Защо морето и пътят са толкова далече...

Искам пак да видя морето..... жадувам го! По което и време на годината... искам пак да помириша сутрешния му аромат. Да тичам като дете към него, както си спомням,че веднъж търчах :DDDDDDD Спомням си как във Варна тичах от ЖП гарата към него... знаех,че е някъде там и барем с раницата на гърба търчах, хората се чудеха на какво и сигурно са си мислели,че закъснявам за някъде или гоня нещо... Не! Аз просто тичах към морето.....При стълбите, които слизаха към него, задъхана спрях, виждайки го...все едно виждах любовта на живота си ,така сигурно е изглеждало отстрани...:D После слязох на плажа и затърчах с маратонките още на краката ми, които се пълнеха с пясък...но не ми пукаше... Как само мразех усещането на това, че пясъкът забавяше бягството ми...напред! Ето го... беше на няколко крачки от мене... а бях отишла до там само за да го видя, бях отишла с нощния влак и в същия ден щях да си тръгна, нямах къде да спя, нямах пари, последните бях дала за влака, в който не бях могла и да мигна... заради което на сутринта бях като зомби! Натъпкана с кафета и трепереща с някакъв странен страх ,че съм далеч от дома... После, след като се съвзех, почувствах тази далечина най-прекрасната , чувствана някога :)))) Та..... бях стигнала до това, че тичах към морето.... Мда..... По някое време на пясъка, свалих маратонките, нямах време да свалям и чорапи, само щеше да ме забави :)))) И ето го.... бях до него.... стоях като луда и се усмихвах мноооого широко, дишайки дълбоко от търчането...... Ако беше живо същество, щях да го гушна :))) Само дето не влязох веднага в него.... както си бях с дрехите.... Ама, не го направих... Но,ако бях в съвсем малко по-различно настроение, щях да хвърля раницата и да скоча :)))) (Всъщност сега си спомням, че веднъж скочих баш с дрехите във водата в подобно настроение:)) )
Затварям очи и го виждам...... пътя! Онзи...далече... Иска ми се да замина, така ми се иска да се махна от всичко.... Ето го- все едно съм там... тревите, поклащащи се от вятъра, вече есенни и сухи... дърветата в далечината на хълма, колите , миризмата на асфалт.... жп линиите....... Така ми се иска да се махна от тук, от този мръсно сив град.... мръсен от мислите... Не, не от порочни мисли, а от тягост и липса на въздух... въздух за душата!
Толкова пъти, затваряйки очи или гледайки към небето си представям, че тръгвам без посока... просто така- СВОБОДНА от задължения, ограничения и най-вече-СТРАХОВЕ!
Понякога, когато затворя очи, се виждам на някой връх......заснежен и самотен....... така съм се чувствала винаги....... Още от дете...от малко дете.... като снежен ,висок и самотен връх....... Досега не съм мислила защо... сега чак започвам да мисля защо тази обстановка ме привлича като магьосница.... Но ще запазя тези мисли за себе си........
Другото, което ми се въртеше в главата днеска беше за хората,които съм обичала.... Пушех навън посреднощ пред блока.... Докато довършвах цигарата, си спомних... За тях. Малко са. Много малко... И се запитах как може такива хора да съм обичала... Толкова не за мене, толкова неподходящи, даже студени, високомерни, прикрити....... с една дума- ВЪЛЦИ! А аз повече на заек приличам.... :))) Обаче в живота ми дойде един период, когато разбрах........себе си! И се приех! С грешките....... С онези грешки за онези хора, които са ме наранявали най-много.... И от които после съм се срамувала...най-вече съм се срамувала от себе си,че съм ги допуснала, че съм ги обичала , че съм им давала цялата си АЗ повече , отколкото съм се раздавала на самата себе си! Че съм се потъпквала най-брутално.... Преди въпросът ми беше: "Къде ми е бил акълът тогава?" Сега знам..... При такива неща не действа логика, нито разум, нито нищо......... И нарочно, НАРОЧНО се.... ИЗМАЗОХИЗИХ (моя си думичка,много обичам да си измислям такива :D , предполагам се разбира,че идва от мазохизъм :D ) и........ почовърках в себе си........ НЕ! Не в съзнанието, а в сърцето,както казват......... Въпреки че нищо не идва от сърцето, а от мозъка........ Та, ако трябва да бъдем точни-изпочовърках се в ПОДСЪЗНАНИЕТО си......... Мамка му.............. всичко беше там............ ЗАКОПАНО! Всички някогашни чувства.........Бяха си там за тогавашните моменти....... Рискувах да ги откопая, затова спрях! Бях още пред блока ми......... въздъхнах тежко....че чак се чух! Нищо не е забравяно.... няма СИЛА и ВОЛЯ за тези неща... НЯМА сила и воля в чувствата....... Тогава просто ПОТЪВАШ..... и се молиш, че с морето ще се обичате ,а няма да те погълне........... ...........
А толкова обичам морето............................................................