..."без" стих...

Аз съм дете!

А мъничка съм, тъй съм мъничка отвътре
като играчка от яйце.
Не ме ли виждаш, че дори се сърдя
като мъничко дете...

Не ме ли виждаш, че обичам захарен памук
и в облаци се крия...
Защото страх ме е да полетя..
Защото паднах лошо и сега се скитам...

Защото тръгнах с отворени ръце
към някой, за да го прегърна..
Но той се дръпна тъй от мен...
Че паднах и потъвах..........и потъвах................

Не ме е страх да скитам без посока,
посоките са само част от Ада...
Но ме е страх стрелка да стана към високото
и така да си остана...

Но ме е страх към някой пак да се затичам
като дете към захарен памук...
А той отново да не може да обича...
Мен...тогава...аз...и тук...

Но ме е страх до ужас и до болка
да бъда пак ранимото хлапаче
За мене няма пристан и отмора..
Има само "но" или "обаче"...

За мене няма приказки, в които да живея,
за мене няма болки слаби...
Да съм дете...това умея...
Потънало в....рани!

23:42
27.10.2011

---------А СЕГА И НЯКОИ НЕЩА СЪС ЗАДНА ДАТА-----------------------------------------

Не ме запомняй

Не ме запомняй като име,
а като спомен, който диша.
Аз звук съм,нямам рима,
която просто да отпишеш...

Не ме запомняй като сричка,
дълго късах свойте думи...
И приказката наша не написахме,
защото беше просто в ума ми...

Аз исках мене да обикнеш, като плюшка,
която всяка нощ до теб заспива...
и се събужда от надежди люшкана
под слънцето - прегърната и дива...

Но запомни ме като цвете,
което ти превърна в хербарис сух,
Държейки го далече от ръцете
и думичките, които аз не чух...

Запомни ме като спомен,
който из полята тича
и търси своя лист отронен-
мъртъв...който да обича...

16 Май 2011, 23:03

----------------------

Болка от себе си..

миг,проблясък,отново е тъмно...
тъмно в мене,над мене,навсякъде...
чакам в ъгъла пак да се съмне...
но зората захвърли ме някъде...
пламък,цигара,дим...няма ме,
с всяко вдишване губя и себе си...
бях ухание,а сега съм нещастие-
в мен е ножчето,вените,рязане...
Капе кръв от очите ми,моля те...
с всяка капка в душата си гина...
и от светлината сама аз избягах...
от море се превърнах в пустиня...
Искам дъжд да вали,не измама
и да падам на капки и аз...
там,където съмнения няма...
няма кръв,нито болка и мраз...
Аз съм тази,която побягна...
аз съм тази,която умирам...
аз съм тази,която е сянка...
бродя в себе си,но не се намирам...

25 Август 2008, 01:18

---------------------------

Счупено сърце

Ще събера парченцата от счупеното си сърце.
Да ги лепя-няма! Така ми е добре...

Ще замълча... Не! Няма да говоря...
Думите са просто път към Ада...
И кракта дрямка и отмора
по пътя към разпада...

Обръщайки лицето си, ще кажа вам,
Че всички вие сте безумно смели...
Защото още имате сърца! Аз знам...
че всеки винаги е сам...
А малка смърт са всичките раздели.....

31 Март 2011, 11:40

----------------------------

Ще бъда!

Не, няма аз назад да се обръщам,
ще тичам през полето на умората.
Ще бъда все различна и все същата,
раздавайки искри на хората.

Ще тичам под дъжда и ще играя
на криеница с надеждите си глухи,
ще ги превръщам в пълна стая
с плюшени играчки и цигулки.

Ще свиря на китарата в ъгъла
с опънатите струни от очакване
за всеки миг, когато съм се лъгала,
за всеки път, когато ме е нямало.

А спрат ли да отдъхнат пръстите,
ще ми е песен вятърът в полетата.
И пак ще свиря в гъстите
корони на дърветата.

Ще търся светлината в дланите,
ще се родя глухарче бяло,
за да се разпръсна из поляните,
когато всичко е умряло.

И когато всичко свърши утре,
в човек ще се превърна пак
песните забравил вътре
в желязото на някой кръстопътен знак...

03 Януари 2010, 18:18
-----------------------------

Защо е нужно...

