Зад ъгъла

Щастието чака зад ъгъла на отчаянието, след голямото падение. Чака зад вратата на мрака, в който си потънал. Но щастието не може да отваря вратите, може да го направиш ти. Щастието не прави крачки, то просто съществува. Дали ще го изживееш, е въпрос на избор и понякога борба. Често-със самия себе си. Най-вече със самия себе си! Не всичко е щастие, естествено. Но зависи от гледната точка. Дали ще гледаш в бялата точка на Ин или в черната на Ян, дали ако бъдеш наполовина пълна/празна чаша, ще се радваш, защото имаш накъде да се допълваш повече или ще плачеш задето не си цял. В моментите на вакуум, когато нищо освен пълното отчаяние и безнадеждност не съществува, демоните изплуват от ада в душата ти и започват да гризат същността, превръщайки я в пихтиеста маса без смисъл. Тогава изглежда няма изход. Изходи има два-или в отчаян опит да прекратиш страданието си, се опитваш да терминираш себе си, или ...почваш да пълзиш в калта нагоре. Понякога дори не е нужно да се бориш, а да се предадеш и да чакаш. Времето или равнодушието да свършат своята лечебна дейност и да те възкресят. Иронично,нали? Понякога с все сили трябва да теглиш майната на всичкото (включително на себе си) и да действаш с въжето в ръцете си. И вместо да го увиваш около врата си- да го метнеш с клупа нагоре в кладенеца, за да хванеш някое мижаво, но жилаво клонче и да...катериш! Катрериш! КАТЕРИШ!!! Един ден от кладенеца няма да е останало нищо, освен история,която евентуално да разказваш. Това не значи да го забравиш (въпреки че понякога забравата е естествен самосъхранителен процес на психиката). Нито значи, че кладенци изобщо няма да има. Нито значи, че предопределеност няма (или има). Всъщност-нищо не значи. Значи, че си се научил да катериш кладенци. А може и да не си се научил....до следващия кладенец, който ще е същият като предишния, докато не се научиш да го катериш! Човекът има удивително тъпата способност да си чупи главата по хиляди пъти (понякога в хиляди прераждания) докато не се научи! Или отучи...да е такъв идиот понякога! Животът обаче си поддържа една удивителна сподобност на баланс- карма. Смятам, че кармата е личната отговорност на всеки индивид за постъпките и мислите му. Какво значи това? Че кармата балансира нещата- последиците от една постъпка- с последиците на друга. Забележете, че не казвам “добро” и “лошо”, защото тези изрази са смешни. Нито доброто съществува, нито лошото. Каквото ти се струва добро, може да е мечешка услуга. А каквото лошо- може да ти донесе благоденствие. Не вярвам в Ада и Рая, вярвам в това, че сам ковеш кармата си. Ако не бъде балансирана в този живот, те следва в следващия като създава опорни точки, през които трябва да минеш, за да я балансираш. Така се създава чудото, наречено-съдба или предопределеност. А Адът и Раят са във всеки един от нас. Бог съществува, доколкото Бог е всичко и нищо, ние сме част от това всичко, съставляваме Бог, защото Бог е всичко, включително нас. Това не значи да се приравняваме на Бог, Бог е свръзката между атомите,молекулите, Бог е самият атом и молекула, но и съставните и части. Трудно за асимилиране, но все пак....капацитетът на мозъка ни е все още на толкова недоразвито ниво, че дори не може да види разнообразието на съществуващите цветове (които една паунова скарида например може!), нито да разсъждава по начина на Айнщайн, нито да владее телепатията или телекинезата (или да бъде свръхчовек като научно-фантастичната Люси). Където и да е истината за 100%-товия човешки мозък, то определено сегашният ни не може да разбере Бог! Пф, мислите ми се лашкат подобно океан, който не е съгласен с настоящото си корито и който се опитва да избяга отвъд някой друг бряг... Та, мисълта ми тръгна от щастието и нека там приключи (поне засега). Щастието ...дори не съществува! Съществува идеята за щастие. Хубавото е, че същото важи и за нещастието (въпреки че то понякога има доста по-силни честоти на вибрация, по-често е извор на вдъхновение или...саморазрушение). Въпреки всичко, емоционалният баланс се стреми към ...хаотичен порядък. И щастието се крие точно зад ъгъла на отчаянието. И тогава....е сладко като бонбон! И цветно като дъга! Чакано- като изгрев. Който гони кошмарите и лошите чудовища, които живеят под леглото! И си струва! Струва повече от глътка вода в оазис на Сахара. Защото, както Сахара е била море някога, а сега е пустиня....така нищо не се знае! Може да стане море някой ден пак. Но какво ли значение има, ако всяка песъчинка там всъщност се чувства добре! Било във вода, било под слънцето! Често се случва да придаваме на незначителни неща-важен отенък. Може би би било хубаво да се радваш на ТУК и СЕГА. Защото всъщност- само това имаш. Миналото е спомен, а бъдещето-илюзия. Някой ден даже ще умреш! И трябва тук и сега да живееш ЩАСТЛИВО (без лоши мисли в сърцето си). За да осмислиш не само себе си, а и всичко наоколо. :) Ще завърша с една мисъл на Джон Ленън: “Когато отидох в училище ме попитаха: Ти какъв искаш да станеш като пораснеш? И аз написах: Щастлив. Те ми казаха, че не разбирам задачата, а аз им казах, че не разбират живота. “ Разберете живота! Бъдете щастливи :)

Юлето (Crowie)