За птиците и хората...

Никога не изсипвайте птицата в клетката. Това ще я изплаши и ще създаде негативни първи впечатления у нея....
търпението ви ще се увенчае с успех. Тогава леко извадете ненужната вече кутийка и затворете вратичката. 

Прочетох този текст в един сайт за животни, зоомагазин... 
Забога... колко много се отнасяше тази реплика и за нас... всичките... или почти... Блазе на онези, които са съумяли да не се отнася за тях...
Дори и да сме хора.... ние живеем като птиците в плен... Раждаме се в градове, свикнали на плена, на клетката, където се чувстваме сигурни и гледаме свободата през решетките на нашето ежедневие... Дава ни се удобството(?)  да имаме работа, дом, семейство, сигурността в повтаряемостта... в това да срещаме едни и същи хора в автобуса, когато пътуваме за работа, "сигурността" в навиците... да пием кафе сутрин, да чуваме алармата от телефона си по едно и също време, в едни и същи дни... да спим в леглото, в което сме свикнали... 
Завъртаме живота си около играчките в клетката си- блестящите дрънкулки, които си купуваме от магазините, в марката на някой продукт...
И всеки ден търсим вниманието на някой... като птички, които чакат стопанина си след работа, за да им обърне внимание, за да не умрат от самота...
Едно диво животно, взето от природата , свикнало на това  да може да се придвижва свободно, да има пространство, съумяло да се научи да оцелява, да намира храната си, да се бори, да вижда небето денем и да бори страховете си нощем... едно животно, съумяло да научи душата си да живее в свобода, ако бъде пленено и принудено да живее в кафез или аквариум, или стая... ще умре! Ще се откаже да се храни, да пие вода, да се движи... Ще загуби смисъла си за живот, загубвайки живота си преждевременно... И ще се предаде! За него това е свободата... Да се откаже от тялото си, за да я търси отново... с една инстинктивна надежда за утре...
Едно животно, родено и отгледано в плен, няма да знае как да оцелява навън. То ще знае, че храната му се дава, че купичката му ще се пълни всеки ден... и няма да изпитва дори нуждата от свобода... То ще съществува с надеждата, че стопанина ще го погали и ще се чувства несигурно навън... под истинско небе, сред истинска нощ, под истинския дъжд...
...Един човек, опознал свободата, би видял своята клетка... и не би искал да се върне отново в нея... в онази уютна илюзия, че монотонността е сигурност. И борейки се за живота си, той умира в робство... на себе си...
Ние сме птици... в "сигурните" си клетки... родени в плен! И столетия са изминали, в които сме се борели за "свободата" си... във войни, избивайки се един други... когато истинската свобода е била далече, далече от нас...  
Ние сме птици, живеещи в името на поредната дрънкулка в клетката ни...
Ние сме птици... 
Но птиците винаги умират сами...