Хлопа ми дъската!

Осъзнавам, че толкова съм счупена, че колкото и да искам нещо, когато то дойде на прага ми, бягам с все сили... от нещото и от себе си... И когато се озова на поле от празнина и потърся опора само в себе си, се чувствам на познатото мен! Което никой не може да ми отнеме. Но това поле е толкова пусто и празно, защото там съм само аз и моите вътрешни промени... Само времето се мени... но най-вече е дъждовно. А ме е страх да изляза на слънце. Защото ще ме изгори. И бягам все назад... към себе си...

Търси се Принцът :D

И така... след дълго умуване и години на сърцеблъскане, известна доза интуиция и доза логика... И най-голяма доза ИСКАМ.... достигнах до следните кратки за една жена принципно заключения:


Търси се Принцът!
Да има хипарски дух и да е настроен за пътувания и приключения. Да не е претенциозен. Да е голям мъж и едновременно голямо дете. Да слуша метъл, но да има и част от готическата душевност в него. Да обича природата. Да е отговорен към себе си и мен. Да можем да разчитаме за всичко един на друг. Да ни интересува материалното дотолкова, че да сме живи, здрави и щастливи. Да разбира любовта към природата, а чувства от рода на омраза и отмъстителност- да са му чужди или преодоляни. Да е искрен и да си имаме пълно доверие. Да е интелигентен, за да се учим един от друг. Много да обича секса...ама само с мен! ;Р Да е любознателен, да умее да пази тайна, толерантен и...да може да готви :D  За да си готвим заедно, когато имаме нужда изобщо да ядем ,хаха :D Да не е комплексар, а да е уверен в себе си. И да казва дефектно "р", демек-гърлено,ама не много дефектно,де... Много обичам този т.нар. дефект в говора :D И не на последно място- ако намеря такъв човек и той по никакъв начин не ме привлича с жестове, държание и изобщо аура...няма как да се получи. Затова, принцът ми трябва да е хипи-метъл-готика с излъчване, пасващо на моето... И не, не е задължително да е на кон. Предпочитам да е на колело! :))

Изгорих ги...

Днес осъзнах колко много съм се затворила в себе си, докато на изглед е все едно съм най-откритият и безстрашен човек... Днес осъзнах, че съм загубила способността да допускам хората до себе си... Изобщо! От една страна не мога да нарека никой приятел, защото престанах да вярвам в приятелството. От друга страна не мога да допусна и никой до сърцето си... Защото знам, че след това мога да се разпадна така, че да не мога да бъда наново цяла... Научих се да чувствам себе си и другите, но изтрих думи като "ние", "заедно"... Научих се да намирам опора в себе си и забравих какво е да имаш доверие на някой.  Вярвам само, че всички винаги сме сами! А другото е илюзия. Започнах да се водя по логиката, а тя ми показва, че няма подходящи хора! Липсата на опиянение заменям с реални напивания, а с изтрезняването се чувствам най-самотният и тъжен човек, за който животът има смисъл колкото да отиде до балкона и да метне от там! Обичам всички без да го знаят. Обичам да опознавам всеки един човек, защото всеки е една отделна вселена, от която се уча...уча...уча... Уча се, че сме толкова  различни, но и толкова еднакви... Уча се на разбиране и приемане. Построих спасителен мост за другите, но изгорих мостът, който ме свързваше с тях...
Днес даже осъзнах, че дори и физически съм се свила в себе си и  не мога да допусна някой! Това ме уплаши... Нима съм заприличала на ракообразно създание, скрило се дотолкова в черупката си, че когато някой поиска да го извади от водата и да му покаже слънцето, се скрива надълбоко зад стените на собствената си душа и тяло...? И не допуска, не допуска, не допуска!
Изгорих мостовете си към вас, но ви обичам! И не мислете, че ми е лесно да ви гледам от другия бряг и да ви искам, но да ме е страх... от себе си....

