петък, 13 ноември 2015 г.
четвъртък, 12 ноември 2015 г.
вторник, 10 ноември 2015 г.
понеделник, 2 ноември 2015 г.
събота, 31 октомври 2015 г.
сряда, 9 септември 2015 г.
Човешката Вселена 1
Вчера в автобуса се качи една жена около 30-те с чаша кафе в хартиена чашка от 31-во училище в София. Главата и беше почти наведена, още се опитваше да се събуди. О! Боже! Каква жена... Чертите на лицето и бяха като на един от най-високо платените модели в света, гледах я и не можех да повярвам, че съществува. Загледах се в тялото и, доколкото то се виждаше изобщо. Беше с идеални черти. Профилът и беше изискан, устните и изключително екзотични и специфични. Не можех да откъсна поглед от нея и не защото съм хомосексуална, а защото...беше облечена с най-бабешките възможни дрехи. И погледът и беше сведен до чашата и с кафе или стигаше най-много до пода на автобуса под краката и. Беше с обикновени дънки, бежови бабешки обувки с връзки, бабешка чанта и най-старомодното раирано палто, което беше почти 3 пъти по-голямо от нея. Представих си я в червена рокля, със самочувствие на някой червен килим. И вместо чашата кафе - с черна роза. По дяволите, не познавах тази жена, но беше най- странното създание, което съм виждала! Най-голямото ходещо противоречие. Хората понякога са удивителни.
Днес удивлението ми преля във възхита от един клиент- снажен мургав момък. Попитах го от къде е, каза ми,че е българин, но баща му е нигериец, майка му-българка. Беше толкова любезен, доволен от всичко и с блестящи очи, непретенциозен и грамотен, възпитан, че бях като ударена с мокър парцал. Един човек, обединил в себе си любовта между расите, липсата на предразсъдъци и два коренно различни континента в себе си, скромно съществуваше над почти всички българи, с които се сблъсквам всеки божи ден- нацупени, злобни, нещастни, негативни, мълчаливи или в най-добрия случай- ръжащи срещу теб, докато им се усмихваш с най-добри чувства. Ей, забога... като се върнах от пътуването ми скоро, усещах истината. Че малките ежедневни неща, които в по-голямата си част заемат почти цялото ни време, всъщност са пълни глупости, които не значат нищо или в най-добрия случай- нищо съществено. Че когато си там, на пътя или там- в едно цяло с природата, истински и цял, живееш. А не просто съществуваш. Че времето е по-ценно от многото пари и че вътрешната ти енергия определя отношението на другите същества към теб самия. Че Млечният път над главата ти с милиардите далечни слънца си ти. Че имаш своя Вселена , която трябва да блести!
Та, продължавам с впечатленията...От годили в МОЛ-а идва един възрастен човек с внучка- бивш военен е. Говорим си отвреме-навреме. Пита ме как съм. Споделих му с 2 думи за това, че съм била на палатки на морето и на стоп. И като се започна едно обяснение от негова страна, че щом съм била с приятелка, значи сме били като стопаджийките на околовръсното, с кой сме били правили секс, като сме били две жени на море и т.н. Косата ми настръхна. Застанах очи в очи с него и му обясних: "Виж какво, мисленето ти е много консервативно. Време е да го разчупиш независимо на колко години си. Това, че съм била с приятелка на стоп означава не че сме проститутки, търсещи секс, а че двама човека са били на пътя и са се запознали с нови хора на него. И това, че двете сме били на море означава не,че сме правили секс, а че двама човека са били на морския бряг, където са си прекарали великолепно, опознавайки себе си, хората наоколо и природата през една малка част от живота си.Време е да спреш да делиш хората на мъже и жени, търсещи секс и да възприемаш хората първо като хора! И това да ме питаш с кой последно съм правила каквото и да е, е груба намеса в личния ми живот!" Пффф...какво ли съм очаквала от човек, който е живял с идеята, че да убиваш хора е върховно човешко геройство...Но пък впечатленията ми продължават да се пълнят. Да видим какво следва до края на деня...
четвъртък, 23 април 2015 г.
Изповед на една субкултура!
Аз съм обикновено момиче. Ходя на работа, изкарвам пари, плащам си данъците, имам висше образование, нося всички цветове дрехи. Момиче във втората половина на двадесетте си години. Имам своите проблеми, както всеки, имам своите щастливи моменти, своите приятели и познати, възходи и разочарования. Не се друсам, считам се за любознателен човек. Имам своите търсения в живота, лични битки и мечти. Може да ме срещнете по улицата, да се разминете с мен или да ме видите усмихната в някой парк в приятна компания.