Нима са нужни хиляди години
и слънцата да умрат...
И толкова сковани,снежни зими,
и хиляди тела и жива плът...
Нима е нужно в очите ми да капе дъжд
и вечно да вали в тях...
Нима е нужно всеки ден да е един и същ
и писъкът да заглушава всеки смях...
Нима са нужни хиляди въздишки,
и нежните цветя да прецъфтят...
И тонове красиви книжки
с приказки да изгорят...
Когато само поглед ми е нужен
да ме събуди от кошмара,в който тичам...
Отворила очи да се заслушам
в редовете ти,защото те обичам...

14 Април 09, 22:37

--------------------------------

Обичам да ме гледаш....

Обичам да ме гледаш,щом заспивам
и да се будиш сутрин със зора огряла
кожата ми,обагрена кат вишна
в цвят на обич черно-бяла...

Обичам да ме галиш по лицето,
протегнал двете си ръце и даже
по-тихо от шепота в сърцето
твоето сърце "Обичам те" да каже...

Да се събуждам с ръцете вплела
в пръстите ти топли от вчерашната нощ...
Откраднала, от спомените взела
тяхната утеха в немощната мощ...

Обичам да те гледам като ангел бял
от демоните взел последни сили
и обичта на целий свят събрал
за мен,и аз за тебе,мили...

------------------------------------------

Абе, всичко е a bunch of bullshit !!!!!!!!! Нищо няма смисъл, всичко е изливане от пусто в празно...как хубаво са го казали само...: "От пусто в празно" ... Все едно с думи можеш да направиш дупка в морето... Всички винаги сме сами! Това е единствената истина! Аз съм сама! И ти! И ти... и ти също! Само дето вие не го знаете... Или четете тези думички и не вярвате в тях... защото,ако наистина вярвахте... Нямаше да намирате смисъл в себе си.... Ако беше така... нямаше да намирате и смисъл в тези стихове....
Спете спокойно... всичко е просто измислица.......

Защо морето и пътят са толкова далече...

Искам пак да видя морето..... жадувам го! По което и време на годината... искам пак да помириша сутрешния му аромат. Да тичам като дете към него, както си спомням,че веднъж търчах :DDDDDDD Спомням си как във Варна тичах от ЖП гарата към него... знаех,че е някъде там и барем с раницата на гърба търчах, хората се чудеха на какво и сигурно са си мислели,че закъснявам за някъде или гоня нещо... Не! Аз просто тичах към морето.....При стълбите, които слизаха към него, задъхана спрях, виждайки го...все едно виждах любовта на живота си ,така сигурно е изглеждало отстрани...:D После слязох на плажа и затърчах с маратонките още на краката ми, които се пълнеха с пясък...но не ми пукаше... Как само мразех усещането на това, че пясъкът забавяше бягството ми...напред! Ето го... беше на няколко крачки от мене... а бях отишла до там само за да го видя, бях отишла с нощния влак и в същия ден щях да си тръгна, нямах къде да спя, нямах пари, последните бях дала за влака, в който не бях могла и да мигна... заради което на сутринта бях като зомби! Натъпкана с кафета и трепереща с някакъв странен страх ,че съм далеч от дома... После, след като се съвзех, почувствах тази далечина най-прекрасната , чувствана някога :)))) Та..... бях стигнала до това, че тичах към морето.... Мда..... По някое време на пясъка, свалих маратонките, нямах време да свалям и чорапи, само щеше да ме забави :)))) И ето го.... бях до него.... стоях като луда и се усмихвах мноооого широко, дишайки дълбоко от търчането...... Ако беше живо същество, щях да го гушна :))) Само дето не влязох веднага в него.... както си бях с дрехите.... Ама, не го направих... Но,ако бях в съвсем малко по-различно настроение, щях да хвърля раницата и да скоча :)))) (Всъщност сега си спомням, че веднъж скочих баш с дрехите във водата в подобно настроение:)) )
