ВЯТЪР !
ДЪЖД !
СЛЪНЦЕ !
... и хора, които бягаха от тях, все едно са чума :D
Аз пък се разхождах =)
И се усмихнах веднага щом заваля =)
Защото имах дъга в себе си. Защото вече нямах никакви тайни. Защото усещах въздуха по кожата си. Защото загубих почти всичко, което имах, и хората, на които държах. И това ме направи много,много тъжна,но свободна от страховете. Достъпна за възможностите. Усмихвах се, защото бях препълнена с любов към всичко. Пълна с разочарования, усмихвах се на детското в себе си, на женственото. И всичко приех. С всички въздишки. Бях стихии и бях човек едновременно.
Бях с една копринено-сатенена дълга пола. А вятърко реши да вее нетипично отдолу-нагоре. И понякога приличах на Мерилин Монро от сцената с шахтата и вентилатора :DD Иначе хич не ми пукаше, че вятърът разпилява дългата ми до кръста коса на всички посоки, обичам усещането при силен вятър =)) Чувах звуците от виенето му в клоните на дърветата и в комините на къщите- онова приятно свистене... Хората говореха за буря. Аз бях вече в бурята. Моята буря- емоционалната ми стихия, която мразех и обожавах едновременно.
Пуснах си музика. Не след дълго започна една песен, която мн. обичам. Точно тогава заваля и дъждът. Дотогава бях със слънчеви очила, за да не ми влиза прах в очите. Тогава ги махнах, забавих походката, вдигнах глава нагоре и се усмихнах. Слънцето още грееше. Аз - също =)))
Поздрав с песента, която звучеше тогава :
Няма коментари:
Публикуване на коментар