Мога да съм човекът, който ви обслужва и разговаря с вас. Смятам, че от всеки човек се уча. Всеки човек е жив учебник по социология, история на успехите и грешките, различна вяра, убеждение, разбиране за живота. И мисля, че дори и да нямам сходно мнение с някой, мнението е отворена книга. Затова се вслушвам в него. Чета и приемам след анализ кое според мен е вярно или не. Коригирам онова, което съм сбъркала или...повтарям грешките си...само за да се убедя за втори, трети, пети път, че са били такава. Всъщност, всички постъпваме така. Израстваме. Слушаме, вглеждаме се вътре в себе си и извън. И търсим. Защото сме многопластови. Наслагваме се, понякога оставаме празни само за да се напълним отново с онова, което ни е нужно. Смятам, че кариерата не определя какъв си, а съвестта, която носиш в себе си.
Аз съм!
Аз съм момиче...което слуша метъл! Понякога брутален!
Настъпва вечерта и очаквам любимата си група да се появи на сцената. За да се изпълни една моя мечта. Това е моментът, когато съм истинска. Когато престава да ми пука за всичко. Буквално! И ето, в залата настава пълен мрак, всички хора скандират името на групата и почти безплътни сенки започват да се раличават по сцената. Почти призрачни. Чува се акорд на китара, вълнението нараства. В залата става все по-горещо, във всеки един от нас избухва огън, като внезапно възпламенен бензин, когато прожекторите присветват и виждаме вече любимците си. Дългокоси, безскруполни, различни музиканти. Бунт с лицето на най-висшето изкуство. Започва...Започва...започва.... Започва раждането на звуците около нас... живи, огнени, истински, освобождаващи! И ето, забравям коя съм в ежедневието, пълно често с разочарвания , лицемерие и агония и съм тук! И съм сега! И съм всичко накуп без да съм никой. Брутални звуци! Death metal звуци , първични като сексуален акт, искан, зашеметяващ, когато не мислиш за абсолютно нищо. Бунтът срещу всичко в и извън теб в една зала между четири стени! Имаш чувството, че всички вътре сте едно, което споделя една енергия, една наситеност на всички цветове, дори и невидимите за нас, в едно огромно черно петно, което чувства, чувства, чувства! Какво те кара да влезеш в неразбираемата блъсканица за вас, наречена пого ли? Чувството, че искаш да изкараш агресията си навън, едно чувство почти идентично на „Боен клуб“ , чувството, когато абсолютно забравяш за всичко и се впускаш в надпревара с нотите, в своето унищожение, което ще те възроди по-чист и можещ! Чувството да си на метъл концерт ли? Усещам хиляди тела около себе си, понякога сме толкова сгъчкани, че едвам дишам и едвам мърдам, но се чувствам по-жива от всякога! Забравям за маниерите, за нужната дори и минимална доза лицемерие в ежедневието, забравям абсолютно всичко, това е моментът, когато на 100% престава да ми пука от всичко, коя съм, как трябва да се държа, какво мислят хората за мен, крещя,пея, дера се, изпадам в екстаз без капка алкохол или наркотични вещества, изпитвам пълен душевен оргазъм, не ме интересува дали съм жива или ще умра в следващия миг, аз съм свободна! Дори от себе си! Сценичното поведение, грим на музикантите ти предлагат един нов живот за час, час и половина, в който да бъдеш обезумял като животно, след който си готов за повече битки, отколкото си бил преди. Напълно чиста отвътре. Като след мощен оргазъм, когато само дишаш, дишаш, дишаш. В полу унес, разтърсен, прероден!
Концертът е към своя край , а ти искаш още. Групата излиза на бис и полудяваме, впускаме се в една последна и най-мощна битка и бунт като за последно. И ето, музикалният оргазъм те довършва по най-изтънчения начин и те оставя тръпнещ и нов!
