Да изчезна...

Искам да изчезна заради всичко, което направих и казах... Заради всичко, от което така ме боли. Заради вината и срама, които продължавам да изпитвам. Заради това, че се чувствам грозна. Заради това, че всичко, на което държах, се разпадна. Заради това, че не знам накъде да тръгна. Може би ми се иска да изчезна... заради това, че ме има... А е толкова трудно и непостижимо... да изчезна от себе си...

Изправих се срещу страха!

Успях! А когато ме запитате какво съм успяла, ще отговоря с любимото си клипче, което досега ми изглеждаше толкова ... мечтано, недостижимо и далечно от същността ми. Вече не!

Успях! Да се изправя срещу един от най-големите си страхове. И не само това. Аз ЗНАЕХ, че ще загубя. През всичките години се криех в черупката на неизказаните отхвърляния. И мълчах, за да не ме боли, за да не ме е срам, за да НЕ СЕ ПРОВАЛЯ! Но през годините човек пораства...така казват. И аз чувствам своето порастване. С всяка крачка, която знам, че трябва и искам да направя. С всеки малък шанс, в който се грабвам и се прегръщам мислено. С моментите, когато стискам зъби и се моля времето да не се точи толкова бавно, когато ме боли! Но сега за разлика от друг път пораснах с много, защото не само се грабнах, но се запратих на дъното. Защото ме беше страх от това глупаво дъно досега. И не ми остана почти нищо и никой сега. А когато на човек не му остане нищо за губене, е способен да направи всичко. Аз бях загубила предварително. Тогава защо трябваше да се страхувам?

И както героинята от клипчето, тръгнах срещу най-големия вълк, който познавах- мене самата. И минах през себе си... Но първата крачка не беше лесна...

За какво говоря ли? И какво стана? 

Става въпрос за това, че цял живот съм се ужасявала някой да не ме отхвърли. Някой, който харесвам или някой, в който съм влюбена (тая дума вече ми звучи странно, прекалено е силна). Засядала ми е буца в гърлото при мисълта, че ще погледна в лицето на някой и ще му призная. И той ще отговори, че не изпитва същото към мене. Затова при най-големите си влюбвания, съм си мълчала с години и всичко това ме е разяждало с години, измъчвало и разпилявало дотолкова, че да не се чувствам като реално същество, а като дух и сянка. Комплексирало ме е, правело ме е интроверт (не стига, че принципно съм си такава, ами това ме затваряше още повече). Не че няма хора, които не ме харесват. Напротив. И те не са малко. Две предложения за брак (които така и не сметнах за сериозни, защото даже не бях живяла с тези хора), десетки мъже и жени, които само като ме видят някъде из мрежата даже, се лепват за мене. Момчета, които са идвали заради мене от разни краища на България, най-далечното е Варна (т.е. баш от другия край), един мъж, който искаше да идва от Австралия по дяволите о.О И едно момиче-от Италия взе, че дойде. Жени всякакви, дето винаги са се смятали за хетеро и се юрват след мене.

Софиянци, търновчани, перничани, пловдивчани, всякакви, които ме познават лично и искат да имат връзка с мене. Въпреки, че до известна степен съм мъжкарана, но това също до голяма степен ми е защитният механизъм, който ме крие какво уязвимо дете съм. И след цялата тая реклама, която си изтипосах, хаха... нещо не е наред... Защото малкото хора, които АЗ искам... ме приемат и са ме приемали само като приятелка... Мдам... Friend зоната, за която не се бях замисляла... 

Мдам... Аз съм онази най-добра приятелка, на която дори и момчетата могат да споделят всичко- АБСОЛЮТНО ВСИЧКО. Не че това не ми харесва... Оценявам го, а по този начин ценя и себе си. Но когато отново настъпи подобен момент, в който СаМо-ПрИяТеЛсТвОтО се остане статично, когато аз искам да го накарам да гори като факла, когато ИМАМ нужда то да гори като факла... а не може и се чувствам УЖАСНО БЕЗПОМОЩНА, което ме убива... пак се разпадам... Ей така- пред никой и пред всички едновременно... И никой не ме вижда... 

Най-голямото ми разпадане продължи 7 години... 7 мъчителни години на тайна и изключително силна обич... Не казах и думичка, защото знаех, че беше несподелена... 

Може би това доста се отрази на психиката ми, която тогава беше детска... И такава си остана и до днес... Да, до ДНЕС!

Това вечно криене, упрекване, липси... Е, до гуша ми дойдоха! Не че нещо ще се промени занапред, но трябваше ей така- да се изправя срещу самото чувство на отхвърлянето и да му изкрещя- "Кажи ми го, отхвърли ме на глас! Да се свърши веднъж-завинаги това мое криене! Да се свърши с този страх!" . Не знаех и все още не знам дали ще се свърши, но...

Около година и половина го харесвам... И си трая... И ми писна да си трая цял живот, мамка му. 

Днес пак се изпонапихме една сурия хора... Легнах си със страшно виене на свят. Пак не можах да му кажа... Преди да заспя ми кипна. Писна ми. Вбесих се, идеше ми да крещя от чувството на този вечен цикъл, който винаги се повтаря. Толкова ме беше яд на себе си и на слабостта си. Бях гневна на тоя страх. Казах си, че няма да заспя просто така... Наистина бях бая пияна,ама това и ми даде малко смелост всъщност... Не знаех дали трябва да бъда трезва или пияна... Ни на трезво му признавах, ни на пияно... И се лашках между двете състояния в безплодни опити. Станах и право при него. И като така и така бях отишла там... нямаше връщане назад. Сама се тласках така, че да не мога да се откажа. помолих го да се отделим насаме. И там вече ТОТАЛНО НЯМАШЕ КЪДЕ ДА БЯГАМ... Заклещена от себе си, просто единственият път беше напред...и надолу! Една-две заобикалки и... решителните думи! Малката усмивка по лицето му. НЕсподелеността- изречена. Най-после. Казах му всичко, всичко.... за всеки мой жест, който той не е знаел какво значи. За всички чувства, мисли, преживявания, грехове, безгрешности. Всичкото бяло и черно, всичко-наведнъж! Когато ме гушна, имах чувството, че заради това ГУШ е било всичко и е толкова хубаво. И заради това полуосъзнато от замъгления ми мозък ГУШ, наистина всичко си струваше. 

