Нека започна да разказвам.. На вид скучната случка... ако изобщо може да се нарече "случка"... :D
Днес трябваше да свърша едно задължение... което така и не свърших... По простата причина, че ме карат да го върша, при което се стигна до нещо като скандал... Аз не считам това задължение за толкова важно и необходимо... а за наще е направо трагедия, че не съм го приключила... При което гледните ни точки постоянно се разминават и се стига до конфликти... Та, излязох от нас, за да го свърша... стигнах до половината път и се почувствах направо задушена! От ... трябването! От това тягостно ТРЯБВАНЕ! Чувствах едновременно потиснатост, яд, апатия и учудване... Не знам как можах да събера толкова различни емоции в един и същи момент...
Обърнах си гърба и се върнах... в нас! Бях се накиприла бая... по мой си вкус де :D С една кожена пола, скъсан чорапогащник, кубинките, прилепнало готик потниче, широк колан за кръста, коженото палто, новите обеци и т.н.... Ей, Богу- винаги съм обожавала това кожено палто... Даже се бях замисляла,че ако баща ми ми беше казал да оставя само едно нещо, което ми е бил дал, за себе си... то това би било то! Но в онзи момент толкова ми... тежеше сякаш... Тежаха ми всичките готик и метъл дрънкулки... Исках да се махна... да се почувствам отново лека и незадължена от нищо!
Върнах се! Свалих всичко от себе си... И неусетно просто въздъхнах... вдишах дълбоко въздух ... после пак...и пак... Погледнах нагоре... въпреки че там си беше тавана, откакто го помня :D:D
Завъртях се няколко пъти, като че търсех нещо, но всъщност нищо не търсех... Бях като затворено диво животно!
-Майната му на измисленото задължение и на очакванията на всички... било те и моите собствени родители...
В този момент в главата ми нахлу цитатът на Хорхе Букай, който казваше, че никой не се е родил на този свят, за да оправдава очаквания... Че всеки един е отделен човек със свои избори и воля, колкото и ограничена да е тя... И за първи път се почувствах... не толкова виновна... Малко по-олекнала от всичката вина, която нося в себе си за неща, които даже не съм направила. Вина за неща, които дори не са се случили. Просто абсурдна вина.
Та, облекох си леките дрехи, макар и не толкова ... шик :D Някакво горнище на анцуг на годините на баба ми едва ли не :D Метълската тениска, панталона, метнах раницата на гръб, метнах себе си на колелото и изхвърчах от пространството на четирите стени...
Чисто и просто реших да карам , накъдето ми видят очите... С граници София! Просто защото, ако искам да подкарам, накъдето искам, то това със сигурност ще бъде далече от този град...
Озовах се в парка. Беше пълно с хора... за мое леко нещастие... Понеже щъкаха буквално навсякъде... Дори и когато реших да си потърся поне леко затънтено храстче... по чисто физиологически нужди, там се оказа влюбена двойка търсеща... специфично лично , интимно уединение... :D Нека се обичат хората... ама моите нужди бяха по-неотложни от техните... та се наложи да се махнат от там! Не че ги изгоних... просто явно сметнаха чуждото присъствие за неудобно, а пък аз нямах намерение да махам присъствието си от единственото храстче, което можеше да ме поскрие лееекинко... А и вече ми идеше да подскачам на един крак от зор... о.О :D
След като всичко нужно беше свършено, се спуснах надолу в парка и просто си заплюх една пейка, на която имаше място... свалих раницата, опънах крачета на колелото и отворих колата, която си взех. Кола.. а не бира... по простата причина, че миналият път, когато пих бира и...карах... положението беше страшно и смешно едновременно :D Запалих цигара и издишах дима към небето със затворени очи... Една дълбока въздишка, примесена с дим... ... ......
Отворих очи...
.......
