Завист ли? Не!

Днес се видях с една бивша моя колежка от университета... Винаги е била оправна или поне се е наложило да стане...или е избрала да бъде... Факт е, че е такава-приказлива и оправна. В миналото беше дори малко нахална, но винаги е била добра душа. Беше се разхубавила, разказа ми усмихнато и набързо за живота си досега, за това как е намерила партньор, който постоянно и подарява екскурзии и пътешествия, как е обиколила Европа. Признавам- благородно и завидях. Но в никакъв случай злопаметно. Съдбата в крайна сметка наистина обича смелите, дръзките. Онези, които не се примиряват с филийка хляб. Съдбата или Бог , или световната аура , или там, каквото има, помага на онези, които не се страхуват или поне се борят и преодоляват страховете си, за да следват мечтите си. Нещо, което в момента не мога да направя, защото вътрешно съм зациклила и много ми тежи. От една страна се чувствам щастлива, някакво такова топличко ми е на душата, защото съм обичана, от друга- ми е студено и затворено, защото мечтите ми значат много за мен, но не мога да ги сбъдна, защото изпитвам почти нелогичен страх да тръгна след тях. Знам, че някой ден, искам ли достатъчно, ще тръгна след тях. Но в момента просто ми липсва вдъхновението да го направя...
Та, разказа ми как пътешества, колко е щастлива. Че мисли за деца, брак и т.н. Как предния и приятел я е зарязал след 2 години заради друга. Споделих и аз, че не желая нито брак, нито деца. Каза ми, че и тя така е мислела преди 3 години и че в момента не е така, защото е с човек, който и дава всичко, поднася и целия свят на ръце и иска поне 3 деца. Аз, като типичен философ човек, който постоянно анализира, мисли и си обяснява защо нещо се случва, започнах да мисля по своята логика. Да, тя беше намерила човек, който беше ипредоставил условията да има семейство и сигурност. От друга страна, си беше чист инстинкт за размножаване. Мъжът предоставя подходяща среда, за да се размножи и има поколение, жената намира подходящите условия и го предоставя. И по този начин хем и двамата изпълняват "предназначението" си, хем са щастливи. Каква идилия.
Приятелят ми също иска деца, но не предоставя условията за тяхното създаване- без работа е, без сериозност,  без висше образования, дори е леко неграмотен. Мързелив и безхаберен.
Аз съм точно обратното- с висше образование, на моменти дори прекомерно сериозна, считам се за грамотна и амбициозна. Но с времето научих, че най-важното е човекът до теб да има добра и чиста душа. Неговата е чиста, но хищна. Никой няма от тоя свят да си тръгне и отнесе богатства, къщи, а само спомени и души, познанства, които са те обогатили с доброта или злоба... и с колкото повече души, обогатили те с добро си общувал, толкова по-богат си и ще бъдеш.
Замислих се. Аз не искам брак и деца. А с предишния ми партньор, който беше финансово стабилен и сериозен в живота, бях започнала да си мисля за такива неща. Но те противоречат на истинските ми желания, които са в противоречие с вродените ми инстинкти. Често това ме раздира вътрешно, но и съм благодарна на себе си и на стечението на обстоятелствата, че още не съм изневерила на себе си.
Защо завиждах, макар и благородно? Сякаш исках да имам живота и, но всъщност не искам. Искам да си имам моя. Моите борби, моите поражения ще ме водят към моите победи, по моя път. Не по нейния, не по нечий друг. Не искам пътешествията и, нито нейните, нито твоите пътувания, читателю, нито ничии. Моите пътувания навън ще ме водят и по личните ми вътрешни пътища.
Ако имах нейния живот, щях да мисля за брак и деца, които всъщност не искам. Щях да стана типичната жена, типичният човек. Сив и безизразен. Не че сега не съм, но пък малко или много, пак имам собствената си революция против всичко. Може би понеже отчасти вървя по пътя на всичкото, а вътре в мен е пълна анархия, влизам в противоречия. И така, както каза един мой познат, аз съм съществуваща невъзможност.
Да си невъзможност е...странно...

Не ги съди, разбери ги!