19.05.2012 :))

Е*ати денят! :DDD
Всичко започна още вчера... (т.е. вече вдругиден...) и то в 1 посреднощ! Когато моята скромна особа реши да си ляга... И след точно два часа беше кукуряк будна и мъчеща се да бори безсънието... Damn, развалила съм си яко режима, а още не съм спала и съм неадекватна като ударена с бухалка напушена кокошка о.О
Та... в 3:30, след неуспешни опити за мижане и броене на овце, станах и реших, че ще си правя уеб дизайни... колкото да не забравя как се пише код. И без това се бях позанемарила в тази насока.. А ме чака PHP и бази данни, леле... :X
Та, след като посрещнах изгрева, който така и не видях, защото беше облачно, започна да ми се доспива... Обаче днеска трябваше да бъда на вампирски  ЛАРП, при което точно заспах и след има-няма 5 минутки , алармата иззвъня и Crowie тегли една полусънена, полуосъзната, дори неизречена псувничка... Колкото да и олекне на вече зомбираната душица...
Станах, направих си един силен черен чай да ме събуди и така и нямах време да си го изпия, трябваше да изхвърчам,че закъснявах...
Отивам на уреченото място със съвсем минимално закъснение, което даже е нетипично минимално за закъсняващата принципно от 15 минути до 2 часа моя особа...
Първата задача, която ни беше дадена, беше да търсим улики за местоположението на един вампир... Нямаше подсказка какви трябва да бъдат уликите и къде да ги търсим...
Ок... Интересна задача. Crowie тръгва да дири пред Народния театър. Баш пред входа му...в храстите!!!  Рови, рови и по едно време гледа нещо като торба-разноцветна и сравнително чиста, но мокра. Питам Сврак дали това може да е улика, той се чуди, чуди... двамата седим и се чудим... накрая решаваме да проверим. Кроуи вади от храстите торбата... и започва да я размотава.... размотава....
една калъфка за възглавница...
втора калъфка за възглавница...
трета калъфка за възглавница...
четвърта калъфка за възглавница...
...егати извратеният ум трябва да е сложил това за улика xD Сврак съветва да търся за символи... а на тея калъфки виждам само изрисувани гъски! Да му имам символа... xD Бъркам вътре-нищо... всичките четири калъфки пребърках при което двамата констатираме, че това май не е...улика... И започва бурен смях :DDD Още ми е смешно, като си спомня...
Ходя и се хиля като идиот, облечен като вампир! Или като вампир, облечен като идиот... Все тая xD Има една мисъл, която много ми харесва- I'm not a complete idiot, some parts are missing... xD
После трябваше да ходим пеша от нар. театър до докторската градинка, после-до борисовата. Слънцето започва да напича, а черното палто започва да ми действа като сауна... DAMN!
Там срещаме сабати, те пък ни мислят за ловци... бързо се изпаряваме и се насочваме към семинарията по едни невъобразими пътеки в гората, които по едно време изчезват и към 10 човека се озоваваме ходещи през шубраци, трънаци, враждебно настроени клони, мъхове и кал, кал, кал... срещаме нашите хора по една случайност в тея шубраци. Дипломатическият ни посредник- графа е облечен подобаващо в страхотен костюм и бяла вратовръзка. Елегантност, газеща в кал... евала му! От Семинарията отиваме в ловния парк, където трябва да се срещнем със сабатите, казват ни,че имало козина от върколаци по клоните... лека паника, която се изпарява от безумното чакане...чакане...