Завист ли? Не!

Днес се видях с една бивша моя колежка от университета... Винаги е била оправна или поне се е наложило да стане...или е избрала да бъде... Факт е, че е такава-приказлива и оправна. В миналото беше дори малко нахална, но винаги е била добра душа. Беше се разхубавила, разказа ми усмихнато и набързо за живота си досега, за това как е намерила партньор, който постоянно и подарява екскурзии и пътешествия, как е обиколила Европа. Признавам- благородно и завидях. Но в никакъв случай злопаметно. Съдбата в крайна сметка наистина обича смелите, дръзките. Онези, които не се примиряват с филийка хляб. Съдбата или Бог , или световната аура , или там, каквото има, помага на онези, които не се страхуват или поне се борят и преодоляват страховете си, за да следват мечтите си. Нещо, което в момента не мога да направя, защото вътрешно съм зациклила и много ми тежи. От една страна се чувствам щастлива, някакво такова топличко ми е на душата, защото съм обичана, от друга- ми е студено и затворено, защото мечтите ми значат много за мен, но не мога да ги сбъдна, защото изпитвам почти нелогичен страх да тръгна след тях. Знам, че някой ден, искам ли достатъчно, ще тръгна след тях. Но в момента просто ми липсва вдъхновението да го направя...
Та, разказа ми как пътешества, колко е щастлива. Че мисли за деца, брак и т.н. Как предния и приятел я е зарязал след 2 години заради друга. Споделих и аз, че не желая нито брак, нито деца. Каза ми, че и тя така е мислела преди 3 години и че в момента не е така, защото е с човек, който и дава всичко, поднася и целия свят на ръце и иска поне 3 деца. Аз, като типичен философ човек, който постоянно анализира, мисли и си обяснява защо нещо се случва, започнах да мисля по своята логика. Да, тя беше намерила човек, който беше ипредоставил условията да има семейство и сигурност. От друга страна, си беше чист инстинкт за размножаване. Мъжът предоставя подходяща среда, за да се размножи и има поколение, жената намира подходящите условия и го предоставя. И по този начин хем и двамата изпълняват "предназначението" си, хем са щастливи. Каква идилия.
Приятелят ми също иска деца, но не предоставя условията за тяхното създаване- без работа е, без сериозност,  без висше образования, дори е леко неграмотен. Мързелив и безхаберен.
Аз съм точно обратното- с висше образование, на моменти дори прекомерно сериозна, считам се за грамотна и амбициозна. Но с времето научих, че най-важното е човекът до теб да има добра и чиста душа. Неговата е чиста, но хищна. Никой няма от тоя свят да си тръгне и отнесе богатства, къщи, а само спомени и души, познанства, които са те обогатили с доброта или злоба... и с колкото повече души, обогатили те с добро си общувал, толкова по-богат си и ще бъдеш.
Замислих се. Аз не искам брак и деца. А с предишния ми партньор, който беше финансово стабилен и сериозен в живота, бях започнала да си мисля за такива неща. Но те противоречат на истинските ми желания, които са в противоречие с вродените ми инстинкти. Често това ме раздира вътрешно, но и съм благодарна на себе си и на стечението на обстоятелствата, че още не съм изневерила на себе си.
Защо завиждах, макар и благородно? Сякаш исках да имам живота и, но всъщност не искам. Искам да си имам моя. Моите борби, моите поражения ще ме водят към моите победи, по моя път. Не по нейния, не по нечий друг. Не искам пътешествията и, нито нейните, нито твоите пътувания, читателю, нито ничии. Моите пътувания навън ще ме водят и по личните ми вътрешни пътища.
Ако имах нейния живот, щях да мисля за брак и деца, които всъщност не искам. Щях да стана типичната жена, типичният човек. Сив и безизразен. Не че сега не съм, но пък малко или много, пак имам собствената си революция против всичко. Може би понеже отчасти вървя по пътя на всичкото, а вътре в мен е пълна анархия, влизам в противоречия. И така, както каза един мой познат, аз съм съществуваща невъзможност.
Да си невъзможност е...странно...