Тръгнах си. Не можех да остана при него, не и в едно и също помещение повече. Трябваше да се махна. Да отида някъде. Да нараня кожата си. Да осъзная какво става. Да остана сама! Отново! За да оживея. От пепелта, защото където исках да има пожар-  не можах да го запаля. Беше атомен взрив- моят атомен взрив на изповед, която превърна всичко директно на пепел и поля дори и приятелството, което имах- с радиация. Не оставайки абсолютно нищо!

Първо трябваше да изтрезнея и да осъзная всичко и на трезво. Въпреки че пияният ми ум каза абсолютно всичко. Все едно беше серум на истината, който наливах през гърлото си и оставаше във вените ми. Създавайки нещо като духовен Франкенщайн от страх и кураж едновременно. Купих си още един пакет цигари, исках да дишам дим... Нещо, което да ме трови и успокоява едновременно. Вървях, влачейки краката си, тежка от мислите. Птичките пееха още по тъмно. Не знаех къде отивам. Не исках да е вкъщи. Отидох на една ЖП гара, на едно място, на което ходя сравнително често. Краката сами ме отведоха там сякаш. Беше още мрак, но отдалече небето се развиделяваше. Седнах на релсите. Но не на действащите, а между тях, на едни, по които не минават влакове, но които се намират точно между всички действащи релси. И се загледах в далечината на линиите. 

Чувствах се горда от себе си. Понякога несъзнателно иронично се усмихвах. В крайна сметка не беше толкова страшно... И беше ужасяващо в един и същи момент. Но не съжалявах,че съм го направила. Просто не можех да се прибера в нас. Стените щяха да ми се струват прекалено тесни, а аз-прекалено безсилна да избягам от тях. Стоях там, загледана в релсите и чакаща влака, който да разтресе съседните до мене... Влакът така и не идваше... Зората за разлика от него- беше готова да ме освети, след като с мъка си прокара път по върховете на облаците. 

Беше студено.... беше много студено... Треперех, измръзвах направо... Но не мърдах. Самолетите минаваха над мене, а аз ги гледах и мечтаех да съм в някой от тях... За да се махна. Да замина. Да оставя всичко зад гърба си. Зората дойде... а аз имах нужда от мрак и тишина... Станах и отидох на самата гара. Тогава влакът дойде и разтресе камъните под краката на чакащите и на мене. Гледах го как се отдалечава. И довърших шляенето, за да изтрезнея. Не беше лесно да стоя на крака, докато цялото ми тяло искаше да спи....да спи...да спи... Когато накрая се прибрах се ужасявах да заспя... Знаех, че когато се събудя, вината ще нахлуе толкова силна заедно със срама, че нямаше да мога да я понеса. Щеше да се взриви като атомна бомба и да ме помете. И ме беше страх да заспя. Влезох да си взема един горещ душ. Косата ми беше абсолютно чиста и бухнала от предния ден и не трябваше да я мокря, но... много обичам дъжда и.... капките от душа ми се сториха като топъл дъжд- моят топъл дъжд , валящ на едно местенце, под моето циментено небе. И не ме интересуваше вече, че ще намокря главата си! 

Стоях будна докъсно, после заспах... спах малко и се събудих. Изповедта ми вече ми изглеждаше повече като сънувана и нереална, отколкото като действителна. Явно не само заради алкохола, но и заради инстинкта за самосъхранение, я заключвам в подсъзнанието си. Още вратата не се е затворила напълно, но не мога да я спра. Тя явно е автоматична, макар и солидна метална и затваря спомените ми....

Защото.... сега се чувствам толкова... нищожна и отхвърлена. Толкова ... грозна! Толкова мижава и незначителна, безпомощна и непостигаща. Да,мамка му- нямам тялото на мечтаната жена- онова с тъъънката талийка, дългите крачета и фините ключици. И често се държа грубо, нахакано и гордо... защото всъщност съм ужасно чувствителна, с крехка психика. И ме е страх да го показвам на околните. Показвам го само на себе си и някои неща-на най-най-близките ми. И дори и пред тях се чувствам неудобно. 

И сега се чувствам толкова мръсна и грозна...и виновна... заради всичко и заради това проклето безсилие. 

И ще кажа на глас- искам и аз да изживея онези приятни моменти, които виждам, че другите влюбени двойки изживяват! Искам! Искам да не се чувствам отхвърляна от хората, които желая. Искам да си изживея онея глупави моменти на птички, пчелички, пърхащи пеперуди и споделеност! ИСКАМ СПОДЕЛЕНОСТ!  Имам нужда от нея след цялото БЕЗСИЛИЕ! Искам да бъда желана от онези, които желая и аз. И да имам СВОЯТА ПРИКАЗКА, КОЯТО ДА ПОМНЯ! ИСКАМ!

...да не ме боли така... 

Искам да бъда чувана и разбирана. Прегръщана и оценявана. Желана, но свободна. 

Искам да не ме е страх!

След всичко казано, не знам дали ми олекна... След всичко казано и на него...

