Преди - Сега

В продължение на година усещах, че нещо в мене се променя необратимо... Беше едно усещане за всичко, което постепенно ме... изчезваше! И най-странното е, че нямах желание да му се противопоставя... Беше ми безразлично... Докато в един момент аз до такава степен се промених, че започнах да си липсвам... Да си липсвам в безразличието. Колко абсурдно звучи! Но е истина...
Преди бях хипер емоционална и изразяваща себе си с вдъхновение дори тогава, когато то бе продиктувано от дълбока тъга и меланхолия... И да, меланхолията не е статичност, въпреки че те кара да бъдеш душевно обездвижен... Тя е динамика на тъжното вдъхновение, от което най-често се разждат черни перлени шедьоври.... Някога (говоря все едно е било преди хиляди лета и зими...но така го чувствам) не пусках хората да си отидат лесно от живота ми. Борих се за тях, страдах за тях, чувствах ги!!! Споделях болките си в искрени повествувания, които идваха дълбоко от живото ми АЗ!
Сега е толкова лесно да се разделям с хора от живота ми, че това безразличие е плашещо и все пак ми помага да не страдам... но и вече не чувствам! Един човек! Какво толкова.... толкова ще идват и ще си отиват от живота ми...
Трудно ми е да споделям!!!!
Душевната адаптивност се превърна в патологично безчувствие!
АЗ-ът вече съществува...и толкова!  Просто спря да живее...
Преди се интересувах от фотография, пътувания, мечтаех много, имах много планове, все различни, променях бъдещето си и без един лев, пак грабвах раницата на гръб и тръгвах напред... по железопътни нощни гари, слънчеви горещи асфалтови пътища... пишех поезия и проза, учудвах се на хората, чиито живот се въртеше около поредната купена гривничка. Днес съм пълна с какви ли не болести (най-вероятно защото душата ми боледува на първо място..) и се чудя на кои лекари да търча. Не мога да тичам след мечтите си. А може би се появиха, защото мечтите ми боледуваха и изчезнаха... и вече нямаше смисъл да се осъществява нещо, което не е желано.... Не ме беше страх от смъртта, изглеждаше ми очарователна, сега ме ужасява!!! Сега всичко и всички са ми толкова безразлични, че дори не намирам приказка с някой.. Преди със съвсем случаен човек можех да завържа такъв разговор, че и на мене да ми стане кеф, и на него... Все едно сме били приятели 10 години, а не познати от 10 минути.... Сега стоя мълчаща.. с абсолютно безидейно съзнние, наведена глава, чудеща се как да се отърве от поредния човек.... Животът ми се завъртя около гривничките... Дори не ми е тъжно! Налага се ежедневно да лицемернича. Имам пари... нямам мечти...
Преди знаех, че има какво да дам като мъдрост. Тя просто беше скрита в мене, може би в резултат на постоянното ми съзнателно и подсъзнателно философстване и анализиране...
"Много анализираш! Спри да анализираш!!!" постоянната реплика , която чувах от всеки, особено от мъжки пол. Може би от страх, че душите им ще останах голи, а не толкова от опит да ми помогнат да бъда щастлива. Опитвах се да не анализирам... и ето ме- не съм щастлива от този факт! Опитвам се отново да мисля!!! За да мога да научавам за света и себе си и да ви уча за света и вас самите! Всеки човек е учебник и е грозно и тъжно сам да къса страниците си!
Преди намирах очарование в тъмнината, в тъгата, в готиката, в черното... Сега съм станала толкова посредствена, че...чак се чувствам просто удовлетворяващо и удобно в кожата си... но не и вдъхновяващо и изпълващо!
Преди се усмихвах повече, плачех повече... Сега се усмихвам насила, не плача!
Преди гледайки върховете в далечината, мечтаех да отида там... Сега, гледйки върховете в далечината, те са просто фон...
Преди ми даваха 17 години... все изглеждах по-малка с по 5-10 години. Сега ми казват "госпожо"! Изведнъж остарях с повече от 10-12 години само за няколко месеца...
Преди усещах всичко около себе си толкова осезателно.. дърветата, животните, камъните, вятъра, дъжда... Сега са просто бездушни предмети... защото бедушен предмет съм аз!
Преди се чувствах несигурна в себе си. Сега знам, че мога да се оправям в повечето ситуации. И каква полза? Когато лицемерието замени трепетът...
Преди бях дете и с детските си очи търсех своето убежище на мислите... търсех сигурност в шепите, търсех своето гнездо за душата си, което ще съградя с лъчи от светлина, мечти, пътища и малко мрак... Сега съм жена и сухо дърво, което просто съществува...
Все още вярвам, че всички винаги сме сами...
Търся своето вдъхновение отново, защото то е в основата на творчеството, любовта и живота. Без него сме просто празни черупки с кухи спомени за перли...