Над мене имаше едни клони, които още не се бяха разлистили даже... стояха като сухи пипала... Изведнъж извивките им ми се сториха толкова красиви.... Загледах се в тях все едно виждам нещо за първи път. Ако някой ме беше или ме е видял отстрани, сигурно съм изглеждала все едно виждам призрак о.О
Клоните все едно капеха от небето и все пак бяха свързани със земята... Десетки! Не! ХИЛЯДИ... и всяко едно клонче беше толкова уникално и красиво на синия фон! До тях се допираха тези на боровете и игличките им най-вероятно боцкаха коричката им и неразлистените пъпчици.... Зеленото ми изглеждаше толкова наситено... Започнах да разглеждам всичко около себе си все едно сега проглеждах... Ниските храсти с малките листенца, корите на дърветата, формите на стволовете, различните нюанси на кафявото... Брезите! Камъните и ръбчетата на всяко едно от тях... А бяха толкова много, с толкова форми .. на толкова места... Тревата и мъхът... Малките бели цветчета измежду тревата с фуниевидните си форми, все едно готови да приютят в себе си всяка капка сутрешна роса... Очакващи, жадни, малки и все пак толкова големи със скритата си красота...
Мирисът на пролет се носеше из въздуха, примесен с аромата на онези жълти храсти, които цъфтят сега... С мириса на разцъфналите джанки, далечният мирис на езерото...
Чуваше се някаква музика от сцената в парка... Звучеше приятно... Последвана беше от десетки ръкопляскания, израз на възхита и уважение към творчеството на някой, който чувах, но не виждах... Вдъхновен от нещо, за което не знаех...
Снимах... глупави снимки... АХ! Просто какъвто и фотоапарат да има човек (не че моят е нещо особено), колкото и да разбира от фотошоп... не може да изрази всичко, което усеща, всичко, което се намира около него... С никакви думи и снимки не можах да изразя ароматите и усещанията си... Те бяха дълбоко в мене... Всички тези извивки, всички тези... обикновени на пръв поглед неща... се превърнаха в нещо по-голямо от всички вселени... Усещах красотата на всичко около себе си толкова голяма, че просто почувствах, че не мога да я понеса, ако я осъзная цялата... Просто защото дори един детайл ме изпълваше с нещо огромно като чувство... А всички детайли заедно... бяха повече от съвършенство... По-дълбоки от най-дълбокото в същността ми...
И аз.... стоях там... имайки чувството, че ще се пръсна... Почти заплаках без никой да ме види...
И се възпрях да усещам повече просто защото не можех да понеса цялата тази... НЕПОНОСИМА КРАСОТА!
...странно е как човешката душа може да усеща болката и изяществото...
Казват, че beauty is in the eye of the beholder... и може би са прави... че всяко усещане е плод на нашите възприятия.... но досега не се бях чувствала толкова неспособна да приема всичко в себе си... Беше странно... наистина...
После се доразходих из София с колелото... срещнах един познат-и той се беше метнал на неговият звяр :) Полафихме и отидох до една бутчица- да си взема от едни сандвичи, които са много вкусни... че коремът ми вече скърцаше, не бях яла почти нищо, откакто бях станала, а само цигарите, не ми утоляваха глада :) Като пич си хапвах дъъългия сандвич с едната ръка, а с другата управлявах моят мъж (така му казвам на колелото ми, защото съм влюбена в него :D . вече горкото е бая старичко, ама никога не ме е предавало и ме е измъквало от шашави, страшни и...всякакви ситуации...Та, казвам, че съм женена за него...или мъжена- все тая... Важното е, че го обичам :D ) ..та, управлявах моят мъж по тротоара сред десетки хора... които ме гледаха втренчени... от моят непукизъм... а може би и майсторство в управлението и адски бавното каране :D ... докато отвреме-навреме си позабърсвах муцуната с кърпичка... :D:D
На връщане към нас пак бях втрещена от...... един облак! Боже! Какво ми ставаше днеска... ОБЛАК! Седях като вцепенена на тротоара до канала и гледах... един облак!!! о.О Сега даже ми става смешно... Но тогава... просто извадих апарата и снимах... ЕДИН ОБЛАК!
Мдам... странен ден...
Поствам някои снимчици... които не претендирам да са снимани по правилата на фотографията, понеже сами разбирате под какво настроение са направени , когато най-малко ми е било до правила... но все пак са щракнати с голяма любов и възхищение към всичко...
Някои- с прекалено голяма... непоносима красота, която изпитах...
Знаете ли... пожелавам на всеки един от вас да я изпита :) Струва си. :)))
И поздрав с 2 вдъхновяващи песнички :)
:) Сладки сънища :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар