Казала си, чакам те!

Вечер... денят уморено и тихичко си е отминал. Някъде около 2 посреднощ е. На прибиране от работа наминах край нашите, за да им оправя телевозора. Пак бяха бърникали нещо с дистанционното. Бързах. Нямах батерия на телефона. С последната си говорих с моето злато , докато се возех в окъснялата девятка към нас. Казах му, че ще му звънна после...
Прибрах се след като си поговорих с Руми от денонощния. Звъннах на майка ми да и кажа, че съм се прибрала. Кари (зайката ни) беше понаяла зарядното, включих телефона, но едвам го нагласих да зарежда. Жичките бяха прекъснати... През деня се бях барнала ,както никога преди... с една кожена пола и една черно-бяла блуза с голямо деколте и гол дръб, с една огърлица от бели камъни и хематит, с обеци от черен камък. Абе, чак аз щях да се самонападна... Чувствах се красива и пълна с енергия...
Та, прибрах се, реших да гледам филм, за да изчакам телефона да се зареди. Иначе заспивам, докато е включен на зарядно, навивам си алармата и сутринта ме буди. Ама сега...с това зарядно...ако вземеше да изключи посреднощ и на сутринта как ще стана за работа?
Изгледах "28 days later" .. много тъп филм! Легнах си. И му звъннах.... В малкото пъти, когато не сме заедно, се чуваме винаги за "Лека нощ"....
Към 2: 30:
-Здрасти. Буден ли си?
Отсреща ми отвърна сънен глас...Много сънен:
-Че как да не съм.
-Какво правиш?
-Чакам те да звъннеш...
-Ама... защо не си легнал да спиш, като ти се спи?
-Казала си, че ще звъннеш, чакам те.
Не можах да спра сълзите си...  Любимият глас от слушалката продължи:
-Хайде, лягай , че нямаш време да спиш, утре си на работа. Утре ще се видим.
Съвсем не можах да се спра и заплаках като малко дете, но без глас... Просто ми течаха сълзите...
Може би заради цялата несподеленост преди, заради всичките "Не те чувствам" , "Не те обичам!", "Не сме един за друг."...заради всичките обаждания към номера ми по задължение, заради всичките изплакани от мъка, гняв, безпомощност и тъга сълзи сега имах до себе си този, който ще ме чака посреднощ, защото съм му казала, че ще му звънна... и ще ме чака ДОКАТО му звънна....Този, който ще скача през балкона, за да бяга само защото не се разбира с майка ми и после ще ме чака навън, обикаляйки и търсейки ме два часа, този, който ще идва с топлина в сърцето всяка нощ през студената зима в 23:00 ч. , когато се прибирам от работа само за да заспи до мене и на сутринта ще измие чиниите и ще се облече за 5 мин. само за да дойде с мене до работа, за да ме изпрати. Който ще ме прегръща нощем, докато му се сърдя. Който ще плаче за мене, ще ме обича и ще ме гледа с онова детско обожание в очите, с което го гледам и аз....
Вече разбирам защо се чувствам щастлива.... И е хубаво... Хубаво е... :)