Хищникът и плячката

Аз на открито

Абстиненция

Абстиненция. На любовта. Колкото повече време минава, толкова повече се засилва липсата. Толкова повече стискаш зъби, за да не се върнеш назад. Защото знаеш, че това не е твоят път. Защото, ако продължиш, ще се погубиш. Подобно на алкохолната, никотиновата, наркотичната зависимост. Гледаш да не мислиш, че имаш нужда от дрогата си- някой да казва, че те обича, да мислиш, че не си сам. Абстиненция на прегръдките, абстиненция на чувствата. Сърцето изпада в шок. Абстиненция. На себе си.

Избяга ме!

...и изведнъж изчезна от живота ми, сякаш никога не си съществувала... "Браво"! Но аз все още се сещам. Помня! И това, че отказах да бъда играчка, не значи, че искам да изчезваш... Но нали така или иначе всеки си тръгва, Александра... Всеки поема по пътя си. Има хора, които , казват, са като въздуха- може да не са всеки ден до теб, но знаеш, че когато се видите, все едно не сте се разделяли... Независимо дали са приятели, гаджета или просто такива, с които всеки път си казвате "Здрасти!". Не поиска да бъдеш въздух, вместо това се превърна във вакум... ОК

Пример за НЕподражание

Ужасявам се! Да не стана като майка ми... Обожавам я, но тя е тотален мазохист във всяко отношение. Самонаказва се заради самото си съществуване. Прехвърля всички очаквания за своя живот на мен и в същото време самонаказвайки се ми е дала пример как да се самоунищожа, а не как да постигам. Не се хранеше нормално и пълноценно преди да започна да работя с оправданието, че не стигат пари и всички пари отиват по мене. Сега аз си изкарвам парите сама, че и още един човек поддържам (НЕ, не е дете,нямам деца и не възнамерявам да имам). Но тя продължава да се самонаказва и самоизмъчва- всичко на мене ми дава, дори и залъка си, който НЕ искам да и взимам... не ми е нужен, нужен ми е този неин залък да бъде преглътнат от нея, за да бъде здрава заради мен и да ми дава пример как човек да се грижи за себе си. Дам и нещо- не го иска, а на думи ме учи как да се науча да получавам... а аз съм се научила само как да давам... като нея! Не мога и да поемам голяма отговорност. Защото от малка, че и досега, дет съм зрял човек, постоянно ми се заповядва какво да правя и че ако направя обратното, съм грешна. Дори здравната ми книжка взима, че видиш ли- не мога да я пазя аз нормално, а тя можела... Ако отговорността за една хартийка не може да ми се гласува, коя съм аз, че да възпитавам деца и хора, нямам навика даже отговорност пълна за животни да нося! Не, не искам да имам деца.... За мен са консуматори на живот и време. Пред мен е живият пример за това как от тревоги по МЕН и то БЕЗПРИЧИННИ И ИЗМИСЛЕНИ ОТ НИЩОТО, един човешки живот на мъдър и прекрасен човек е съсипан. Казват, че само като станеш родител разбираш родителите си. Не искам да ставам родител, НЕ искам да разбирам нито този стремеж към унищожение и прекомерна загриженост, нито искам да разбирам нехайството и безотговорността (другата крайност) на някои родители. Майка ми дори ми повтаря да не раждам... Защо? Аз знам защо: ужасява се да не ме загуби при раждане например... Но за мен тя е ужасена да не стана като нея- толкова влюбена в детето си, че да съсипя собствения си живот. Вечер не заспива,докато не ме чуе, че съм се прибрала, а аз се прибирам късно от работа. Не съм далече от нея, в центъра работя и живея.. Но този страх остава... Расте с нея. Чувствам се като грешка! Не искам никой да се чувства като грешка! Тя става в 5 за работа, а се мъчи да не спи до 11, докато не ме чуе,че съм стъпила в нас. Безумие!!! Пълно! Направо е ненормално, за мене поне е патологично ненормално! И аз си имам своите патологични мисли (тоооо...всеки си има своите,де), но това е безумие! Да се самоизмъчва да не яде, да не спи, да се тревожи нон-стоп за НИЩО и това НИЩО да го влага в мен... Постоянно да заповядва какво да направя... Имам чувството, че заповядва на себе си. И НИКОГА не приема,че може да греши! Щом е майка по подразбиране тя ВИНАГИ Е ПРАВА! За мен..... липсата на капка съмнение в себе си е признак на слепота и глупост! Така човек не израства. Така човек отрича човешкото в себе си и утвърждава илюзии, които не само не са му потребни, а и пагубни за мисленето и следователно за живота му! (Казвам "живот", а не "съществуване"  ненапразно ... защото не са пагубни за самото съществуване, но съществуването не е живот...).
Аз пък винаги се съмнявам и задавам въпросът ЗАЩО? Включително и за себе си...
Обичам майка си, но с огромно огорчение и тъга мога спокойно да заявя:
Тя ми е пример за НЕподражание,  страх ме е да не заприличам на родителите си (камо ли на баща си.... за него и ДУМА не може да става, то ще е трагедия направо...). И така... се чувствам тооолкова сама (въпреки че не съм мизантроп).... и тооолкова неразбрана.... и толкова битки и поражения нося в себе си, че... всички в крайна сметка винаги сме сами....

Страх ме е

Страхувам се.... Страхувам се някой ден да не бъда като моите родители... Неосъществена... А може би и по-неосъществена от тях.... Ужасявам се...
Нищо не съм видяла, почти нищичко! А времето така тече и не мога да го спра... Всеки ден е изгубен такъв, а аз живея в клетка!
Може би наистина изтръпвам от ужас, че безвремието ей така постепенно настъпва и краде, краде от мен... А аз не искам да му дам себе си... но то ме взима, взима....
Залъгва ме с ментови бонбонки като някое наивно хлапе и взима живота ми, мечтите ми...
Страх ме е... да не остана неосъществена...
Така няма да съм живяла и ден! Все едно не съм се раждала изобщо!
Юле... искам да ти кажа нещо... ако имаш шанс да грабнеш живота, направи го, без да се страхуваш! Рискувай! Неосъществен живот, прекаран в страх и планове, не е живот изобщо! И никоя измамна любов, никоя най-доходна работа, никое временно хоби, никоя нова дрънкулка, няма да те осъществи!!! Не се страхувай, момиче... Ако искаш да избягаш- бягай! Ако искаш да устоиш- бъди силна! Само не оставай така, на едно място...
Времето не чака никой. И тебе няма да чака...
Не го чакай и ти!
DO SOMETHING!
DON'T BE AFRAID!
LOVE!
.
.
.
Това ще спаси ИСТИНСКИЯТ ти живот!!!!

Crowie, help yourself somehow...

Няма как да бъдеш с някого, да обичаш някого... без да изгубиш себе си. Няма как да живееш без себе си без да си липсваш във всеки един момент... И двете ситуации са патово мъчителни. Къде е изхода? Без любов не можеш да живееш! Без себе си-също! Да обичаш само себе си ли? Неееее! Не за това сме създадени и го чувстваме във всеки един момент от съществуването си!
Къде сме ние? Как се сливаме помежду си? Къде са душите ни? Не целим ли да ги убием във вътрешни битки?
Какво се случва и как се оцелява?
....имам нужда от подкрепа, от сила, от вяра, от помощ... дори и от себе си... а в момента съм толкова слаба, че не мога и грам да си дам...
Crowie...помогни си...помогни си...няма кой да ти помогне...защото ...всички винаги сме сами...