Но станалото-станало...

А аз пораснах сред влакове, които чаках, но не идваха и сред експлозии на атомни бомби...

...

Знаете ли, имам нужда някой нещо да ми каже, не само да ме чете. В момента имам нужда от това. Така че, който и да прочете тази публикация и иска да напише нещо- е добре дошъл. Само ми е, много ми е само. И ми е уязвимо. Имам нужда от няколко думи просто. Едно виртуално потупване по рамото. За нов кураж... накъдето и да съм се запътила...

Благодаря!

Currently listening to : 

                                     

Angtoria - Confide in me

ЕДНА ИСТИНСКА ПРИКАЗКА :)

Ще ви разкажа една приказна история за истинска доживотна любов... Която наистина се е случила... С хора, които действително съществуваха... А ако имате интерес да я прочетете, ще разберете, че такова нещо като вечна любов съществува, ще разберете и кои са били тези хора :)
... И както звучи като приказка, нека и аз разкажа историята като такава...
...
Всичко започнало преди много, много години... в слънчевите земи на Тракия. Населените местенца били мънички, а времената били други... Трудни, но изпълвали всяко човешко сърце с много сила и гордост. В едно малко селце живеела стара жена. Тя била изключително добра. Краката не я държали вече, но носела върху заякналите си женски плещи тежкото бреме на 15 починали ,но отгледани преди това, деца. И все още намирала сили да шета из къщи... Очите и се замъглявали, но човешката и воля за оцеляване била по-голяма от болестите. Все пак трябвало да дава пример на останалите си 2 живи сина и 3 живи дъщери...
Семейството и било много бедно. Самата нея още на 12 години я омъжили за 20-години по-голям съпруг, защото семейството и не можело да се грижи за нея и да я изхранва. Съпругът и бил тираничен, но талантлив. Свирел на цигулка по-красиво от всеки музикант. Бил самоук, а нотите пеели под ръцете му. На всяка сватба , всички се заслушвали в звуците, които излизали изпод ръцете му и се чудели откъде толкова много талант можело да се крие в едно човешко тяло...
Така цялото семейство от 3 дъщери, 2-ма сина, бащата-цигулар и майката, живеели на ръба на глада, но все пак всеки техен ден бил по-съществуващ от предния, защото били живи и заедно...
Всяка година в селцето имало празник... с много танци и много цветя. Девойките обличали най-красивите си рокли, а младежите танцували с тях. Така се случило за пореден път...само дето нещо друго и важно предстояло да се случи...
В семейството на стария цигулар, трите девойки трескаво се приготвяли за празника... Какви ли снажни момъци щяли да видят там. Вълнението било голямо. От всички земи специално на този ден прииждали младежи в селцето. Само че семейството на стария цигулар било толкова бедно, че за всички 3 момичета имало само една рокля. И понеже нямало как да си я разделят, решили да я дадат на най-голямата от тях, за да отиде тя на тържеството.
Настанала веселбата. Музикалните инструменти засвирили, хорските нозе се понесли в ритъма на хилядите ноти. Носел се аромат на цветя, печени агнета и свежа трева. Атмосферата била определено празнична. И всяко едно сърце трепнело от очакване и възбуда какво ще се случи.
Най-голямата сестра от семейството на цигуларя облекла единствената рокля и пристигнала на голямата поляна, където всичко вече било оживено. Била срамежлива. И предпочитала да стои настрана от голямото хорско струпване и да наблюдава какво се случва около нея. Гледала как момчетата закичвали цветя в косите на красавиците  и ги канели на танц... Само тя си нямала никой. Чувствала се отхвърлена, уморена и почти безнадеждна. Музиката свирела, а тя си мислела как ли ще прекара остатъка от живота си. Защо я считали за втора ръка, когато не била направила нищо лошо на никой никога!
-Е, майка загуби 15 от моите братя и сестри, които даже не познавам. Животът е тежък и несправедлив. И аз нямам право да се оплаквам -помислила си тя.
-Добър ден-прекъснал мислите и внезапно един глас.
Тя вдигнала очи от земята, в която се била втренчила и погледнала пред себе си. И какво да види....
Сините му очи блестяли на слънцето, което след малко щяло да залезе. Висок, снажен..прекрасен! Мъжките очертания на лицето му го правели да прилича повече на бог, отколкото на човек.
-Добър... - втората дума така и не могла даже да промърмори дъщерята на цигуларя. Гледайки го отдолу-нагоре като малко и уплашено дете.
-Как се казваш, девойко?
-Иванка.
-Какво съвпадение. Аз съм Иван.
-Така ли? - попитала тя с повече риторичност в гласа си , отколкото с въпрос.
-Да -усмихнал се леко смутен той - искаш ли.... да танцуваме?
-Аз? - изумила се Ваня.
-Не искаш ли? - стеснително попитал Иван...
-Не, аз...такова...искам.
Иван стеснително мачкал една китка в ръцете си и гледал към нея. Накрая я сложил в косите и и я повел към танците....
Танцували докато се стъмнило. Сякаш никой друг около тях не съществувал. А на раздяла, той я помолил да стане негова жена.
-Свършиха се мъките - помислила си Иванка. - и за мене Дядо Боже е написал с червено мастило на бели листа нещо хубаво в голямата си книга . О, Боже, благодаря ти , че ме запозна с него. Той е единственото хубаво нещо, което ми се е случвало досега.
Разделили се, за да може той да се прибере и да съобщи на родителите си благата вест, че е намерил жена, която да го накара да трепери само при вида и. Нищо , че не била толкова изписана като останалите моми. Тя била неговото цвете и ничие друго. И това я правело най-прекрасната.
-Коя е тя? Как се казва? - запитала го майка му , когато Иван се прибрал сияещ у дома.
-Иванка се зове. Баща и е цигулар.
-Цигулар? Колко земя имат?
-Имат една ... къщичка. Но какво значение има?
-Една къщичка??? Затова ли те отгледахме? Единственият ни син. Ние, най-богатите хора не само в цялото селце, ами и в цялата околност? Имаме земи, ратаи, коне, файтони, бижута, палати! Искаш да се ожениш за една...селянка? Сигурно няма даже свои дрехи! Сигурно живее в колиба...барака. На дали и една кокошка има! Какво ще кажат хората? Какво ще правим ние с баща ти? Тая недодяланица иска само да те обере! Да ти вземе нивите, градините и да те убие някоя нощ ей така, както си спиш! Как можехме да те родим толкова глупав и наивен! НЕ! Няма да се жениш за нея!
-Но, мамо...
-Никако "Мамо"...
-Но аз я обичам! И утре съм казал, че с тебе и тате ще отидем да я вземем...както е обичаят!
-Аз? Да ходя и да се излагам? Да взимам някаква прососана селянка?
