Днес е един от онези дни, в които се събудих, повлечена от динамичното
си ежедневие и полубудна в още хладните часове рано на деня попаднах на
място, където напоследък не бях излизала- извън черупката си. Видях
добра приятелка, който не бях виждала отдавна. Седя и си мисля колко е
прекрасно да познаваш някой, който прилича на теб и те разбира. Който
може да бъде навсякъде и да върви по други пространствени пътеки, но
някак...да стъпвате в едни и същи душевни обувки. И накрая и сълзите ви
да си приличат. Знаете ли, днес осъзнах, че сме по-големи борци,
отколкото подозираме. Аз и хората, които познавам.
Свикнала съм да
се подценявам. Да омаловажавам битките си. Докато не рухна под напора
им. Те ми крещят, че съм на бойното поле, а аз се правя, че не
забелязвам.... Вътре в мен се водят потресаващи сражения на хиляди
фронтове, а аз се опитвам да си втълпя, че лежа на тучна планинска
поляна и дишам свеж въздух. Някои от усещанията ми са като паднали в
боя- няма ги, загинали или поне лежащи в кома в някой окоп. А аз даже не
съм забелязала... Други решетки, които са ме ограничавали, пък съм
счупила. Не помня кога съм разбила тези затвори....явно е ставало
постепенно. Като затворник, копаещ с лъжичка дупка под нужника, пълен
със смрадливи неща в килията си и свикнал с аромата на кал. Знам, че
някои скали под килията си разбих с много усилия и отведнъж...имах
моменти, когато на пътя си имах огромни камъни. Когато успеех да ги
избутам, пред мен се разкриваше не нова пръст за копане, а светлина.
Като възкресение. Което изстрадвах и се прераждах. Някъде в тези
прераждания и падения, пишех себе си. На бял лист. Ту със синьо, ту с
червено мастило. Но нито един път не съм искала да горя някоя от
страниците си. Те са ми били нужни. За да продължавам да пиша историята
си. За да могат и другите да ме четат...
Понякога... Не, не
понякога! А почти винаги най-усмихнатите хора крият най-дълбоки рани.
Отстрани ги гледате-охоооо, живот си живеят, пътуват, смеят се, правят
секс, запознават се с много хора, изживяват незабравими моменти, градят
спомени, завиждате им, искате да бъдете като тях. Усмихнатите хора са
известни- обичат ги. Усмихнатите хора... гледат все да са някъде, с
някой или да пият до забрава...за да не мислят. Че не могат да избягат
от себе си, където и да отидат.... Ние, които живеем животът на
пътешественици, откриватели, създатели... Ние, които имаме хиляди
снимки, където изглеждаме щастливи... Ние...всеки ден се намираме на нов
фронт. В нов окоп. От който драпаме нагоре с поредното шише бира или с
поредната усмивка на щика. Чувствителни сме до прекаленост!!! Докато
другите хора намират баланса, ние сме крайности. Едни прекрасни
крайности. И да си крайност е вълнуващо. И интересно. Нямаме обикновен
живот – семейството, колата, децата, работата 5/2 на бюро с познатите
химикалки, с които удряме подписи под „важни“ договори. Важните неща са
други... Много по-различни от парчета хартия , с които решаваш съдбата
на някоя сграда, път или фирма. Хората...тези удивителни, възхитителни и
ужасни същества, които те заобикалят, които мразиш и обичаш до болка и
които правят светът ти значим.....създават смисъл и изчерпват смисъла от
собственото му значение. Идват, палят искри, факли и клади в душата ти
и винаги си тръгват. За да намериш път напред и да продължиш да
пишеш....ту със синьо, ту с червено мастило.... Ние сме борци! Хубаво е
понякога да се изправяш срещу страховете си... тогава, когато е нужно.
Или когато искаш да теглиш майната на себе си. Или когато трябва да си
напомниш забога...че не си плът, а душа с тяло от звезден прах! Или
когато трябва да изхвърлиш ненужна вещ от дома си. От онзи, в който
живееш...и от онзи, в който живее съзнанието ти. Домът, в крайна
сметка... е там, където е сърцето ти. Имам толкова много страхове и
да...сега осъзнавам, че ходя при повечето от тях. А не знаех, че мога да
бъда силна.... Някои други пък...още пазя на разстояние... Може би и
срещу тях някой ден трябва да се изправя. Но всичко с времето си...
Неизвестността в повечето случаи плаши. В други- е толкова успокояваща.
Днес вървях по улицата и осъзнавах колко са се предали повечето
хора. Колко са навлезли в коловозите на рутината и бутат влака си по
релсите, докато не дерайлира. Колко тъжно... Други пък са ужасени да
се изправят срещу липсите си, срещу самотите си, страховете си, дори
срещу желанията си и да признаят какво им липсва. И да заявят какво
искат! А поискат ли-могат! Всичко могат! Тъжно... Там пак има фронт,
ОГРОМЕН! От който бягат, но бягството им е като тичане насън- с всичка
сила, но не мърдаш от мястото, където си. Докато не се събудиш....
Днес вървях по улиците и виждах революции. Всеки осъществяваше своята.
Тиха и уникална е революцията на всяко едно същество, направено от душа и
звезден прах.
Днес вървях по улицата и не подценявах нито една
битка на хората, с които се разминавах. Беше ... ментален комунизъм.
Чувствах се толкова равна, но и толкова различна. Обезличаваше ли ме или
ме градеше това усещане...
Днес е 15.07.2016. Една дата. Един обикновен нов ден.... В който с всяко вдишване, се пиша...пиша се....