чакане... По едно време сабатите се появяват... говорим с тях и всеки тръгва нанякъде. Те обикалят гората няколко пъти, разделят се и се събират... Ние стоим на едно място триста часа... Нищо не става... По едно време мнозинството решава да се разотиде, ентусиазмът се изпарява, а един сабатски играч избива няколко и с това се приключва. Шефът ми връчва една нациска каска, щото щял да ходи до Пловдив и да не я мъкнел.. Аз мърморейки приемам, за да я дам на някой с раница. Всеки отказва, защото раницата му е пълна а аз оставам да мъкна нациска каска през София... Мрън-мрън....
Решаваме,че ще се пие бира. От Ловния парк пеша до химическия факултет, после до гората, хващаме трамвая за 2-3 спирки и сме на стадион В. Левски...
Има мач на Литекс и ЦСКА... луди червени фенове бродят из горЪтЪ, бира-не се продава. Повечето футболни фенове изглеждат скинари... започвам да си мисля, че тая нациска каска, дето я мъкна, може и да ми послужи за нещо добро- да не ме закачат поне :DD
Намираме си пейки, господата започват да си изстрелват сачмите от пистолетите, които се разглобяват и разпадат един по един... Двама-трима ентусиасти решават да ги разглобяват и оправят... Старанието им е толкова голямо, а съсредоточеността им -толкова завидна, че ми пълнят душата да ги гледам... Строго концентрирани мъже в пластмасови пистолетчета... Хипер сладурско :)))
Бири се донасят от Попа, пие се, след часове ми звънкат и ме канят на нощ на музеите... не знаех,че има днеска (т.е. вече вчера). Деси с един неин приятел с кола ще ходят. Ок, решавам да отида. Пък и с Деси откога не сме се виждалииии, залипсвали сме си :)
Аз обаче съм тотално зомби вече... час-два спане, нечовешко ходене, жега, тежка нациска каска и палто.... Краката ми са станали на кашкавал...
Прибирам се...ох, баня, ох-кеф!!! Няма такъв кефффф!!!! Обличам някакви полудомашни дрехи. Пак си правя черен чай , барем ме събуди. И излизам. Умората от деня ми действа страхотно- все едно съм спортувала цял ден. Чувствам прилив на енергия :)) Взимам си чая в една пластмасова чашка и решавам да го пия като пич по пътя...
Взимат ме с кола, запознавам се с Лъчо- хииипер як човек с много яко чувство за хумор, енергия и младежки дух. Виждам си Десито и не мога да и се нарадвам, ама толкова емоции ми се сливат в главата, че не мога да спра да говоря :DD
Отиваме в Музеят на Земята и хората... Разглеждаме го... Аз съм възхитена от минералите...
Започвам да изпадам в грандиозни философски размисли, които се задълбочават с напредването на вечерта заради зомбираният ми от неспане мозък!
Запознавам се с кварц с турмалин в него, наричан още-шерл и съм възхитена. То е един прозрачен камък с нещо като косми в него, които правят дупки по повърхността му. Оказва се, че шерл-ът има наелектризиращи свойства, когато бъде загрян или потъркан... Егати! Аладин и духът от вълшебната лампа съществуват !! :DDDD
Голямо впечатление ми направи ахатът- на вид обикновен грозен камък, а когато се разреже, отвътре е с уникални преливащи цветове и блясъци , а в средата-блестящ с кристали... Веднага направих асоциация с хората... Можеш да гледаш някой на вид обикновен и незабележим човек, а когато го опознаеш отвътре- да има всички цветове на дъгата, а сърцето му- да блести :)))
По пътя към следващият музей, ме научават да правя възли с въже. Научават ме и да правя примка... Юлето се кефи и се перчи, че щом вече може да прави такъв възел, може да беси и хора :DD
В художествената галерия попаднах на една картина на жена. В ръцете си държеше цветя, свели листчетата си към кафявите и поли... Обаче погледът на жената беше невероятен... Седях и я гледах, а тя "наблюдаваше" от платното ходещата из музея тълпа с очи, пълни с отчаяние и надежда едновременно... Казват, че картината крадяла душата на модела. Питах се дали в тази картина не е духът на тази жена... И дали това не беше нейното Чистилище- да стои там с вечно гледащ поглед, пълен с отчаяние и надежда...
В Телефонната палата също имаше събитие. Още не знаех какво е, но като влязохме вътре, бях изумена! Попаднах в приказен свят от ... хартия! Не очаквах той да ме впечатли толкова много, но всъщност от цялата вечер, останах най-изумена от онова, което видях там. Хора, дантели и дирижабли ме посрещнаха от вратата и ме "поканиха" да вляза в техния свят... По земята ходех върху бели хартиени разпиляни точици. Озовах се все едно в мъгла от хартиени гирлянди, които криеха картонени модели на булки, облечени в невероятни рокли. Летящи русалки с фуниевидни коси, грамадни ветрила, маски, магия.... От стената "излизаше" замислен човек, за който гравитацията не важеше. Две фигури седяха на хартиени столове замислени и опряни на една маса . В тях имаше повече емоция отколкото в железните скулптури на неща, които не съществуваха в предната галерия... Рокли от катастрон върху модели от картон, горгони в бяло. Един свят, имащ свой живот...
И наистина тогава още веднъж осъзнах как правилата нямат значение. Особено в изкуството! Триста пъти съжалих, че не бях взела фотоапарат... Но дори и да бях взела, нямаше да уловя чувствата си, само щях да запечатам спомените... И все пак-трябваше да взема, ама карай-минало -свършено.
Онзи хартиен свят не беше скъп. В него нямаше материали, които изискваха големи суми. Но в този свят беше вложено повече въображение, емоция и хъс, отколкото в сухите скулптури , спазващи някакви сухи правила... Тук имаше вдъхновение и въображение, каквото е рядко срещано... И аз стоях там, грабната от някаква невидима сила и запратена в статична приказка... Стоях безмълвна, тиха и неискаща да казва нищо... Думите просто вече нямаха значение...
Когато излязохме навън, някой беше пуснал огнени фенери в небето... Беше невероятно само да ги гледам как летят и носят светлината си в най-тъмните кътчета на висотите...
... После с Лъчо и Деси го ударихме на забавление... Двамата са страхотна комбинация за невероятно прекарване :)) А пък този човек е запазил духът си толкова младежки, че нямаше как да спра да му се кефя! И тримцата ни удари лигнята и си правихме четириии :DD Не, не сме правили четворка! Четири е когато двама бутат третия :D В случая Деси беше третата и падна голяма гонитба :D
Смях, лаф и рок-енд-рол... :)) Нямаше по-як завършек на деня :)
Нямаше как да не им благодаря. Те ме накараха да усетя нещо отдавна забравено. Едно чувство отпреди години, което ме правеше най-щастлива и ми даваше вдъхновение. Чувство, преди всичко между хората, на които най-много държах, да се разпадне. Едно усещане на детска радост и опознаване на новото и себе си. Все едно се бях изгубила някъде досега и за миг- се почувствах пак у дома си :)))
... Така премина деветнадесети , нула пети две и дванадесета :))
..А аз усмихната най-после заспах :))

ЛАРП героиня

...Трябваше да си измисля каква героиня ще бъда в ЛАРП-а. Мъдрих го, мъдрих го на будно... не можах да го измъдря така, че да ме удовлетворява. За сметка на това пък  го измъдрих на...заспало о.О Не знам как става тоя номер да ми идват идеите, докато спя. Та, днес просто станах с идеята за героинята, която ще играя в ЛАРП-а... и взех, че я написах :) То се получи  като разказче, ама в това му е чарът :)
...

Родих се през зимата на лето 1405-то като чистокръвен вампир. Казват, че децата избирали семействата, където да се родят. Съмнявах се в това, защото не исках живота си такъв. Животът на един вампир не беше като в легендите, които разказваха по онова време. Нито беше като в приказките, книгите и филмите, които се пишат сега. Животът ми беше всекидневна битка със себе си и съвестта си. Не исках да наранявам никой. Не исках да убивам никой. Налагаше се. За да живея. Не можех и да умра. Нямах тази смелост. Бягах от слънцето, а хората, с които бях приятелка, ми разказваха приказки за красиви изгреви и залези, които никога нямаше да видя и от които се плашех. Най-близките ми човешки същества също щяха да избягат от мене, ако знаеха за истинската ми природа. Затова пазех своята свята тайна и говорейки с тях, наблюдавах пулсиращите им вени, запазвайки буквално нечовешко самообладание. Опитвах се да се концентрирам над тяхното съзнание и индивидуалност. Прегръщах ги и след тях ядях плъхове от канавките. Понякога не издържах и тръгвах на лов с едно полубудно  кръвожадно съзнание  за оцеляване. Инстинкт за самосъхранение. Хората казват, че биха убили само при самозащита. Това беше моята самозащита, която беше част от мене. Бях родена така. Отгледана така. Другите вампири ми казваха да се гордея с потеклото си, че съм вид, който е на изчезване. Бях горда в редките случаи, когато бях сита и заглушила частите от човешката си съвест, която дори не знаех защо имам. Горда, когато присъствах на онези огромни събирания в подземията, за които никой човек не знаеше. Тогава се чувствах като част от нещо значимо и голямо. Самата аз тогава бях необходима част от нещо плашещо красиво. Учеха ме, че хората са слаби създания. Добитък. Но аз чувствах, че нещо в това не е наред. Другите ги ловуваха. Аз ги целувах....

След години легендите придобиха по-реален облик. Някои от вампирите в нуждата си от кръв и жертви, не заличаваха следите си добре и по улиците на големи градове хората започнаха да намират тела на младежи и девойки с белези по вратовете. След още няколко години, смятаната ни за безсмъртна тайна, излезе наяве. Както и ние. Настанаха смутни времена. От една страна, ние нямаше как да живеем без да ловуваме. От друга страна хората нямаше как да оцелеят, ако не ни спрат.

Следваха преследвания, убийства, войни, кръвопролития, пиршества, опити за примирие, научни открития. Но нищо не беше в състояние да спре задаващата се световна войната на видовете. Ние се криехме денем и излизахме нощем. Но дори и денем, намирахме начини да атакуваме в сенките на малките улички, в мазетата, подземията. Хората пък се обединяваха в армии, въоръжени със сребро и огледала. Мнозина от моите братя станаха на пепел, която вятърът отвяваше. Когато имах време да мечтая, мечтаех за това как загиналите ми братя най-сетне ще са способни да видят митичната за мене красота на изгревите и залезите. Хората пък мечтаеха да могат отново да чувствах лунната светлина като приказка, а не като кошмар, от който излизахме ние. Изход не се виждаше....

Докато един ден, един учен не успя да създаде вълшебното хапче, което , както ни казаха, щеше да замести нуждата ни от кръв. Всичко сякаш предвещаваше края на ужаса.

Бяха насрочени преговори между нас и хората. Вярвахме им! Че нали техните учени бяха изобретили вълшебното хапче... А не трябваше... Не трябваше да им вярваме...   

Преговорите бяха насрочени в един от големите градове, разположен на проток между две морета. Почти всички от нас, бяхме там. Аз също. Онзи човешки доктор каза, че бил измислил и хапче, което ще ни даде възможност да ходим и по светло. Размириците почти бяха утихнали. Лекарството , заместител на кръвта, изглеждаше да действа. Преговорите бяха насрочени за 3 часа посреднощ. Така хората щяха да покажат доверието им към нас, като се покажат уязвими по тъмно и се оставят на нашата милост, която щеше да е доказателство за добрата ни воля. Слънцето тогава изгряваше към 6:30. Нашето доверие в тях пък трябваше да бъде показано , като изпием новото хапче, което да ни пази от убийствените лъчи на слънцето и заедно с хората за пръв път да посрещнем изгрева.

Всичко вървеше нормално. Събрахме се в 3 часа, ръководителите и на двете ни раси говориха. Ние нищо не им направихме. Дойде 6 часа. Дадоха ни новите хапчета. И всички ги изпихме с нова надежда. Всички...без мен и няколко други мои събратя. Другите явно от недоверие, а аз-по една случайност. Задавих се! И го изплюх, а после ме хвана срам да си призная и да поискам ново. Просто щях да се пъхна в някоя сянка при изгрева, за да мине церемонията и после да поискам ново хапче.