Затварям очи и го виждам...... пътя! Онзи...далече... Иска ми се да замина, така ми се иска да се махна от всичко.... Ето го- все едно съм там... тревите, поклащащи се от вятъра, вече есенни и сухи... дърветата в далечината на хълма, колите , миризмата на асфалт.... жп линиите....... Така ми се иска да се махна от тук, от този мръсно сив град.... мръсен от мислите... Не, не от порочни мисли, а от тягост и липса на въздух... въздух за душата!
Толкова пъти, затваряйки очи или гледайки към небето си представям, че тръгвам без посока... просто така- СВОБОДНА от задължения, ограничения и най-вече-СТРАХОВЕ!
Понякога, когато затворя очи, се виждам на някой връх......заснежен и самотен....... така съм се чувствала винаги....... Още от дете...от малко дете.... като снежен ,висок и самотен връх....... Досега не съм мислила защо... сега чак започвам да мисля защо тази обстановка ме привлича като магьосница.... Но ще запазя тези мисли за себе си........
Другото, което ми се въртеше в главата днеска беше за хората,които съм обичала.... Пушех навън посреднощ пред блока.... Докато довършвах цигарата, си спомних... За тях. Малко са. Много малко... И се запитах как може такива хора да съм обичала... Толкова не за мене, толкова неподходящи, даже студени, високомерни, прикрити....... с една дума- ВЪЛЦИ! А аз повече на заек приличам.... :))) Обаче в живота ми дойде един период, когато разбрах........себе си! И се приех! С грешките....... С онези грешки за онези хора, които са ме наранявали най-много.... И от които после съм се срамувала...най-вече съм се срамувала от себе си,че съм ги допуснала, че съм ги обичала , че съм им давала цялата си АЗ повече , отколкото съм се раздавала на самата себе си! Че съм се потъпквала най-брутално.... Преди въпросът ми беше: "Къде ми е бил акълът тогава?" Сега знам..... При такива неща не действа логика, нито разум, нито нищо......... И нарочно, НАРОЧНО се.... ИЗМАЗОХИЗИХ (моя си думичка,много обичам да си измислям такива :D , предполагам се разбира,че идва от мазохизъм :D ) и........ почовърках в себе си........ НЕ! Не в съзнанието, а в сърцето,както казват......... Въпреки че нищо не идва от сърцето, а от мозъка........ Та, ако трябва да бъдем точни-изпочовърках се в ПОДСЪЗНАНИЕТО си......... Мамка му.............. всичко беше там............ ЗАКОПАНО! Всички някогашни чувства.........Бяха си там за тогавашните моменти....... Рискувах да ги откопая, затова спрях! Бях още пред блока ми......... въздъхнах тежко....че чак се чух! Нищо не е забравяно.... няма СИЛА и ВОЛЯ за тези неща... НЯМА сила и воля в чувствата....... Тогава просто ПОТЪВАШ..... и се молиш, че с морето ще се обичате ,а няма да те погълне........... ...........
А толкова обичам морето............................................................