Без встъпления, без многословия. Ще дам направо примери от собствен опит, които , мисля, че ще проговорят вместо убеждения и изначални философии.
Не съдете преждевременно.... Или животът сам ще ви докаже, че не е трябвало... Друг въпрос е дали ще съумеете да прочетете знаците му...
Тъй като работя с пари и хора и през определено време ми се налага да отчитам и внасям пари в банката. Там се запознах с една страхотна сладурана, с която вече си говорим на "ти", споделяме всичко от-до от интимния си живот, както и от служебния... Още в периода на опознаването ни , стана дума за връзките и за нейната такава... Точно бях приключила с книжните бумаги за внасянето на пари, бяхме свършили всичко и тя се изцепи баш в банката пред всички хора , че да си любовница е най-сладко и "Ами, аз бях любовницата няколко години и така намерих мъжа ми,хахаха". ... С усмивка на уста, малко изнасилена и отговорих, че това хич не е хубаво. И то шеговито, за да не я обидя. Но от тогава я помислих за долен човек. Не понасям т.нар "любовници", смятам, че е отвратително.... След няколко дена се случи с нея да излезем на по цигара. Сама реши да ми сподели живота си. Нито се оправдаваше, нито искаше да се.
"Бях на косъм от смъртта, най-добрия ми приятел ми ме измъкна. Всъщност, познаваме се с него, откакто бяхме деца и ходехме прави под масата. Той ме обича цял живот, но аз не чувствах нищо към него. Живя с тая любов над 30 години. Аз пред очите му се омъжих за друг. Беше на сватбата ми. Беше най-добрия ми приятел. После аз бях на неговата, правих прическата на жена му за сватбения ден. Мъжът ми се оказа хазартен, арогантен и безотговорен, не гледаше дъщеря ми, издържах и него, и нея, отглеждах и двамата. Само ме обиждаше, промени се веднага след брака, унижаваше ме при всеки случай, изнудваше ме за пари. Разболях се и от диабет, а после и всички органи ми отказаха, не ми даваха надежда за живот. Седях в реанимацията и се шегувах с всичко. Моят най-добър приятел застана зад мене. Не мъжа ми. Работеше и даваше всичките си пари за лечение, седя неотлъчно до мене, извади ме от лапите на смъртта буквално. Издържаше мене, детето ми, че и съпруга ми, който не знаеше от къде идват парите, но упорито отказваше да се хване на работа. Видях какво значи някой да застане зад тебе, видях какво значи подкрепа, любов. И така, постепенно го видях зад маската на добрия приятел от детството. Беше станал стабилен мъж, извървял своя път досега и съхранил същата онази детска обич към мен. Нае ми апартамент, за да се изнесем с детето, Обзаведе ме. В този труден период, ако не беше той, нямаше да мога да се справя, щях да продължавам да съм тормозена, унижавана, може би и мъртва, а с детето ми не знам какво щеше да стане. Неговата съпруга пък се оказа скрита проститутка. Улови я, че работи не само с ръцете си. Общо взето, я хвана на местопрестъплението. Беше погнусен след всичко, което е направил за нея. И така с него се събрахме. Опора ми е, обичам го, искам да съм с него всеки ден. Разбрах колко хубаво било някой да те прегръща. Преди бях отвикнала, бившия ми все се оправдаваше, изтръпвала му ръката, не знам си какво. Станах саможива. Сега се уча какво е да бъда обичана. Харесва ми. Дъщеря му се премести да живее с нас, гледам я като своя. Синът му остана с майка си, защото е много малък още. С нея си говорим, пием кафе. Явно така е трябвало да стане всичко...."
Замислих се. Май я осъдих преждевременно без да знам нищо за нея... Животът просто искаше да ми разкаже за това....