-Но аз ще се оженя за нея! Искаш или не!
-Ако посмееш, не се връщай в тоя дом повече. Или тя, или аз!
... На другата сутрин Иванка облякла същата рокля, за да чака Иван да дойде да я отведе от този дом. Та тя дори не знаела, че той е син на най-богатото семейство в околността. И едва когато майка и разбрала кой и е предложил и Иванка и описала как изглеждал, майка и възкликнала от изненада и казала на дъщеря си кой действително я иска за жена...
Но сега Иванка чакала да я вземе за жена не богаташкият син, а просто Иван-онова момче с прекрасните очи от предният ден.
Чакала на двора пременена в роклята си. С направени на къдрици коси и едно цвете над ухото и. Гледала в далечината на пътя и дишала тежко от вълнение. Но Иван така и не идвал...
Майка и и цигуларя решили, че толкова добро не е било на добро. И че младият Иван няма да се появи... И как ли щял. Та нали познавали деспотичната му майка. Прибрали се в малката колибка и зашътали. Само Иванка още стояла в роклята си и чакала на двора. Скоро щяло да се стъмни.
-Ване, прибери се вече - нежно казала майка и - Бог така е отредил. Примири се. За тебе ще е по-добре. Знаеш,че Иван няма да дойде. Знаеш го, маме.
Иванка останала тиха... не казала нищо...но останала да чака.
По едно време отдалече забелязала да се вдига прах. И какво да види... някой се задавал откъм пътя. Файтон- черен с червени тапицирани седалки. А в него -Иван. Сам!
Сърцето на Ваня трепнало едновременно от вълнение и от уплаха защо е сам. Не я ли искала майка му?
Файтонът спрял пред къщата и прахът от пътя навлезъл в градината на стария цигулар, когато конете спряли рязко.
-Ване, идвам да те взема за жена - казал решително той още от портичката на двора.
-Ама чакай, Иване, къде са майка ти и баща ти? - попитала старата майка.
-Не е важно къде са майка и татко. Аз съм тука. Искам дъщеря ви за жена! Ще ми я дадете ли?
Възрастните родители се спогледали.
-Ванчо...-рекъл цигуларят- млад си още. Не разбираш в какво се забъркваш. Ти на колко години си всъщност?
Когато той им казал, се оказало,че Иванка е по-голяма от него. А във времената предишни, такова нещо било недопустимо.
-Искам Ванчето за жена! Това е единственото нещо, в което съм сигурен! - упорствал Иван.
-Е, щом е така...- казал старият цигулар - така да бъде. Влез да поговорим.
-Не можеш просто така да се ожениш за дъщеря ми. По-голяма е от тебе. Но... аз имам нещо на ум. На моя отговорност -казал цигуларят и извадил от стария скрин лист хартия. Това било свидетелството за раждане на Иванка. Поставил го на малката дървена масичка и се навел над него с химикал и игла в ръка. Леко заличил една цифра и я преправил на друга. И ето- Иванка вече била на същите години на Иван.
-Давам ти дъщеря си за жена, Ваньо, щом толкова я обичаш. Грижи се за нея и я пази, защото злото в тоя свят дебне иззад всеки ъгъл. И нека имате многолюдна и здрава челяд, която да ви радва на младини и да ви крепи на старини - благословил ги цигуларят.
Майката целунала дъщеря си по челото със сълзи на очите. И я изпратила до прашния път.
-На добър час, дъще - рекла тя - и не забравяй,че те обичаме.
И така... двамата останали сами на прашния път. В един файтон. С едни дрехи само на гърба си. Оженили се. Сватбата била скромна, но пълна с усмивки.
Двама човека само с любов в сърцата и без познат път напред. Без никакъв път изобщо.  Защото опитвайки се да представи булката си на майка си, Иван бил прокуден от дома си и всичко му било отнето. Сметнали Иванка даже за нечестна, защото в първата им брачна нощ, белите завивки не се оцветили в алено червено. Но всъщност това било просто физиологическа особеност, за която тогава не подозирали. Но Иван вярвал на жена си. Както и тя на него. И така, двамата прокудени даже нямало къде да отидат...
-Ще оцелеем, Вано, нали сме заедно - успокоявал я момъкът, докато тя уплашено го гледала.
И... без дом и покрив, изведнъж загубили всичко, което някога са имали, останали само имайки един друг. Сами... единствено под небето...
Отишли край голямата тогава река, която течала наблизо и спали под открито небе. Сгушени един в друг, за да се топлят. Иван намерил един навес и с последните пари си купил пушка, с която да ловува птици край реката, които продавал и така изхранвал жена си. Защото в онова страшно и странно време, жените нямало право да работят. Лишен от нивите, богатствата си, домът си, предаден от най-близките си, той всеки ден залягал в храстите и изкарвал прехраната си с двете си ръце и зоркото си око. Но не съжалявал. Нито пък тя. Нито за момент!
...След години им се родили две прекрасни деца. Момченце и момиченце. В началото ги кръстили на майка му и баща му в опит за помирение. Но не щеш ли, нещастието дебнело иззад ъгъла.
Една вечер при Иван дошъл негов приятел. Обичали се с една девойка, но семейството и не я давало. Затова го помолил да му помогне да я открадне. Имали план за бягство. А той имал познати в Персия (Иран), където да я отведе. Иван се съгласил. Не щеш ли, във вечерта, когато трябвало да я отведе, баща и се събудил посреднощ и видял,че тя бяга. Излязал навън и настанал голям скандал. В опитите да вземе жена си, младежът ранил бащата с нож и отвел девойката, а бащата по-късно починал. Иван, който само трябвало да води конете, бил набеден в убийство и затворен в каменен затвор. Иванка останала сама с 2 деца. Без прехрана.
По това време, баща и с челядта си бил се замогнал малко и купил къща в съседно селище. Но тежка болест го била повалила и трябвало да отиде в столицата, за да се лекува. Бил взел и семейството си със себе си. Затова Иванка отишла да живее сама с двете си деца в празната тогава къща, докато чакала делото на Иван.
Било страшно! Защото всяка нощ Иванка не можела да заспи, защото мъже със зли помисли обикаляли къщата и и се опитвали да влязат при нея. Тя всяка нощ пазела двете си дечица и себе си, стоейки будна, имаща само една дървена свирка, която надувала с все сила и страх, за да дойде полицията и да я спаси. Страшни времена! Нямало никаква храна, съседите и давали някоя и друга суха филийка, която давала на децата. А когато паднела нощта, страховете добивали истински, физически форми, катерещи се по стените на къщата. Писъците-също! Плачът станал ежедневие, а мисълта за край на живота- спасение! Иванка изпратила дъщеричката си при свекървата си и бабата на детето, защото не могла да я храни. Но за нещастие, свекървата все още таяла злоба в сърцето си и се опитала да умори собственото си внуче от глад! Ако не била другата баба да я открадне и спаси, нямало да остане жива. Даже лекарите не и давали никакви шансове за живот. Но такава и била съдбата...да живее! Тогава двете деца на Иванка били прекръстени на майката и бащата на Ваня - Милка и Христо!
Иванка не можела да живее повече така... Безсилието се превърнало в пълно отчаяние, а силите били изчерпани. Сякаш всеки дъх, изнесен в писък през свирката нощем, пълен със страх, бил последен. И спасение нямало! Тогава тя помолила да отиде при семейството си с болния си баща в столицата. Когато пристигнала, всички били изгонени от къщата, която били наели, защото хазяйката счела,че са прекалено много, въпреки че майката и болният баща спяли на терасата, за да не безпокоят децата си посреднощ.  Гонени от едно място на друго, те оцелявали... някак. Цигуларят бил загубил гласа си, защото му били оперирали гърлото и сега дишал през една дупка на врата. Цял ден и цяла нощ той свирел по влаковете, пътувайки из България и се връщал у дома с малко пари, с които хранел децата си.
Така минавали дните... а Иван стоял затворен. Настанал денят на делото и по всичко личало, че той е щял да бъде признат за виновен! Несправедливост, която била на път да се случи. Но други планове имала съдбата... тази неведома сила, която може да те въздигне и унищожи в един и същи момент.
Пристигнало писмо от Персия с признания на убиеца, който разказвал подробно за  своята вина и невинноста на Иван. И Иван бил пуснат. Той потърсил семейството си на нивата, но навесът бил вече паднал под напора на бурите и там нямало никой. Разбрал за къщата в съседното селище, но и тя била празна. Дочул ,че жена му и децата му са в столицата и тръгнал натам...
Каква невероятна радост била, когато се видели... Децата били вече поотраснали малко, но не достатъчно,че да им помагат с прехраната. Иван веднага се споразумял със земеделци от провинцията , които да му докарват стока , а той я продавал тук, като взимал процент от продаденото. Малкият му син пък, като пораснал малко, решил да помага на баща си като продава семки.
-Тате, нека ти помагам, де - примолил му се -от сутрин до вечер не се прибираш, за да ни храниш.
-Малък си! -отсякъл бащата.
-Ама и ти си бил малък, пък ако си искал да работиш, не са ти забранявали!
-Добре,де.. но ще е нещо леко. Няма да мъкнеш тежести като мене.
И така започнал да помага на баща си като продава семки!
Не след дълго- продали къщата в гореща Тракия и купили една къщурка в столицата. Малка, но огласяна от смях. Докато един ден нещастие не сполетяло детето на сестрата на Иванка. Починало по време на училищна екскурзия. И когато след време другата дъщеря на стария цигулар се оженила, новото семейство кръстили детето си на името на починалият малък Васко.
И точно животът на нашите герои потръгнал, а старият цигулар успял да отвори заложна къща, настанали големи промени. Властта била уплашена от близкия и край и започнали масови преследвания на поддръжници на новата власт, която щяла скоро да се установи. Обявявани за комунисти много хора попаднали в затворите и били разстреляни. Много хора били набедени,че са такива... И нещастието отново тропало на входната врата на нашите герои. Съдбата простирала дългите си нокти като някоя стара вещица, която умее ловко да си играе с телата и душите на хората. И точно тази съдба задраскала с острите си нокти на входната врата на цигуларя.
Иван бил набеден от един негов познат, че е комунист. Набеден, защото неговият познат бил измъчван, за да издаде всичките си другари... и когато нямало кой повече да издава, а продължавали да го измъчват, за да спре болките, той започнал да казва имената и на обикновените си познати. А Иван бил сред тях. Обикновен търговец.
Гарнизонният затвор бил толкова студен и мрачен. А стените му заглушавали писъците от мъченията на стотици хора. Стените му заглушавали и стоновете на измъчваният Иван. Десетки пъти пребиван от бой, той всяка вечер бил превързван от истинските заловени комунисти. Изстрелите кънтяли от гарнизонното стрелбище наблизо, докато куршуми разкъсвали телата на осъдените на смърт. Иван дори чул последните думи и последният писък на един от най-големите поети на страната му. Леела се кръв. Витаел страх. Невинен Иван бил осъден на смърт!
Трогателна била срещата за раздяла между Иван и Иванка, която отишла да му каже последно сбогом преди смъртта да и го отнеме. Сълзите не секвали, раните на Иван не спирали да болят, а раните в душата на Иванка загнездвали буци в гърлото и. Всичко щяло да свърши скоро. Абсолютно всичко...
В този момент явно старата вещица решила да спре да драска на вратите на стария цигулар. И с кикот Съдбата оттеглила смъртоносните си ръце от портите му.
Дошъл новият политически режим и всички затворници били амнистирани. Семейството на цигуларя никога не се намесило в никакви политически организации и дела. Иван отново могъл да види слънцето, а с него-изгряла и новата надежда.
След години на мястото на малката  къщичка, построили блок. Старият цигулар се споминал, а децата на Иван и Иванка пораснали големи и красиви. Били едни от най-красивите в града. Задомили се и тръгнали по своите пътища.
Иван и Иванка останали да живеят заедно в първото им собствено жилище, което успяли да имат чак на старини. Живеели заедно с едно коте, а на балкона им имало грамадни саксии с много цветя.
Иванка била много набожна и всяка неделя ходела на църква.
Веднъж когато тя си счупила крака и трябвало да остане в болница , старият вече Иван помолил своята внучка:
-Аз не съм набожен, ама баба ти всяка неделя ходи на църква. Моля ти се, заведи ме до църквата , че краката не ме държат, за да бъда на мястото на Ването, докато се оправи.
И така ходел всяка неделя само за да не стои празно нейното място в църквата, докато се оправи и върне вкъщи.
Иван и Иванка остарели заедно. Но Иванка един ден заболяла от коварна болест, която я отнела от Иван.
-Баба ти си отиде, баба ти си отиде - повтарял всеки път той със сълзи на очите на своята внучка, когато идвала да го види - баба ти я няма вече, отиде си.
Иван престанал да се храни от мъка по Иванка. И след три месеца отишъл при нея.
Защото когато двама души са предопределени да бъдат заедно, смъртта е безсилна да ги раздели...
.........
И аз... сега стоя в същата стая, където и двамата са се обичали... защото Иван и Иванка са моят прадядо и прабаба! И аз се гордея с тях!