Не издържам!!!

Не издържам вече... всяка вечер плача по няколко часа и уча едновременно..... Вчера 5 часа не можех да спра.... Будя се подута от плач, въпреки че съм спала доста, нищо че съм сънувала кошмари...пак за теб.... Текат ми сълзите и уча.... Преди месец изпаднах в такава криза, че не можах даже да се добера до банята, всичко ми се върна от стомаха... Не че имаше нещо в него,освен стомашен сок!
Ужасно ми липсваш!!!!!!! Сега друга заспива при тебе, гледам да не мисля за това... Но,ако си представя нещо подобно... и не мога да намеря място в тялото си повече....
Успокоението? Знам, че НЕ я обичаш....
Моментите на проблясък на спомени? Едни такива глупави малки неща от рода на това как присвиваше очи, за да видиш нещо, от това какъв пуловер носеше през зимата, как си топлихме стаята, когато се прибирахме и когато в нея беше 6 градуса и не смеехме да се съблечем, за да не настинем... Спомени от рода на това, че когато даже погледна сандвич-мейкъра ми, си спомням за това , че и ти имаш същия и как ти печах филийки на него... Глупави малки спомени от рода на това от коя страна на леглото заспивах... Как ме събуждаше, като гъделичкаше краката ми .... Леле, как те мразех (символично казано,де :) тогава... След като съм спала 2 часа , а трябваше да излизаме сутринта-ти на работа и аз с тебе за към нас... Как седях на спирката на Хладилника и пиех кафе и пропусках няколко автобуса 120.... Колко сигурна се чувствах , че със сигурност ще ме прибереш,ако съм се напила,хех... И че после ще правим секс... А как беше хубаво чувството да знам, че не знам на кой свят се намирам, но ще съблечеш дрехите ми и ще усетя допира на кожата ти.... Глупави малки спомени от рода на това, че ще ме хванеш за ръка, когато пресичаме някоя улица.... Че ще се сгуша в теб на седалката в автобуса, а ти ще ме наречеш "дечко" .... Спомените, когато ходихме до Каварна на 2 пъти... Първият беше вълшебен, още ме прегръщаше... а никой така и не узна от там, че сме заедно... Хех... И вторият...кошмарният... когато плаках на стадиона... заради теб... Когато се усмихвах на другите, а отвътре се късах на парчета... Когато държах ръката ти в колата и ти споделих нещата , които могат да се случат с нас в бъдеще, ако пожелаеш... Или когато заспах в колата на прибиране... Или когато ме гушна, след като не се бяхме виждали месец... Или когато ме гушна за първи път.... Или когато прегърнати чакахме Лиен или Тони беше, не помня... да се върне от някъде си на автогарата... Знаеш ли-още помня аромата на дрехите ти....Гънката на рамото ти,когато вдигнеше ръка...Помня всяка извивка на гърба ти, падинката на кръста, върху която обичах да полагам глава, помня вдлъбнатинката на гърба ти при гръбнака, която и двамата имаме :))) Помня моментите, когато ми звънеше за всяко малко нещо, което ти е направило впечатление... Позата с нослето надолу и преметнатата ръка над главата ти, в която единствено можеше да заспиш... Как обичах да те гледам как спиш само..... И как все ме усещаше... И ми се караше.... Помня и моментът, когато хвана лицето ми в двете си ръце, бях коленичила пред тебе до въртящия се стол... а ти ме погледна с най-уморения си от живота поглед...мислеше нещо... питаше се дали съм права,нали? Тогава допусна възможността да създадем нещо трайно заедно... И... звънна телефонът... Което прекъсна мислите ни... Почудих се дали е знак.... Но,мамка му.... тази болка, която изпитвам сега не е ли също такъв? Помниш ли моментът, когато те разплаках от смях в китайския ресторант за онази клана кокошка??? :)))) Течаха ти сълзи от смях и ти даже не можа да поръчаш на сервитьорката :)))) Как излизахме да пазаруваме ВИНАГИ заедно....
Много съм и плакала заради теб.... В последно време ме накара да се чувствам сама, въпреки че бях с теб... Моментите, когато ми се дразнеше на всичко... Когато ме пренебрегваше и забравяше, когато не вдигна и едно камъче от земята за рождения ми ден, за да ми го подариш...
И въпреки всичко, единственото, за което мога да мечтая сега ,освен да спре да ме боли и да не съм толкова чувствителна вече.... е ............да ме гушнеш още веднъж........ ............ .............. ...........
Незнанието? Това, че не само ти ми се дразнеше, докато бяхме заедно, но и аз на тебе... Само че сега, когато те няма, НЕ се чувствам олекнала и свободна, както по принцип съм се чувствала след раздяла... Наместо това чувствам БЕЗПОМОЩНА НАДЕЖДА... А това, уверявам те (въпреки че никога няма да прочетеш тези редове) е най-ужасното чувство.... Да се чувстваш АБСОЛЮТНО БЕЗСИЛЕН и едновременно с това да таиш някаква напълно абсурдна НАДЕЖДА, която даже сам не искаш да имаш... Опитвам се да си я избия от ума, но мамка и...настанила се е така, че ако душата беше съставена от клетки,както е тялото, тя щеше да се е сраснала с тях.....
Знам, че не сме един за друг........ Но никога не ми се е случвало да изпитвам такава болка......... И такава липса..... И такава безпомощност и чувство за провал..... И.... започвам да си мисля, че за всяко нещо има причина.... И за това, което чувствам сега, пак има причина...
..... Пускам тази песен, защото тя най-точно отговаря на всичко, което става сега с нас.... Не съм и мислила, че съществува песен, която така да описва всичко.... Днес един човек ми я прати.... И не, не вярвам, че е случайно....
Обичам те, гадино.... Въпреки че ти никога може и да не изпиташ това чувство към никой.... В момента се късам на парчета....... И се учудвам как различията между нас, може да ни превърнат в купчини пепел.... 04:18 08.10.2011

Просто не става...!