Познавам едно момиче, работим близо. Отваря си краката почти на всеки срещнат,ако не и на всеки. Не толерирам това поведение.... Отвращава ме. Даже ме е гнус да правя и секс с такива хора, гнус ме е да ги докосвам... С всякакви е спала... с убийци, излезли от затвора, крала е, постоянно говори за мъже. Абе, меко казано хич не бях очарована.... И понеже и двете сме бисексуални, при едно излизане на заведение искаше да се гушне в мене в таксито, аз...бррр.... беше ме гнус!!! Дори от това. Тялото за мене е свещено, свързано е с душата, щом не сме се "родили" безплътни, значи дори и в малка част, но ако се не даваме да чука всеки тялото ни, уважаваме и душата си.
Странях от нея. Нямах и един общ възглед за живота с нея. Дори и да работехме близо.
След месеци се случи... тя радостна дойде при мен и с една оооогромна усмивка , ми сподели, че я уволняват. Какво по дяволите се случваше...?
Аз по-добре от всеки друг знам как с усмивка криеш болкта най-добре. И всичко черно и тъмно, което те убива. На усмивката вярват най-много хората. Дори и да им казваш, че погиваш. Те ще са щастливи! Ако със сълзи на очи им кажеш, че си щастлив, няма да те оставят да плачеш, ще те утешават, неразбиращи, че сълзите са от щастие и да бъдат изплакани, е най-хубавото за теб...
Започнах да задавам въпроси. Много. Оказа се, че е направила опит за самоубийство и затова не е успяла да дойде на работа един ден, въпреки това се е опитала да предупреди колежките си за това. И заради този случай я уволняват. Естествено, тя не беше казала на никой за опита си, освен на мен и на още една приятелка, която я е карала към болницата полужива. Но никой не го интересува. Нали трябва да продава, а не да остане жива! И мъртва, пак трябва да дойде на работа, иначе-вън! Нагълтала хапчета, казала на лекарите, че си обича живота и,че просто и е било забавно. Повярвали на усмивката... Колко човешко....
Знаех, че зад всичко това трябва да стои липсата на любов, уважение и внимание. А тя се полага в детските години.
-Къде е майка ти в такъв момент?
-Ааа, тя отдавна ме остави да се оправям сама, още незавършила средно, затова и прекъснах. Отиде да живее с втория си мъж другаде. Той сега я тормози,но тя не се връща. Даже ми краде гаджетата и спи с тях.
-А баща ти?
-Живее с брат ми, който обаче постоянно е в чужбина,получи инсулт и е полупарализиран.
-Друг нямаш ли?
-Еми, леля се самоуби преди месец. Майка ми дойде в нас, аз още лежах след втория ми опит да се самоубия болна в нас, дойде и без изобщо да ме пита как съм сама между сивите стени, смъмри ме, че е мръсно и ми каза да се изнасям,че продавала апартамента. Нищо няма да получа от него,  дори един лев. Сега трябва да живея в стаята на леля при баща ми, която се самоуби през същия прозорец, от който ще гледам аз...
-Любим човек нямаш ли?
- Обичам едно момче, но той не иска връзка с мене. Правим само секс и то понякога. Искам да се махна от всичко. Без любов е тежко. Искам да изчезна, да работя до побъркване или да умра. Но не се умира лесно. Леля ми е била смела. Аз още не съм. Мразя се за това....
.... След всичко това аз стоях сред хората срещу нея и отново видях един човек, който не съм познавала. И бях осъдила преждевременно. Без да знам всичко. Видях един човек, който се бори да намери смисъл в раждането си. И пред всичко това, сексът беше просто подробност и търсене на малко топлина... Прегърнах я!
Затова, преди да осъдите някой, замислете се. Мисленето е станало почти невъзможен лукс в днешно време. Но без него, няма нормални взаимоотношения, дори и да става дума за обикновен разговор.

Хищникът и плячката

Аз на открито

Абстиненция

Абстиненция. На любовта. Колкото повече време минава, толкова повече се засилва липсата. Толкова повече стискаш зъби, за да не се върнеш назад. Защото знаеш, че това не е твоят път. Защото, ако продължиш, ще се погубиш. Подобно на алкохолната, никотиновата, наркотичната зависимост. Гледаш да не мислиш, че имаш нужда от дрогата си- някой да казва, че те обича, да мислиш, че не си сам. Абстиненция на прегръдките, абстиненция на чувствата. Сърцето изпада в шок. Абстиненция. На себе си.

Избяга ме!

...и изведнъж изчезна от живота ми, сякаш никога не си съществувала... "Браво"! Но аз все още се сещам. Помня! И това, че отказах да бъда играчка, не значи, че искам да изчезваш... Но нали така или иначе всеки си тръгва, Александра... Всеки поема по пътя си. Има хора, които , казват, са като въздуха- може да не са всеки ден до теб, но знаеш, че когато се видите, все едно не сте се разделяли... Независимо дали са приятели, гаджета или просто такива, с които всеки път си казвате "Здрасти!". Не поиска да бъдеш въздух, вместо това се превърна във вакум... ОК

Пример за НЕподражание

Ужасявам се! Да не стана като майка ми... Обожавам я, но тя е тотален мазохист във всяко отношение. Самонаказва се заради самото си съществуване. Прехвърля всички очаквания за своя живот на мен и в същото време самонаказвайки се ми е дала пример как да се самоунищожа, а не как да постигам. Не се хранеше нормално и пълноценно преди да започна да работя с оправданието, че не стигат пари и всички пари отиват по мене. Сега аз си изкарвам парите сама, че и още един човек поддържам (НЕ, не е дете,нямам деца и не възнамерявам да имам). Но тя продължава да се самонаказва и самоизмъчва- всичко на мене ми дава, дори и залъка си, който НЕ искам да и взимам... не ми е нужен, нужен ми е този неин залък да бъде преглътнат от нея, за да бъде здрава заради мен и да ми дава пример как човек да се грижи за себе си. Дам и нещо- не го иска, а на думи ме учи как да се науча да получавам... а аз съм се научила само как да давам... като нея! Не мога и да поемам голяма отговорност. Защото от малка, че и досега, дет съм зрял човек, постоянно ми се заповядва какво да правя и че ако направя обратното, съм грешна. Дори здравната ми книжка взима, че видиш ли- не мога да я пазя аз нормално, а тя можела... Ако отговорността за една хартийка не може да ми се гласува, коя съм аз, че да възпитавам деца и хора, нямам навика даже отговорност пълна за животни да нося! Не, не искам да имам деца.... За мен са консуматори на живот и време. Пред мен е живият пример за това как от тревоги по МЕН и то БЕЗПРИЧИННИ И ИЗМИСЛЕНИ ОТ НИЩОТО, един човешки живот на мъдър и прекрасен човек е съсипан. Казват, че само като станеш родител разбираш родителите си. Не искам да ставам родител, НЕ искам да разбирам нито този стремеж към унищожение и прекомерна загриженост, нито искам да разбирам нехайството и безотговорността (другата крайност) на някои родители. Майка ми дори ми повтаря да не раждам... Защо? Аз знам защо: ужасява се да не ме загуби при раждане например... Но за мен тя е ужасена да не стана като нея- толкова влюбена в детето си, че да съсипя собствения си живот. Вечер не заспива,докато не ме чуе, че съм се прибрала, а аз се прибирам късно от работа. Не съм далече от нея, в центъра работя и живея.. Но този страх остава... Расте с нея. Чувствам се като грешка! Не искам никой да се чувства като грешка! Тя става в 5 за работа, а се мъчи да не спи до 11, докато не ме чуе,че съм стъпила в нас. Безумие!!! Пълно! Направо е ненормално, за мене поне е патологично ненормално! И аз си имам своите патологични мисли (тоооо...всеки си има своите,де), но това е безумие! Да се самоизмъчва да не яде, да не спи, да се тревожи нон-стоп за НИЩО и това НИЩО да го влага в мен... Постоянно да заповядва какво да направя... Имам чувството, че заповядва на себе си. И НИКОГА не приема,че може да греши! Щом е майка по подразбиране тя ВИНАГИ Е ПРАВА! За мен..... липсата на капка съмнение в себе си е признак на слепота и глупост! Така човек не израства. Така човек отрича човешкото в себе си и утвърждава илюзии, които не само не са му потребни, а и пагубни за мисленето и следователно за живота му! (Казвам "живот", а не "съществуване"  ненапразно ... защото не са пагубни за самото съществуване, но съществуването не е живот...).
Аз пък винаги се съмнявам и задавам въпросът ЗАЩО? Включително и за себе си...
Обичам майка си, но с огромно огорчение и тъга мога спокойно да заявя:
Тя ми е пример за НЕподражание,  страх ме е да не заприличам на родителите си (камо ли на баща си.... за него и ДУМА не може да става, то ще е трагедия направо...). И така... се чувствам тооолкова сама (въпреки че не съм мизантроп).... и тооолкова неразбрана.... и толкова битки и поражения нося в себе си, че... всички в крайна сметка винаги сме сами....