На косъм от Аз

Често хората се разделят с караница... Изкрещяват се толкова много думи, стига се и до крайности. Остават наранени сърца, в които нещо липсва. Нещо недоизказано след многото крясъци, нещо, останало между редовете на думите, изписани с дъх във въздуха... Нещо болящо до такава степен, че буцата в гърлото ти може да се равнява на истинска кръв... Нещо нестихващо, потискащо, непрощаващо...

Никога досега не бяхме имали подобна караница... С нас буквално беше свършено! Решенията бяха взети, оставаше само ужасът и безсмислената борба... 

Докато не видях смисълът на всичко това... Докато не осъзнах къде грешах през цялото време... 

В моментът, в който осъзнах всичко това... в моментът, в който видях къде бърках с постъпките си досега, вече всичко стана съвсем различно. Нямаше не смисъл, а нужда вече да го задържам да не си тръгне и да го бутам назад, да се боря с него... Нямаше смисъл да си крещим. Истината ме удари като гръм, който остави само тишина.... Не беше нужно да упорствам, че съм права само аз. Беше глупаво да намирам защита на всяко свое действие. Поставих се на мястото му за онези неща, които бяха важни. И в този момент на прозрение... всичко ми стана ясно. Пуснах го... Имаше право да си тръгне. Всеки поема отговорност за действията си. Независимо дали ги осъзнава, търпи последиците си. От поведението си. Всеки греши. Пътят на знанието е различен, понякога криволичещ и тежък. Уроците се учат постепенно. И всеки един от тях идва в момент, когато можеш да го научиш. Съзнателно или не. Осъзнах къде съм сбъркала, осъзнах, че съм направила избори, които са ме довели до това положение. И аз ПОЕХ отговорност за тези свои избори. Приех да бъда наказана с неговия избор да си тръгне.

-Прав си - само това успях да изплача.

Тогава за пръв път усетих облекчение. Сякаш камък ми падна от плещите. Буцата в гърлото ми се стопи, а кръвта пое по пътя си във вените ми. Крясъците секнаха, а аз намерих покой за себе си. Поех отговорност. За себе си!

......Тогава той остана!

...

Тонът се успокои, а аз отстъпих назад и си свих цигара. Слушах го. Когато проговорих, казах нещо свързано с живота и същността му... не помня какво.

- Животът си ми ти! Не разбираш ли? Не го ли виждаш? - бяха неговите думи.

След всички крясъци, след моят разгром, след победата ни в битката на любов и приемане...

И просто... явно беше нощ за сълзи... Тази негова реплика беше като животоспасително лекарство, което все едно биха във вените ми в момент, когато бях отровена от самата себе си!

Закрих лице от него и намокрих със солени капки ръкава на блузата си... А той продължи и само каза:

-Няма значение колко време ще бъдем заедно- няколко дена, няколко години или доживот. Животът е това, което ни се случва тук и сега. Не разбираш ли?

Остана само тишината... Но този път от онази- прегърнатата тишина...

Време беше той да направи своят избор. И да поеме отговорност за него.

Той остана... Затова и днес последиците са, че имахме един от най-хубавите си дни заедно... 

Поредният! В който като малки деца, уплашени от света и живота, се опитваме да променим нещо към по-добро. Обичайки се....