За нас-слънчогледите

Бездомница............. Която още вярва в своя дом............В огнището, което отдавна е потушено............... Болен на болкоуспокояващи, който мисли, че е здрав!
А колко ми е тежко още, как искам да вярвам, че съм пристъпила напред без да се обръщам............. Но не съм.... А дори не го знаех....
Виждал ли си слънчогледите? Любими цветя... Те обръщат лицата си към слънцето , за да могат да живеят. Сега трябва да отвръщам лицето си от моето слънце, за да живея...... А така ми се иска да гледам отново в него........... Ти ми казваше "Слънчо".... защо не можеш да повярваш,че не мога да престана да се взирам в теб.....
Ние, цветята, плачем с дъжда, но и с ужасната суша, която напуква листата ни.......... Дъждът не храни душата ми вече, а сушата е когато те няма........ Тогава просто изсъхвам ......... А трябва да си представям, че цъфтя! Когато ми липсваш....... ЖЕСТОКО ми липсваш...........
..............отново. Липсва ми да те чувам по телефона, затова отвреме-навреме ти се обаждам, все пак си ми оставаш най-близкият човек. Нямам по-близък от теб, освен майка ми. Ти ми стана и семейство, и любим, и брат, и баща, и любовник, и всичко! Всичкото, което изгубих. И което всичко сега има тя! Боже, как боли............... А мислех, че ми е минало.......... Обаждам ти се ,за да ти споделя толкова много неща, които искам, защото с теб мога. Липсват ми моментите, когато бяхме само аз и ти. Само двамата. Само ние. Навсякъде. Постоянно. Дори до магазина. .......................................................... Как ми се искаше сега да не плачех...... Но сладката болка отвътре ми сочи, че още мога да чувствам нещичко, както преди. Че все още не съм успяла да се превърна в мечтаната от мене безчувствена кучка, която успява да оцелява. Не мога.......... просто не мога да бъда такава.
Как ми липсва днеска да си тук....... да заспиваш на моето легло, да знам,че когато приключа с висенето в нета, ще се съблека и ще легна до теб. Че ще те усетя, че пак ще правим секс, че после ще те гушна и ще заспя...... Че ще ме събудиш, гъделичкайки краката ми, а аз ще се цупя ......... :))) .......
Времето за мен просто е спряло и ти все още дишаш до мен, и се будиш до мен и все още излизаме заедно с приятели, все още се прибираме с едно такси, все още държа ръката ти, все още се радвам на мъничките ти бръчици около очичките, толкова ти ги обичах и ги обичам. Все още си влачиш чехлите по пода, когато отиваш за прането и все още присвиваш очички и ми се радваш. Все още носиш онзи червено-сив пуловер....... нали сега е зима...... И все още заедно ядем шоколад..........
Няма да мога да понеса мисълта, ако наистина осъзная, че ти си с нея. НЯМА да мога да я понеса просто. За мене е все още едно чакане.... Едно промеждутъче.... А тя не съществува...изобщо. Няма я. Не се е раждала. И няма да умре. Защото е просто измислица на нечие болно въображение. Тя е просто кошмар. А аз съм заспала.... ти също спиш... И когато се събудя, ще е защото ме гъделичкаш по ходилата да ставам да направя закуска... а аз ще се нацупя..... :))))
Не знам как спя в този кошмар без тебе.... как действително те няма? Защото да те няма не е моята истина и не е моят живот. Как е възможно всяка вечер да заспивам до теб.... когато си физически на километри от тук.... Как е възможно да те усещам, когато те няма......... Как е възможно да не мога да продължа..................
Забравих.........ние, слънчогледите, цъфтим само когато гледаме в своето слънце...........
Ужасно болезнено ми липсваш..........