:)

15.04.2012 г.

Великден

19:25 ч

Юлиана

----

По-късно мога да пусна и техни снимки :)

Ето ги моите герои :)

Заедно

Десетки са ти казвали „Обичам те”

и толкова след тебе си оставял!

Аз искам някой, с който да обичаме

еднакво. Без да е забравял.

Да тичаме ,където нито аз или пък той

е стъпвал. Пътеки няма там...

Нито ще има вече кой

да те „намира” и оставя сам.

Аз искам някой, който може

да бъде вятър, изгрев и земя.

Да литнем двама и да сложим

небето в нашите крака.

Да блеснем рано сутрин

над някой морски плаж

и да огреем ранобудни

брегът, реките .И светът е наш.

Да посадим дръвче в почвата на двора

и гледайки го с него да растем.

А като остареем от умора

заедно под сянката му да умрем.

--------------------------

Честно казано...сама се учудих от това, което току що написах... о.О

Currently listening to:

Moonlight waltz

Непоносима красота!

Днес искам да ви разкажа за непоносимата красота... Защо непоносима ли?
Нека започна да разказвам.. На вид скучната случка... ако изобщо може да се нарече "случка"... :D
Днес трябваше да свърша едно задължение... което така и не свърших... По простата причина, че ме карат да го върша, при което се стигна до нещо като скандал... Аз не считам това задължение за толкова важно и необходимо... а за наще е направо трагедия, че не съм го приключила... При което гледните ни точки постоянно се разминават и се стига до конфликти... Та, излязох от нас, за да го свърша... стигнах до половината път и се почувствах направо задушена! От ... трябването! От това тягостно ТРЯБВАНЕ! Чувствах едновременно потиснатост, яд, апатия и учудване... Не знам как можах да събера толкова различни емоции в един и същи момент...
Обърнах си гърба и се върнах... в нас! Бях се накиприла бая... по мой си вкус де :D С една кожена пола, скъсан чорапогащник, кубинките, прилепнало готик потниче, широк колан за кръста, коженото палто, новите обеци и т.н.... Ей, Богу- винаги съм обожавала това кожено палто... Даже се бях замисляла,че ако баща ми ми беше казал да оставя само едно нещо, което ми е бил дал, за себе си... то това би било то! Но в онзи момент толкова ми... тежеше сякаш... Тежаха ми всичките готик и метъл дрънкулки... Исках да се махна... да се почувствам отново лека и незадължена от нищо!
Върнах се! Свалих всичко от себе си... И неусетно просто въздъхнах... вдишах дълбоко въздух ... после пак...и пак... Погледнах нагоре... въпреки че там си беше тавана, откакто го помня :D:D
Завъртях се няколко пъти, като че търсех нещо, но всъщност нищо не търсех... Бях като затворено диво животно!
-Майната му на измисленото задължение и на очакванията на всички... било те и моите собствени родители...
В този момент в главата ми нахлу цитатът на  Хорхе Букай, който казваше, че никой не се е родил на този свят, за да оправдава очаквания... Че всеки един е отделен човек със свои избори и воля, колкото и ограничена да е тя... И за първи път се почувствах... не толкова виновна... Малко по-олекнала от всичката вина, която нося в себе си за неща, които даже не съм направила. Вина за неща, които дори не са се случили. Просто абсурдна вина.
Та, облекох си леките дрехи, макар и не толкова ... шик :D Някакво горнище на анцуг на годините на баба ми едва ли не :D Метълската тениска, панталона, метнах раницата на гръб, метнах себе си на колелото и изхвърчах от пространството на четирите стени...
Чисто и просто реших да карам , накъдето ми видят очите... С граници София! Просто защото, ако искам да подкарам, накъдето искам, то това със сигурност ще бъде далече от този град...
Озовах се в парка. Беше пълно с хора... за мое леко нещастие... Понеже щъкаха буквално навсякъде... Дори и когато реших да си потърся поне леко затънтено храстче... по чисто физиологически нужди, там се оказа влюбена двойка търсеща... специфично лично , интимно уединение... :D Нека се обичат хората... ама моите нужди бяха по-неотложни от техните... та се наложи да се махнат от там! Не че ги изгоних... просто явно сметнаха чуждото присъствие за неудобно, а пък аз нямах намерение да махам присъствието си от единственото храстче, което можеше да ме поскрие лееекинко... А и вече ми идеше да подскачам на един крак от зор... о.О :D
След като всичко нужно беше свършено, се спуснах надолу в парка и просто си заплюх една пейка, на която имаше място... свалих раницата, опънах крачета на колелото и отворих колата, която си взех. Кола.. а не бира... по простата причина, че миналият път, когато пих бира и...карах... положението беше страшно и смешно едновременно :D Запалих цигара и издишах дима към небето със затворени очи... Една дълбока въздишка, примесена с дим... ... ......
Отворих очи...
.......
Над мене имаше едни клони, които още не се бяха разлистили даже... стояха като сухи пипала... Изведнъж извивките им ми се сториха толкова красиви.... Загледах се в тях все едно виждам нещо за първи път. Ако някой ме беше или ме е видял отстрани, сигурно съм изглеждала все едно виждам призрак о.О
Клоните  все едно капеха от небето и все пак бяха свързани със земята... Десетки! Не! ХИЛЯДИ... и всяко едно клонче беше толкова уникално и красиво на синия фон! До тях се допираха тези на боровете и игличките им най-вероятно боцкаха коричката им и неразлистените пъпчици.... Зеленото ми изглеждаше толкова наситено... Започнах да разглеждам всичко около себе си все едно сега проглеждах... Ниските храсти с малките листенца, корите на дърветата, формите на стволовете, различните нюанси на кафявото... Брезите! Камъните и ръбчетата на всяко едно от тях... А бяха толкова много, с толкова форми .. на толкова места... Тревата и мъхът... Малките бели цветчета измежду тревата с фуниевидните си форми, все едно готови да приютят в себе си всяка капка сутрешна роса... Очакващи, жадни, малки и все пак толкова големи със скритата си красота...
Мирисът на пролет се носеше из въздуха, примесен с аромата на онези жълти храсти, които цъфтят сега... С мириса на разцъфналите джанки, далечният мирис на езерото...
Чуваше се някаква музика от сцената в парка... Звучеше приятно... Последвана беше от десетки ръкопляскания, израз на възхита и уважение към творчеството на някой, който чувах, но не виждах... Вдъхновен от нещо, за което не знаех...
Снимах... глупави снимки... АХ! Просто какъвто и фотоапарат да има човек (не че моят е нещо особено), колкото и да разбира от фотошоп... не може да изрази всичко, което усеща, всичко, което се намира около него... С никакви думи и снимки не можах да изразя ароматите и усещанията си... Те бяха дълбоко в мене... Всички тези извивки, всички тези... обикновени на пръв поглед неща... се превърнаха в нещо по-голямо от всички вселени... Усещах красотата на всичко около себе си толкова голяма, че просто почувствах, че не мога да я понеса, ако я осъзная цялата... Просто защото дори един детайл ме изпълваше с нещо огромно като чувство... А всички детайли заедно... бяха повече от съвършенство... По-дълбоки от най-дълбокото в същността ми...
И аз.... стоях там... имайки чувството, че ще се пръсна... Почти заплаках без никой да ме види...
И се възпрях да усещам повече просто защото не можех да понеса цялата тази... НЕПОНОСИМА КРАСОТА!
...странно е как човешката душа може да усеща болката и изяществото...
Казват, че beauty is in the eye of the beholder... и може би са прави... че всяко усещане е плод на нашите възприятия.... но досега не се бях чувствала толкова неспособна да приема всичко в себе си... Беше странно... наистина...
После се доразходих из София с колелото... срещнах един познат-и той се беше метнал на неговият звяр :) Полафихме и отидох до една бутчица- да си взема от едни сандвичи, които са много вкусни... че коремът ми вече скърцаше, не бях яла почти нищо, откакто бях станала, а само цигарите, не ми утоляваха глада :) Като пич си хапвах дъъългия сандвич с едната ръка, а с другата управлявах моят мъж (така му казвам на колелото ми, защото съм влюбена в него :D . вече горкото е бая старичко, ама никога не ме е предавало и ме е измъквало от шашави, страшни и...всякакви ситуации...Та, казвам, че съм женена за него...или мъжена- все тая... Важното е, че го обичам :D ) ..та, управлявах моят мъж по тротоара сред десетки хора... които ме гледаха втренчени... от моят непукизъм... а може би и майсторство в управлението и адски бавното каране :D ... докато отвреме-навреме си позабърсвах муцуната с кърпичка... :D:D
На връщане към нас пак бях втрещена от...... един облак! Боже! Какво ми ставаше днеска... ОБЛАК! Седях като вцепенена на тротоара до канала и гледах... един облак!!! о.О Сега даже ми става смешно... Но тогава... просто извадих апарата и снимах... ЕДИН ОБЛАК!
Мдам... странен ден...
Поствам някои снимчици... които не претендирам да са снимани по правилата на фотографията, понеже сами разбирате под какво настроение са направени , когато най-малко ми е било до правила... но все пак са щракнати с голяма любов и възхищение към всичко...
Някои- с прекалено голяма... непоносима красота, която изпитах...
Знаете ли... пожелавам на всеки един от вас да я изпита :) Струва си. :)))

И поздрав с 2 вдъхновяващи песнички :)

:) Сладки сънища :)

У дома

Навсякъде, където и да ида,
ще бъда в моят дом! Ще бъда вкъщи.
Той без врати е, през които да излизам,
и през които вечер да се връщам...

Той няма четири стени, под и таван,
няма адрес, улици и преки.
В него всеки винаги е сам!
Абсолютно сам... И абсолютно всеки...

Защото моят дом е в мене построен.
Без тухли! В моята душа и същност.
Понякога е цял, друг път е разрушен...
Винаги сама... Но винаги вкъщи...

(От 9.04.2012)

Link към изображението : http://p0rg.deviantart.com/art/Home-206030319?q=boost%3Apopular%20home&qo=5

Ужас! Харесвам го?

Харесвам го :) Ама много... А колко много се съпротивлявах да го призная даже пред себе си...
Месеци наред , даже може би година и половина... отричах. Не че съм казала на някого... На никой не съм и споменала даже. Нито загатнала. Нито с дума, нито с държание. Само на майка ми загатнах, защото ми е най-добрата приятелка ... И даже, като го казах на глас, се изумих от собствените си думи... о.О ... Мисля, че дори и тогава  продължавах да отричам... Дори мисля, че и сега се опитвам да го отричам... Чувствам се наистина много глупаво!
Откакто се запознах с него, сърцето ми леко подскочи... И става по-зле, защото сега даже не мога да го погледна в очите. Просто защото ако го погледна, ми иде да се хиля като тиква! Печена, пържена, сушена, зряла или изсъхнала .... ТИКВА! Иде ми да се загледам в очите му и да не спирам да гледам в тях... Иде ми да протегна ръка към него и просто да го докосна по лицето... Иде ми да се сгуша в него и да заспя в прегръдките му. Да правим бурен секс...ама наистина бурен... и сутринта да е с вкус на шоколад , канела, кафе и цветя...
WTF...какво по дяволите говоря!!! Не! Не! Не! И НЕ!!!! Офф.... той най-вероятно няма да има същите усещания към мене и затова ще си трая като пукал! Ужасно ме е страх от "не"-то... дори и неизречено...
Ама наистина се чувствам тъпо! Като някоя 12-годишна... А аз съм на 26 по дяволите... Дъртея бавно , но славно... И честно да си кажа- с дъртеенето, се разхубавявам :D Не че съм голямата хубавица... Ама не съм за изхвърляне,хах :D
А той е... пфф... толкова красив! И по характери си приличаме много... А и ми се налага да го виждам не толкова рядко... И- DAMN, толкова е трудно да се правя на ударена...
Точно защото цялата почти треперя, като го видя, и затова започвам да се държа като идиот- прекалено мъжкарански или дебилно шеговито... Само и само да не си проличи, че ми иде да падна на колене пред него... АЗ! Независимата и силна жена! Какво по дяволите се случва с мен??? о.О Дори и когато нарочно се напия като прасе, пак не мога да му кажа... И се опитвам да пия повече, за да добия смелост... И пак запазвам мълчание... И си тръгвам..
По едно време реших да се отдръпна и заради цялата тази каша от чувства в мене, да престана да го виждам, за да не се тормозя излишно.... Успявах... до един момент. След като го видях отново обаче... ми се иска да обърна тактиката- да бъда все по-често близо до него... Защото имам тази възможност... Или поне предтекст да го направя... Но струва ли си.... Затова се въздържам... А всеки път, като го видя, изтръпвам и се правя на глупак! А пък всяка вечер, докато заспивам, си мисля за него... Както правех, когато бях ученичка и си харесвах някое момче от класа или пък от съседния... Аууу, бях забравила съвсем това усещане- да мечтая! А преди го правех с часове... това бягство от реалността... И сега е толкова ... странно...
Той ме възбужда без дори да подозира!!! WHAT THE FUCK!!!
Oх.. иска ми се да имах повече смелост и самоувереност... И кураж... Но нямам...
А което е по-тъпо- той също няма... за каквото и да е...
Не знам... сигурно е за добро...
Вече нищо не знам...
Само знам, че без дори да подозира, се опитвах всячески да бъда близо до него... И като жена, усещам как и другите кокошки около мене, го харесват... а той не се усеща....
Знам само, че някой ден ще го изгубя... Даже и да не съм го имала...  А ме е страх дори да му кажа... Толкова е глупаво...






Currently listening to:

Mood: