сме свикнали...
Завъртаме живота си около играчките в клетката си- блестящите дрънкулки, които си купуваме от магазините, в марката на някой продукт...
И всеки ден търсим вниманието на някой... като птички, които чакат стопанина си след работа, за да им обърне внимание, за да не умрат от самота...
Едно диво животно, взето от природата , свикнало на това да може да се придвижва свободно, да има пространство, съумяло да се научи да оцелява, да намира храната си, да се бори, да вижда небето денем и да бори страховете си нощем... едно животно, съумяло да научи душата си да живее в свобода, ако бъде пленено и принудено да живее в кафез или аквариум, или стая... ще умре! Ще се откаже да се храни, да пие вода, да се движи... Ще загуби смисъла си за живот, загубвайки живота си преждевременно... И ще се предаде! За него това е свободата... Да се откаже от тялото си, за да я търси отново... с една инстинктивна надежда за утре...
Едно животно, родено и отгледано в плен, няма да знае как да оцелява навън. То ще знае, че храната му се дава, че купичката му ще се пълни всеки ден... и няма да изпитва дори нуждата от свобода... То ще съществува с надеждата, че стопанина ще го погали и ще се чувства несигурно навън... под истинско небе, сред истинска нощ, под истинския дъжд...
...Един човек, опознал свободата, би видял своята клетка... и не би искал да се върне отново в нея... в онази уютна илюзия, че монотонността е сигурност. И борейки се за живота си, той умира в робство... на себе си...
Ние сме птици... в "сигурните" си клетки... родени в плен! И столетия са изминали, в които сме се борели за "свободата" си... във войни, избивайки се един други... когато истинската свобода е била далече, далече от нас...
Ние сме птици, живеещи в името на поредната дрънкулка в клетката ни...
Ние сме птици...
Но птиците винаги умират сами...
понеделник, 2 септември 2013 г.
четвъртък, 22 август 2013 г.
Казала си, чакам те!
Вечер... денят уморено и тихичко си е отминал. Някъде около 2 посреднощ е. На прибиране от работа наминах край нашите, за да им оправя телевозора. Пак бяха бърникали нещо с дистанционното. Бързах. Нямах батерия на телефона. С последната си говорих с моето злато , докато се возех в окъснялата девятка към нас. Казах му, че ще му звънна после...
Прибрах се след като си поговорих с Руми от денонощния. Звъннах на майка ми да и кажа, че съм се прибрала. Кари (зайката ни) беше понаяла зарядното, включих телефона, но едвам го нагласих да зарежда. Жичките бяха прекъснати... През деня се бях барнала ,както никога преди... с една кожена пола и една черно-бяла блуза с голямо деколте и гол дръб, с една огърлица от бели камъни и хематит, с обеци от черен камък. Абе, чак аз щях да се самонападна... Чувствах се красива и пълна с енергия...
Та, прибрах се, реших да гледам филм, за да изчакам телефона да се зареди. Иначе заспивам, докато е включен на зарядно, навивам си алармата и сутринта ме буди. Ама сега...с това зарядно...ако вземеше да изключи посреднощ и на сутринта как ще стана за работа?
Изгледах "28 days later" .. много тъп филм! Легнах си. И му звъннах.... В малкото пъти, когато не сме заедно, се чуваме винаги за "Лека нощ"....
Към 2: 30:
-Здрасти. Буден ли си?
Отсреща ми отвърна сънен глас...Много сънен:
-Че как да не съм.
-Какво правиш?
-Чакам те да звъннеш...
-Ама... защо не си легнал да спиш, като ти се спи?
-Казала си, че ще звъннеш, чакам те.
Не можах да спра сълзите си... Любимият глас от слушалката продължи:
-Хайде, лягай , че нямаш време да спиш, утре си на работа. Утре ще се видим.
Съвсем не можах да се спра и заплаках като малко дете, но без глас... Просто ми течаха сълзите...
Може би заради цялата несподеленост преди, заради всичките "Не те чувствам" , "Не те обичам!", "Не сме един за друг."...заради всичките обаждания към номера ми по задължение, заради всичките изплакани от мъка, гняв, безпомощност и тъга сълзи сега имах до себе си този, който ще ме чака посреднощ, защото съм му казала, че ще му звънна... и ще ме чака ДОКАТО му звънна....Този, който ще скача през балкона, за да бяга само защото не се разбира с майка ми и после ще ме чака навън, обикаляйки и търсейки ме два часа, този, който ще идва с топлина в сърцето всяка нощ през студената зима в 23:00 ч. , когато се прибирам от работа само за да заспи до мене и на сутринта ще измие чиниите и ще се облече за 5 мин. само за да дойде с мене до работа, за да ме изпрати. Който ще ме прегръща нощем, докато му се сърдя. Който ще плаче за мене, ще ме обича и ще ме гледа с онова детско обожание в очите, с което го гледам и аз....
Вече разбирам защо се чувствам щастлива.... И е хубаво... Хубаво е... :)
Прибрах се след като си поговорих с Руми от денонощния. Звъннах на майка ми да и кажа, че съм се прибрала. Кари (зайката ни) беше понаяла зарядното, включих телефона, но едвам го нагласих да зарежда. Жичките бяха прекъснати... През деня се бях барнала ,както никога преди... с една кожена пола и една черно-бяла блуза с голямо деколте и гол дръб, с една огърлица от бели камъни и хематит, с обеци от черен камък. Абе, чак аз щях да се самонападна... Чувствах се красива и пълна с енергия...
Та, прибрах се, реших да гледам филм, за да изчакам телефона да се зареди. Иначе заспивам, докато е включен на зарядно, навивам си алармата и сутринта ме буди. Ама сега...с това зарядно...ако вземеше да изключи посреднощ и на сутринта как ще стана за работа?
Изгледах "28 days later" .. много тъп филм! Легнах си. И му звъннах.... В малкото пъти, когато не сме заедно, се чуваме винаги за "Лека нощ"....
Към 2: 30:
-Здрасти. Буден ли си?
Отсреща ми отвърна сънен глас...Много сънен:
-Че как да не съм.
-Какво правиш?
-Чакам те да звъннеш...
-Ама... защо не си легнал да спиш, като ти се спи?
-Казала си, че ще звъннеш, чакам те.
Не можах да спра сълзите си... Любимият глас от слушалката продължи:
-Хайде, лягай , че нямаш време да спиш, утре си на работа. Утре ще се видим.
Съвсем не можах да се спра и заплаках като малко дете, но без глас... Просто ми течаха сълзите...
Може би заради цялата несподеленост преди, заради всичките "Не те чувствам" , "Не те обичам!", "Не сме един за друг."...заради всичките обаждания към номера ми по задължение, заради всичките изплакани от мъка, гняв, безпомощност и тъга сълзи сега имах до себе си този, който ще ме чака посреднощ, защото съм му казала, че ще му звънна... и ще ме чака ДОКАТО му звънна....Този, който ще скача през балкона, за да бяга само защото не се разбира с майка ми и после ще ме чака навън, обикаляйки и търсейки ме два часа, този, който ще идва с топлина в сърцето всяка нощ през студената зима в 23:00 ч. , когато се прибирам от работа само за да заспи до мене и на сутринта ще измие чиниите и ще се облече за 5 мин. само за да дойде с мене до работа, за да ме изпрати. Който ще ме прегръща нощем, докато му се сърдя. Който ще плаче за мене, ще ме обича и ще ме гледа с онова детско обожание в очите, с което го гледам и аз....
Вече разбирам защо се чувствам щастлива.... И е хубаво... Хубаво е... :)
петък, 16 август 2013 г.
Не спирай
Понякога съм толкова типична.
И мръщя се, но и се радвам.
Понякога съм коренно различна
от вакуума живот създавам...
И цветна съм, но и съм черно-бяла.
И груба съм, но и съм нежна.
На парченца разпиляна, но и цяла.
Повехнала или пък свежа...
Едно те моля с цялата си вечност,
погрешно ти не ме разбирай:
Обичай ме! С твоята човечност.
Обичай ме и никога не спирай....
И мръщя се, но и се радвам.
Понякога съм коренно различна
от вакуума живот създавам...
И цветна съм, но и съм черно-бяла.
И груба съм, но и съм нежна.
На парченца разпиляна, но и цяла.
Повехнала или пък свежа...
Едно те моля с цялата си вечност,
погрешно ти не ме разбирай:
Обичай ме! С твоята човечност.
Обичай ме и никога не спирай....
сряда, 14 август 2013 г.
Тогава
Когато от небето падат ехота
на сбъднати желания и истини,
ти думи сладки не изричай в шепота
на щастие, когато сме обичани...
Обичай ме в сегашното на нас.
Тогава най сме можещи и имащи.
Всичко друго е една игра,
на детски пожелания и приказки...
Обичай ме във всички цветове.
Тогава съм и дъжд, но и дъга...
Тогава съм жена,но и дете.
"Тогава" се превръща в "Сега"...
на сбъднати желания и истини,
ти думи сладки не изричай в шепота
на щастие, когато сме обичани...
Обичай ме в сегашното на нас.
Тогава най сме можещи и имащи.
Всичко друго е една игра,
на детски пожелания и приказки...
Обичай ме във всички цветове.
Тогава съм и дъжд, но и дъга...
Тогава съм жена,но и дете.
"Тогава" се превръща в "Сега"...
неделя, 21 юли 2013 г.
Преди - Сега
В продължение на година усещах, че нещо в мене се променя необратимо... Беше едно усещане за всичко, което постепенно ме... изчезваше! И най-странното е, че нямах желание да му се противопоставя... Беше ми безразлично... Докато в един момент аз до такава степен се промених, че започнах да си липсвам... Да си липсвам в безразличието. Колко абсурдно звучи! Но е истина...
Преди бях хипер емоционална и изразяваща себе си с вдъхновение дори тогава, когато то бе продиктувано от дълбока тъга и меланхолия... И да, меланхолията не е статичност, въпреки че те кара да бъдеш душевно обездвижен... Тя е динамика на тъжното вдъхновение, от което най-често се разждат черни перлени шедьоври.... Някога (говоря все едно е било преди хиляди лета и зими...но така го чувствам) не пусках хората да си отидат лесно от живота ми. Борих се за тях, страдах за тях, чувствах ги!!! Споделях болките си в искрени повествувания, които идваха дълбоко от живото ми АЗ!
Сега е толкова лесно да се разделям с хора от живота ми, че това безразличие е плашещо и все пак ми помага да не страдам... но и вече не чувствам! Един човек! Какво толкова.... толкова ще идват и ще си отиват от живота ми...
Трудно ми е да споделям!!!!
Душевната адаптивност се превърна в патологично безчувствие!
АЗ-ът вече съществува...и толкова! Просто спря да живее...
Преди се интересувах от фотография, пътувания, мечтаех много, имах много планове, все различни, променях бъдещето си и без един лев, пак грабвах раницата на гръб и тръгвах напред... по железопътни нощни гари, слънчеви горещи асфалтови пътища... пишех поезия и проза, учудвах се на хората, чиито живот се въртеше около поредната купена гривничка. Днес съм пълна с какви ли не болести (най-вероятно защото душата ми боледува на първо място..) и се чудя на кои лекари да търча. Не мога да тичам след мечтите си. А може би се появиха, защото мечтите ми боледуваха и изчезнаха... и вече нямаше смисъл да се осъществява нещо, което не е желано.... Не ме беше страх от смъртта, изглеждаше ми очарователна, сега ме ужасява!!! Сега всичко и всички са ми толкова безразлични, че дори не намирам приказка с някой.. Преди със съвсем случаен човек можех да завържа такъв разговор, че и на мене да ми стане кеф, и на него... Все едно сме били приятели 10 години, а не познати от 10 минути.... Сега стоя мълчаща.. с абсолютно безидейно съзнние, наведена глава, чудеща се как да се отърве от поредния човек.... Животът ми се завъртя около гривничките... Дори не ми е тъжно! Налага се ежедневно да лицемернича. Имам пари... нямам мечти...
Преди знаех, че има какво да дам като мъдрост. Тя просто беше скрита в мене, може би в резултат на постоянното ми съзнателно и подсъзнателно философстване и анализиране...
"Много анализираш! Спри да анализираш!!!" постоянната реплика , която чувах от всеки, особено от мъжки пол. Може би от страх, че душите им ще останах голи, а не толкова от опит да ми помогнат да бъда щастлива. Опитвах се да не анализирам... и ето ме- не съм щастлива от този факт! Опитвам се отново да мисля!!! За да мога да научавам за света и себе си и да ви уча за света и вас самите! Всеки човек е учебник и е грозно и тъжно сам да къса страниците си!
Преди намирах очарование в тъмнината, в тъгата, в готиката, в черното... Сега съм станала толкова посредствена, че...чак се чувствам просто удовлетворяващо и удобно в кожата си... но не и вдъхновяващо и изпълващо!
Преди се усмихвах повече, плачех повече... Сега се усмихвам насила, не плача!
Преди гледайки върховете в далечината, мечтаех да отида там... Сега, гледйки върховете в далечината, те са просто фон...
Преди ми даваха 17 години... все изглеждах по-малка с по 5-10 години. Сега ми казват "госпожо"! Изведнъж остарях с повече от 10-12 години само за няколко месеца...
Преди усещах всичко около себе си толкова осезателно.. дърветата, животните, камъните, вятъра, дъжда... Сега са просто бездушни предмети... защото бедушен предмет съм аз!
Преди се чувствах несигурна в себе си. Сега знам, че мога да се оправям в повечето ситуации. И каква полза? Когато лицемерието замени трепетът...
Преди бях дете и с детските си очи търсех своето убежище на мислите... търсех сигурност в шепите, търсех своето гнездо за душата си, което ще съградя с лъчи от светлина, мечти, пътища и малко мрак... Сега съм жена и сухо дърво, което просто съществува...
Все още вярвам, че всички винаги сме сами...
Търся своето вдъхновение отново, защото то е в основата на творчеството, любовта и живота. Без него сме просто празни черупки с кухи спомени за перли...
Преди бях хипер емоционална и изразяваща себе си с вдъхновение дори тогава, когато то бе продиктувано от дълбока тъга и меланхолия... И да, меланхолията не е статичност, въпреки че те кара да бъдеш душевно обездвижен... Тя е динамика на тъжното вдъхновение, от което най-често се разждат черни перлени шедьоври.... Някога (говоря все едно е било преди хиляди лета и зими...но така го чувствам) не пусках хората да си отидат лесно от живота ми. Борих се за тях, страдах за тях, чувствах ги!!! Споделях болките си в искрени повествувания, които идваха дълбоко от живото ми АЗ!
Сега е толкова лесно да се разделям с хора от живота ми, че това безразличие е плашещо и все пак ми помага да не страдам... но и вече не чувствам! Един човек! Какво толкова.... толкова ще идват и ще си отиват от живота ми...
Трудно ми е да споделям!!!!
Душевната адаптивност се превърна в патологично безчувствие!
АЗ-ът вече съществува...и толкова! Просто спря да живее...
Преди се интересувах от фотография, пътувания, мечтаех много, имах много планове, все различни, променях бъдещето си и без един лев, пак грабвах раницата на гръб и тръгвах напред... по железопътни нощни гари, слънчеви горещи асфалтови пътища... пишех поезия и проза, учудвах се на хората, чиито живот се въртеше около поредната купена гривничка. Днес съм пълна с какви ли не болести (най-вероятно защото душата ми боледува на първо място..) и се чудя на кои лекари да търча. Не мога да тичам след мечтите си. А може би се появиха, защото мечтите ми боледуваха и изчезнаха... и вече нямаше смисъл да се осъществява нещо, което не е желано.... Не ме беше страх от смъртта, изглеждаше ми очарователна, сега ме ужасява!!! Сега всичко и всички са ми толкова безразлични, че дори не намирам приказка с някой.. Преди със съвсем случаен човек можех да завържа такъв разговор, че и на мене да ми стане кеф, и на него... Все едно сме били приятели 10 години, а не познати от 10 минути.... Сега стоя мълчаща.. с абсолютно безидейно съзнние, наведена глава, чудеща се как да се отърве от поредния човек.... Животът ми се завъртя около гривничките... Дори не ми е тъжно! Налага се ежедневно да лицемернича. Имам пари... нямам мечти...
Преди знаех, че има какво да дам като мъдрост. Тя просто беше скрита в мене, може би в резултат на постоянното ми съзнателно и подсъзнателно философстване и анализиране...
"Много анализираш! Спри да анализираш!!!" постоянната реплика , която чувах от всеки, особено от мъжки пол. Може би от страх, че душите им ще останах голи, а не толкова от опит да ми помогнат да бъда щастлива. Опитвах се да не анализирам... и ето ме- не съм щастлива от този факт! Опитвам се отново да мисля!!! За да мога да научавам за света и себе си и да ви уча за света и вас самите! Всеки човек е учебник и е грозно и тъжно сам да къса страниците си!
Преди намирах очарование в тъмнината, в тъгата, в готиката, в черното... Сега съм станала толкова посредствена, че...чак се чувствам просто удовлетворяващо и удобно в кожата си... но не и вдъхновяващо и изпълващо!
Преди се усмихвах повече, плачех повече... Сега се усмихвам насила, не плача!
Преди гледайки върховете в далечината, мечтаех да отида там... Сега, гледйки върховете в далечината, те са просто фон...
Преди ми даваха 17 години... все изглеждах по-малка с по 5-10 години. Сега ми казват "госпожо"! Изведнъж остарях с повече от 10-12 години само за няколко месеца...
Преди усещах всичко около себе си толкова осезателно.. дърветата, животните, камъните, вятъра, дъжда... Сега са просто бездушни предмети... защото бедушен предмет съм аз!
Преди се чувствах несигурна в себе си. Сега знам, че мога да се оправям в повечето ситуации. И каква полза? Когато лицемерието замени трепетът...
Преди бях дете и с детските си очи търсех своето убежище на мислите... търсех сигурност в шепите, търсех своето гнездо за душата си, което ще съградя с лъчи от светлина, мечти, пътища и малко мрак... Сега съм жена и сухо дърво, което просто съществува...
Все още вярвам, че всички винаги сме сами...
Търся своето вдъхновение отново, защото то е в основата на творчеството, любовта и живота. Без него сме просто празни черупки с кухи спомени за перли...
неделя, 3 февруари 2013 г.
С всяка крачка пътят намалява
Веднъж, когато бях дете, бях на дълъг преход в планината с една приятелка. Започна буря. Имаше гръмотевици и светкавици. Уплаших се. Исках по-бързо да стигна някъде, където да се чувствам в безопасност. Опитвах се да вървя по-бързо и по-бързо. Тя видя тревогата ми и ми се усмихна:
-С всяка крачка пътят намалява! Не се притеснявай...
Дори и да се чувстваме като охлюви в бързането си нанякъде през времетоили пространството понякога, дори не виждайки или не искайки да видим края на нещо, с всеки дъх, с всеки удар на сърцето, с всяка крачка, дума, постъпка...пътят намалява...някой път, за да ни докара буря, друг път- за да ни изведе под чисто небе... И като охлювета, носещи уроците си и живота си на гръб, често оградени от железната и студена действителност, продължаваме напред....изминали неусетно много крачки...Защото това е единственият път, накъдето можем или трябва да искаме да продължим....
Почти незабелязано, нещата около и в нас се променят, докато израстваме...докато през животите ни минават десетки хора, които оставят следи и продължават своя път нанякъде... Докато гледаме звездите и мислим колко са прекрасни...всъщност виждаме просто спомен за светлина, просто скорост с хиляди километри в секунда, просто разсъмване, заспиване, илюзия и една реалност, имаща я само вътре във всеки от нас...
Любовта е като летенето.... без другия, полетът е невъзможен... :)
Вдъхновение от нищото, камък, който се пропуква от смяната на сезоните, живот, който намира своя начин в зрънцето почва, нещото, което ти дава корени, но и криле...
Понякога враждите са безсмислени... когато аз съм част от теб и ти си част от мен. Когато без мен, не можеш да виждаш...когато без теб, не мога да говоря..когато без НАС, не можем да живеем... И късайки хармонията помежду ни, убиваме себе си в "НИЕ"....
Целувката е...
Когато докосна сърцето ти...
Когато докоснеш сърцето ми...
Понякога думите са излишни...
-С всяка крачка пътят намалява! Не се притеснявай...
Дори и да се чувстваме като охлюви в бързането си нанякъде през времетоили пространството понякога, дори не виждайки или не искайки да видим края на нещо, с всеки дъх, с всеки удар на сърцето, с всяка крачка, дума, постъпка...пътят намалява...някой път, за да ни докара буря, друг път- за да ни изведе под чисто небе... И като охлювета, носещи уроците си и живота си на гръб, често оградени от железната и студена действителност, продължаваме напред....изминали неусетно много крачки...Защото това е единственият път, накъдето можем или трябва да искаме да продължим....
 |
| Photo: I Can Do It © Raz Aderet |
 |
| Photo: The way of dreams © Adam Brzuszek |
Вдъхновение от нищото, камък, който се пропуква от смяната на сезоните, живот, който намира своя начин в зрънцето почва, нещото, което ти дава корени, но и криле...
 |
| Photo: alenkopera.com/gallery%201.html |
 |
| Source: alenkopera.com |
 |
| Source: alenkopera.com |
Когато докоснеш сърцето ми...
 |
| Source: alenkopera.com |
 |
| Source: alenkopera.com |
Абонамент за:
Публикации (Atom)