...след последния концерт, на който бях, седнах в близост до залата, наистина освободена от всичко. Наистина в нирвана, наистина свежа и щастлива! Покрай мен минаха две момчета и нарекоха мен и хората около мен „Мръсни метъли!“ Не ни пукаше за мнението им. Защото нямаше смисъл да отговаряме на провокацията, защото знаехме, че самозаблудата им щеше да бъде тяхната единствена утеха smile emoticon
Аз съм „обикновено“ момиче с необикновено поведение, когато не ме виждаш. Ходя на работа, изкарвам пари, плащам си данъците, имам висше образование и...се къпя редовно smile emoticon
Субкултурата не е нужно да бъде разбирана от всеки или приемана. Защото ценя всички гледни точки. И понякога ми става жал за невиждащите. Блажени, казват, са в невежеството си. Но аз ЗНАМ!
Аз съм!
Аз съм момиче...което слуша метъл! Понякога брутален!
Настъпва вечерта и очаквам любимата си група да се появи на сцената. За да се изпълни една моя мечта. Това е моментът, когато съм истинска. Когато престава да ми пука за всичко. Буквално! И ето, в залата настава пълен мрак, всички хора скандират името на групата и почти безплътни сенки започват да се раличават по сцената. Почти призрачни. Чува се акорд на китара, вълнението нараства. В залата става все по-горещо, във всеки един от нас избухва огън, като внезапно възпламенен бензин, когато прожекторите присветват и виждаме вече любимците си. Дългокоси, безскруполни, различни музиканти. Бунт с лицето на най-висшето изкуство. Започва...Започва...започва.... Започва раждането на звуците около нас... живи, огнени, истински, освобождаващи! И ето, забравям коя съм в ежедневието, пълно често с разочарвания , лицемерие и агония и съм тук! И съм сега! И съм всичко накуп без да съм никой. Брутални звуци! Death metal звуци , първични като сексуален акт, искан, зашеметяващ, когато не мислиш за абсолютно нищо. Бунтът срещу всичко в и извън теб в една зала между четири стени! Имаш чувството, че всички вътре сте едно, което споделя една енергия, една наситеност на всички цветове, дори и невидимите за нас, в едно огромно черно петно, което чувства, чувства, чувства! Какво те кара да влезеш в неразбираемата блъсканица за вас, наречена пого ли? Чувството, че искаш да изкараш агресията си навън, едно чувство почти идентично на „Боен клуб“ , чувството, когато абсолютно забравяш за всичко и се впускаш в надпревара с нотите, в своето унищожение, което ще те възроди по-чист и можещ! Чувството да си на метъл концерт ли? Усещам хиляди тела около себе си, понякога сме толкова сгъчкани, че едвам дишам и едвам мърдам, но се чувствам по-жива от всякога! Забравям за маниерите, за нужната дори и минимална доза лицемерие в ежедневието, забравям абсолютно всичко, това е моментът, когато на 100% престава да ми пука от всичко, коя съм, как трябва да се държа, какво мислят хората за мен, крещя,пея, дера се, изпадам в екстаз без капка алкохол или наркотични вещества, изпитвам пълен душевен оргазъм, не ме интересува дали съм жива или ще умра в следващия миг, аз съм свободна! Дори от себе си! Сценичното поведение, грим на музикантите ти предлагат един нов живот за час, час и половина, в който да бъдеш обезумял като животно, след който си готов за повече битки, отколкото си бил преди. Напълно чиста отвътре. Като след мощен оргазъм, когато само дишаш, дишаш, дишаш. В полу унес, разтърсен, прероден!
Концертът е към своя край , а ти искаш още. Групата излиза на бис и полудяваме, впускаме се в една последна и най-мощна битка и бунт като за последно. И ето, музикалният оргазъм те довършва по най-изтънчения начин и те оставя тръпнещ и нов!
...след последния концерт, на който бях, седнах в близост до залата, наистина освободена от всичко. Наистина в нирвана, наистина свежа и щастлива! Покрай мен минаха две момчета и нарекоха мен и хората около мен „Мръсни метъли!“ Не ни пукаше за мнението им. Защото нямаше смисъл да отговаряме на провокацията, защото знаехме, че самозаблудата им щеше да бъде тяхната единствена утеха smile emoticon
Аз съм „обикновено“ момиче с необикновено поведение, когато не ме виждаш. Ходя на работа, изкарвам пари, плащам си данъците, имам висше образование и...се къпя редовно smile emoticon
Субкултурата не е нужно да бъде разбирана от всеки или приемана. Защото ценя всички гледни точки. И понякога ми става жал за невиждащите. Блажени, казват, са в невежеството си. Но аз ЗНАМ!
...
Crowie
Абонамент за:
Публикации (Atom)