Не мога... Пробвах,но не мога... Не знам защо... Просто нещо ми засяда на гърлото и ако не го изплача, ще се пръсна... И знам какво е това, което ми засяда.... И не мога да го изтръгна... А пробвах, Бог ми е свидетел, че се опитвам да изпълзя от цялата тази кал !!! Драпам с нокти и зъби, опитвам се да късам себе си... Ако мога да го оприлича на нещо, ще е на това как късам меса от себе си... Бъркам в тялото си и вадя органите си с голи ръце... Не знаех, че битката ще е така жестока... Водила съм битки , дори подобни на тази, но никога не и такава... И не искам да попадам повече в такава жестока война! Тя носи само смърт!!! А аз не искам да умирам!!! Искам да живея!!!
Но ще плача и ще драпам нагоре... ще се опитвам отново и отново...и отново... С нокти, със зъби, цялата потънала в кал!!! Всичко жестоко ме боли от цялата тази борба... Пробвах да не плача изобщо, но натрупването на емоции стана прекалено много... Както казах в предния пост, имах един такъв период, в който успях да не плача изобщо с години, но сега е различно... Преди просто се спирах, а сега се трупа! И ако не излезе от мене, ще ме унищожи....
Няма да се дам!!! НЕ ИСКАМ ДА СЕ ДАМ!!! Ще си изплаквам очите и ще вървя напред... През сълзите си!!! Ще стъпвам на тях, а когато станат прекалено много, ще се науча да плувам в тях!!! И ще дишам!!!
Другото лошо е, че наистина започвам да нямам никакво доверие на никого... абсолютно никакво... Плюс това нито един човек не усещам близък... Така е, когато целият ми свят се срути! Когато всичко, което съм имала, си отиде...
Казват ми да мечтая... глупости! Всички мечти са абсолютна илюзия, а аз не искам да попадам вече в илюзии!
Единственото, за което мога да мечтая истински сега , е да не съм толкова чувствителна... Искам да съм по-дистанцирана... Искам , когато животът ме чука, поне така да ме очука, че да спра да усещам...
Стига сте се оплаквали, че не усещате!!! Че не се влюбвате, че не страдате! ЗАВИЖДАМ ВИ! Вас не ви боли! А колкото и глупости да дрънкат разни философи, че болката е за предпочитане пред безчувствеността, да вземат да си заврат тая философия там, дето слънце не огрява! Аз също съм изповядвала тази мисъл и бла-бла-бла! Действителността е друга. И ако предпочитате болката...има си термина за това и той започва с "М" и завършва пак на "М"...вика му се "МАЗОХИЗЪМ"! Едно време се е водил за болест! Докато не решили, че мазохистите са толкова много, че някак не е редно всички да се наричат луди...
чИститУУУУУУУУ!!!!
Аз отивам да се забия в езиците за програмиране.... И да продължавам да драпам в калта... А за вас...поздрав (или поболен) с 2 песнички и една картинка... специално по случая! Не, НЕ съм я правила аз!

23:12 06.10.2011

Вече НЕ!

Вече НЕ! Няма да плача! Спомням си....имаше един период преди доста години, когато си наложих да не плача...и успях! 2 години минавах през какво ли не... но щом сълзите ми тръгваха да бликат от очите ми... ги спирах! Поемах дълбоко въздух, спирах мислите, спирах чувствата, стисках зъби, казвах си:"Няма да стане!" и продължавах напред! И бях горда от това... то си е за гордост!
Също така обаче си спомням и моментът, когато си позволих да заплача... То не беше по някакъв особен повод... даже вече не помня по какъв повод беше изобщо...Тогава просто си казах...защо пък не... я да видя какво беше чувството...и си позволих да заплача... Беше тоооооооооооолкова сладко!!!! Че не че не можех, а не исках да спра! Все едно нещо отдавна забравено се върна... все едно бях оставила детето си за осиновяване и го намерих след години на тревоги!
ЕБАТИ МАЗОХИЗМЪТ!!!
Сега обаче искам да се науча да не плача изобщо...и да не го допускам вече! Искам да стисна зъби и да постигна целите си-новите! А щом искам- МОГА! Аз ще се науча да не плача! Даже вече успявам! Успях на няколко пъти! Което е новото-старо за мене! И е сила,мамка му! Сила е!
Сила е да кажеш "майната ти" на чуждото мнение, на хората, които просто минават през живота ти, на нещата, към които си бил привързан, ДА КАЖЕШ "МАЙНАТА ТИ" НА СЕБЕ СИ !!!!!!!!!! Да стъпиш на трупа си , за да продължиш напред! Защото понякога това е единственият начин!
Един човек ми каза, че всъщност ме вижда като силна личност, а не като слаба и депресивна... не му повярвах! Сега, когато започвам да вярвам на себе си, започвам да вярвам и в думите му....
Брей! Как се оказа така, че един непознат намери силата в мене, която самата аз изкопах от гроба и с нокти и зъби след време...
Но каквото било-било! Има доста още неща да преодолявам ..има и още да ме чука съдбата... дано някой ден вземе и се поусмихне малко...

Поздрав с песнички:




23:54
3.10.2011