15.07.2016

Днес е един от онези дни, в които се събудих, повлечена от динамичното си ежедневие и полубудна в още хладните часове рано на деня попаднах на място, където напоследък не бях излизала- извън черупката си. Видях добра приятелка, който не бях виждала отдавна. Седя и си мисля колко е прекрасно да познаваш някой, който прилича на теб и те разбира. Който може да бъде навсякъде и да върви по други пространствени пътеки, но някак...да стъпвате в едни и същи душевни обувки. И накрая и сълзите ви да си приличат. Знаете ли, днес осъзнах, че сме по-големи борци, отколкото подозираме. Аз и хората, които познавам.
Свикнала съм да се подценявам. Да омаловажавам битките си. Докато не рухна под напора им. Те ми крещят, че съм на бойното поле, а аз се правя, че не забелязвам.... Вътре в мен се водят потресаващи сражения на хиляди фронтове, а аз се опитвам да си втълпя, че лежа на тучна планинска поляна и дишам свеж въздух. Някои от усещанията ми са като паднали в боя- няма ги, загинали или поне лежащи в кома в някой окоп. А аз даже не съм забелязала... Други решетки, които са ме ограничавали, пък съм счупила. Не помня кога съм разбила тези затвори....явно е ставало постепенно. Като затворник, копаещ с лъжичка дупка под нужника, пълен със смрадливи неща в килията си и свикнал с аромата на кал. Знам, че някои скали под килията си разбих с много усилия и отведнъж...имах моменти, когато на пътя си имах огромни камъни. Когато успеех да ги избутам, пред мен се разкриваше не нова пръст за копане, а светлина. Като възкресение. Което изстрадвах и се прераждах. Някъде в тези прераждания и падения, пишех себе си. На бял лист. Ту със синьо, ту с червено мастило. Но нито един път не съм искала да горя някоя от страниците си. Те са ми били нужни. За да продължавам да пиша историята си. За да могат и другите да ме четат...
Понякога... Не, не понякога! А почти винаги най-усмихнатите хора крият най-дълбоки рани. Отстрани ги гледате-охоооо, живот си живеят, пътуват, смеят се, правят секс, запознават се с много хора, изживяват незабравими моменти, градят спомени, завиждате им, искате да бъдете като тях. Усмихнатите хора са известни- обичат ги. Усмихнатите хора... гледат все да са някъде, с някой или да пият до забрава...за да не мислят. Че не могат да избягат от себе си, където и да отидат.... Ние, които живеем животът на пътешественици, откриватели, създатели... Ние, които имаме хиляди снимки, където изглеждаме щастливи... Ние...всеки ден се намираме на нов фронт. В нов окоп. От който драпаме нагоре с поредното шише бира или с поредната усмивка на щика. Чувствителни сме до прекаленост!!! Докато другите хора намират баланса, ние сме крайности. Едни прекрасни крайности. И да си крайност е вълнуващо. И интересно. Нямаме обикновен живот – семейството, колата, децата, работата 5/2 на бюро с познатите химикалки, с които удряме подписи под „важни“ договори. Важните неща са други... Много по-различни от парчета хартия , с които решаваш съдбата на някоя сграда, път или фирма. Хората...тези удивителни, възхитителни и ужасни същества, които те заобикалят, които мразиш и обичаш до болка и които правят светът ти значим.....създават смисъл и изчерпват смисъла от собственото му значение. Идват, палят искри, факли и клади в душата ти и винаги си тръгват. За да намериш път напред и да продължиш да пишеш....ту със синьо, ту с червено мастило.... Ние сме борци! Хубаво е понякога да се изправяш срещу страховете си... тогава, когато е нужно. Или когато искаш да теглиш майната на себе си. Или когато трябва да си напомниш забога...че не си плът, а душа с тяло от звезден прах! Или когато трябва да изхвърлиш ненужна вещ от дома си. От онзи, в който живееш...и от онзи, в който живее съзнанието ти. Домът, в крайна сметка... е там, където е сърцето ти. Имам толкова много страхове и да...сега осъзнавам, че ходя при повечето от тях. А не знаех, че мога да бъда силна.... Някои други пък...още пазя на разстояние... Може би и срещу тях някой ден трябва да се изправя. Но всичко с времето си... Неизвестността в повечето случаи плаши. В други- е толкова успокояваща.
Днес вървях по улицата и осъзнавах колко са се предали повечето хора. Колко са навлезли в коловозите на рутината и бутат влака си по релсите, докато не дерайлира. Колко тъжно... Други пък са ужасени да се изправят срещу липсите си, срещу самотите си, страховете си, дори срещу желанията си и да признаят какво им липсва. И да заявят какво искат! А поискат ли-могат! Всичко могат! Тъжно... Там пак има фронт, ОГРОМЕН! От който бягат, но бягството им е като тичане насън- с всичка сила, но не мърдаш от мястото, където си. Докато не се събудиш....
Днес вървях по улиците и виждах революции. Всеки осъществяваше своята. Тиха и уникална е революцията на всяко едно същество, направено от душа и звезден прах.
Днес вървях по улицата и не подценявах нито една битка на хората, с които се разминавах. Беше ... ментален комунизъм. Чувствах се толкова равна, но и толкова различна. Обезличаваше ли ме или ме градеше това усещане...
Днес е 15.07.2016. Една дата. Един обикновен нов ден.... В който с всяко вдишване, се пиша...пиша се....