6:30!!! Новата надежда!!! Новата... „надежда”! Всъщност беше самата смърт. Хапчето не ни излекува от слънчевата уязвимост, а напротив- засили я. И пред мене всички станаха на пепел. Дори и онези, които бяха в сенките, но все пак бяха докоснати от синкавия сутрешен мрак. Искаха да ни избият. Всички наведнъж! Всички нас!!! Онези, които оцеляхме, бяхме преследвани. И повечето бяха убити, защото светлината беше съюзникът на хората, а доверието ни- предадено! Не ние бяхме убийците! А те! По-мръсни от животни. Убиваха от страх, за удоволствие или защото просто някой извратен мозък беше решил така. Не бяха като нас. Ние убивахме за да живеем, имахме съвест. А те-не!

През онази сутрин ме видяха, че съм оцеляла и тръгнаха по петите ми. Едвам успявах да се изплъзвам в сенките, но беше много трудно. Този път убивах, за да не ме убият!

Не помня от къде минах, но лазех в канавки, криех се в калта, от едно мазе в друго, затаявах дъх, докато ловците ми минаваха на сантиметри от мене. Оказах се в края на града, мръсна и гладна. Абсолютно сама! Чувах, че все още хората са по петите ми. Помня, че се бях покачила на сенчестата страна на един керемиден покрив. Звуците от гласовете на преследвачите ми наближаваха. А в мене вече не бушуваше само инстинктът за оцеляване, а и една емоционална буря, която щеше да ме помете. „Емоционалната” буря на... безсмислието!

Не виждах смисъл да продължавам да бягам. Не виждах смисъл да съществувам абсолютно сама в свят като този. Не се бях родила за това. Може би се бях родила за нищото. И в нищото беше моят дом. Тогава престана да ме е страх. От болката, от живота, от смъртта. Исках само да видя дали наистина изгревът е толкова красив, колкото го описваха... Затова се изправих ! Там, на онзи керемиден покрив. Право срещу светлината. И станах на пепел....

Но не така ми е било писано. Смътно помня, че душата ми се носеше над всичко, над целия град.  Но вместо да се прибере у дома си, нещо я дръпна назад. Събуди ме светлината. Първоначално се уплаших от нея, но после почувствах  ново усещане за топлина по кожата си, а светлината не ме прогори... Не знаех какво става с мен. Погледнах ръцете си, не бяха моите. Тази шегаджийка съдбата... Тази талантлива, саркастична, иронична, патетична сила не ме остави да си тръгна, а всели душата ми в едно убито по улиците на града момиче, чието тяло още лежеше на един от площадите. Още неизстинало. Още с глава на земята, видях слънцето! Да.... наистина беше красиво... Както го описваха... 

Сега съм тук! В човешко тяло и все още търсеща и неспокойна душа. Най-плашещото е, че не знам какво трябва да намеря или създам, за да намери покой душата ми. Затова търся. Дори не знам какво съм. И къде трябва да отида и какво- да направя. Знам само, че хората са неблагодарни, лицемерни и продажни създания, които имат нещо прекрасно в себе си, но го погубват с всяка секунда, ден, година, век! Все едно хвърлят кофи с кал и тиня по самите себе си! Не знам кой реши да ме всели в човешко тяло, не знам и къде да диря собственият си покой! Но помня какво ми причини човешката раса. Сега съм сред тях-хората. А повечето дори не подозират коя съм всъщност. И има защо да се страхуват! Те ме превърнаха в това, което съм.

Сега нямам онзи типичен инстинкт за спасение на тялото. Сега съм в търсене на нещото, коeто ще спаси душата ми. 

...
...
Поредно "прераждане"... въздухът е сутринно свеж, а над прерията се носи звукът от тъпаните от бизонови кожи. Къде ли е моят покой и спасение? Ще го намеря ли тук, сред индианците или ще изчезна с нашата култура? Ограбвана! За пореден път... От хора, които не разбират дори и човешкото в себе си. Надеждата! Че утре ще спася душата си...
...

Crowie

picture link: 

http://naomifami.deviantart.com/art/dark-fairy-tale-66649643