26. 12. 2011 ... ден- работен. Идвам на работа, пак съм легнала късно, защото явно подсъзнателно искам да се самонакажа, задето не усещам Коледа, задето не помогнах за погачата, задето посещавам баба си веднъж-дваж на година... задето се чувствам сама, а привидно имам всичко... задето ценя живота си, но ме е страх, защото се чувствам нещастна... задето имам смели мечти, но още нямам смелост да ги преследвам, а имам шанс- животът. Защото се чувствам депресирана на празниците и с всяка година повече и повече преставам да ги усещам...
Легнах си в 3 и нещо, трябваше да ставам в 8:30... а за козирог, като мене, ако не съм спала 12 часа- съм труп.
Така и така, дойдох на работа... знаех, че днеска ще съм сама, колежката ми няма да е тука. С нея сме аааааааааааадски различни. И никоя не разбира другата. Тя не разбира моето мислене, а аз ни най-малко- нейното. Аз съм по-практична, а тя- ирационална. Аз съм по- мъжкарана, а тя е на 100 % женствена и кокетна. Аз съм метъл и готик момиче, тя- поп и чалга. Общо взето-ако ни погледнеш-сме двете противоположности. Аз се ужасявам от нейното мислене и от нейните смисли на живот, а тя-от моя начин на живот, от моите мечти.
Та, днес идвам на работа и отварям шкафовете.... и в единия шкаф, над касичката, гледам.... едно красиво пликче, прозрачно. Вадя го. Опаковано с панделка, грижливо и красиво. Пъъъъълно догоре с лакомства-шоколад, вафли, бонбони, бонбони, бонбони, всякакви. Не се повтарят и все красиви, и все-много. Отгоре-една ръчно направена картичка за мен. Точно такава, каквато най-много харесах, докато правеше картички с мене преди няколко дена за роднините и приятелите си. .............. И аз, каквато съм си мега емоционална..... сълзите просто рукнаха от очите ми . Толкова бях и съм трогната... толкова не го очаквах. Не очаквах тоооолкова мило и прекрасно нещо от човек, от който най-малко очаквах. С който сме заедно само защото трябва да работим заедно. Собствените ми родители нямаха финансовата възможност тази година да ми вземат нещо повече от 2 шоколада. А Дядо Коледа дойде неочаквано на работата ми.... ей така, с една торбичка, пълна с .....изненада. И топлина.... от полунепознат.......
Колко е хубаво да плачеш от щастие само.... :))))
...................Напоследък си мисля за мене и за живота. И за смъртта, и за хората, и за шансовете, и за преражданията, и за Вселената.... Общо взето- все за екзистенциални неща.... Понякога се чудя как все мисля за такива неща.... И ми е много странно, че не мога да спра да мисля... Даже ми е смешно! И няма как да не ми е, при положение,че изпадам в абсурдните сутуации.... Например: в кенефа мисля за сътворението на света. wtf! :D:D:D Или: купувайки си цигари мисля за прераждането.... или: слушайки музика да мисля за телепортация. Абе, понякога ми става хипер шашаво. И смешно. И няма как да не е.... Представи си: пикаеш и си мислиш за Господ! :DDDDDDD
Та, от няколко дена не че съм изпадала в подобна ситуация (може и да съм изпадала,ама да не съм и обърнала внимание,де...) , но от няколко дена си мисля за себе си и своя живот. И си мисля колко все се оплаквам и как все се чувствам незавършена, НЕщастлива, липсваща.... Как не се дооценявам и винаги се случва така, че нещо да не достига.... нещо да ме напуска.... Нещо да вади депресираната и меланхоличната страна от мене... Нещо да ме стиска за гърлото и да ме държи на дъното. НЕЩО! Де да знам какво.... Но, мамка му, помислих си, че колкото и да се оплаквам, живее ми се! Живее ми се, мамка му! Искам да чувствам, да дишам, да вкусвам, ДА ИМАМ ТОЗИ ШАНС.
Родила съм се! Значи съм загубила спомените си за предишни животи. Сигурно в някой живот съм била от ослепените Самуилови войници, а също- сигурно съм умряла при раждане, защото имам фобия от бременност и раждане. Сигурно съм била ухапвана от паяк. И със сигурност- съм била мъж. Е, не съм била мъж и да съм умряла при раждане в един и същи живот,ама ми схванахте мисълта :D Но при раждането си в този живот съм загубила тези спомени. Можеби-за добро. Когато една душа знае прекалено много и помни всичко- това я натоварва. Може би животът е онова невежество, което действително е блаженство....
И повече: както Ванга казва, всеки избирал семейството, в което да се роди, а смъртта била поправка. Също и, че с всеки нов живот се трупа опит, който при всеки следващ се проявява като талант или способност. ЖИВОТЪТ Е ШАНС! Който всеки от нас е спечелил някак с предишния си живот. И с живота си сега-определя как ще живее в следващия си живот. Та, аз, колкото и да мисля,че не се харесвам, че не харесвам живота си и т.н. , погледнах го от друг ъгъл....
Постоянно си мисля, че не харесвам живота си, дома си, тялото си, страховете си и т.н. ................. Но всъщност, дълбоко под повърхността мисля, че може би: харесвам живота си, обичам тялото си, каквото и да е, обичам дома си, че даже и страховете си.... защото ме предизвикват да ги преодолявам. Мислех,че ще се ужасявам от живота и в повечето случаи- наистина е така. Ужасявам се от това как е уреден и как ще оцелявам, как ще губя толкова хора, същества и неща в него, които обичам
и как хич не знам как се умира, дали ще ме боли и т.н. Ама....всички тука сме на едно дередже....и пак ще бъдем на такова дередже в следващия си живот, ако го заслужим... И Ад да е, и Рай да е... родили сме се. Ще живеем! Някак! Защото животът е шанс! ДА БЪДЕМ!
Можеби едно от нещата, които най-много ми тежи в този живот, е това, че не мога да преодолея страховете си, за да осъществя мечтите си.... виждам как се изплъзват пред мене ....а аз не мога да мръдна. Или по-точно....говоря за едно нещо: искам да обиколя сама света или с колело, или на стоп. Усещам това нещо като светлина, като нещото, заради което се раждам... И не само, естествено.... но е едно от важните неща. И чета за едно момиче, което осъществява мечтата ми... и се питам дали изобщо в някой живот ще се престраша да тръгна! НАТАМ! И колко живота още ще трябва да чакам... и колко още шансове-да пропускам. В същото време виждам, момичета, които тръгват.... И се чудя вече- защо аз не го правя, ами стоя като закопана. И само мечтая. Често обвинявам зодията си, защото козирозите сме здраво стъпили на земята и колкото и да си я обичам, абе, усещам, че звездите малко или много ми пречат.... поне така ,както са се били подредили при раждането ми...
Ама, живее ми се! Поне сега.... в този момент мисля така.... не знам какво ще мисля после. Но пък- интересно ми е какво ли ще става по-нататък. Тая кучка- съдбата, какви ли вицове ми готви. Само дето, в повечето случаи- хич не ми е смешно...
Вчера си мислех.... когато и да се родя в следващ живот, ще загубя спомените си за този.... Пък си го обичкам... Дали пък не съм си мислела същото за предния живот? Пък сега да съм го забравила...
Офффффффффффф, всички ние живеем в такава мистерия в кюнци, че няма накъде повече....... :D :D :D
Няма коментари:
Публикуване на коментар