С всяка крачка пътят намалява

Веднъж, когато бях дете, бях на дълъг преход в планината с една приятелка. Започна буря. Имаше гръмотевици и светкавици. Уплаших се. Исках по-бързо да стигна някъде, където да се чувствам в безопасност. Опитвах се да вървя по-бързо и по-бързо. Тя видя тревогата ми и ми се усмихна:
-С всяка крачка пътят намалява! Не се притеснявай...
Дори и да се чувстваме като охлюви в бързането си нанякъде през времетоили пространството понякога, дори не виждайки или не искайки да видим края на нещо, с всеки дъх, с всеки удар на сърцето, с всяка крачка, дума, постъпка...пътят намалява...някой път, за да ни докара буря, друг път- за да ни изведе под чисто небе... И като охлювета, носещи уроците си и живота си на гръб, често оградени от железната и студена действителност, продължаваме напред....изминали неусетно много крачки...Защото това е единственият път, накъдето можем или трябва да искаме да продължим....

Photo: I Can Do It
© Raz Aderet

Почти незабелязано, нещата около и в нас се променят, докато израстваме...докато през животите ни минават десетки хора, които оставят следи и продължават своя път нанякъде... Докато гледаме звездите и мислим колко са прекрасни...всъщност виждаме просто спомен за светлина, просто скорост с хиляди километри в секунда, просто разсъмване, заспиване, илюзия и една реалност, имаща я само вътре във всеки от нас...

Photo: The way of dreams
© Adam Brzuszek

Любовта е като летенето.... без другия, полетът е невъзможен... :)
Вдъхновение от нищото, камък, който се пропуква от смяната на сезоните, живот, който намира своя начин в зрънцето почва, нещото, което ти дава корени, но и криле...

Photo: alenkopera.com/gallery%201.html

Понякога враждите са безсмислени... когато аз съм част от теб и ти си част от мен. Когато без мен, не можеш да виждаш...когато без теб, не мога да говоря..когато без НАС, не можем да живеем... И късайки хармонията помежду ни, убиваме себе си в "НИЕ"....

Source: alenkopera.com

Целувката е...

Source: alenkopera.com

Когато докосна сърцето ти...
Когато докоснеш сърцето ми...

Source: alenkopera.com

Понякога думите са излишни...

Source: alenkopera.com

Нямам думи....

АЗ СЪМ ИДИОТ ! ...а в сърцето няма ГРАМ МОЗЪК !!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Ние умряхме днес...

Той е най-прекрасното нещо, което някога ми се е случвало... Обичам неговата нестихваща енергичност, разнообразието, към което се стреми, неговата различност, обичам невероятните изненади, който прави, обичам начина, по който се привързва, обичам, когато ми мрънка, че не съм го гушкала достатъчно, обичам начина, по който ме държи в прегръдките си, докато спя. Обичам новите ни приключения, пътуванията ни, обичам глутниците с кучета, които утихваха в нашата компания. Обичам мириса на тялото му, обичам чистотата на душата му. Обичам страха му, обичам романтичните му хрумвания, невероятната му грижовност, начина, по който бута нослето си в прегръдките ми, когато заспива. Обичам сълзите му. Обичам търпението му, обичам нетърпението му. Обичам да го виждам щастлив. Обичам оптимизма му, късмета му, обичам слабото му тяло, обичам да правя любов с него- по-чувствена от всеки бурен секс... Обичам възмущението му, обичам да се усмихвам, когато започва да сваля по 8 блузи от себе си, 4 панталона и още толкова чорапи :) Обичам недостатъците му, обичам малките ни караници, обичам да гладувам с него и да се боря за него. Обичам момента вчера, когато прегладнели с последните си пари си купихме руска салата и хляб и гребяхме с коричките, защото нямахме прибори, докато ходихме, защото бяхме прекалено гладни. Но бях с него. И всяка коричка хляб от него и с него ми е вкусна. И да гладувам с него обичам, защото сме заедно. И защото после всичко ни е вкусно :) Обичам да не знам какво ще стане утре и да не си правя планове с него... Животът е всеки миг "сега" ... Обичам да живея с него, да го чакам навън с чаша кафе, защото искам по-скоро да го видя, а стълбището е прекалено дълго, въпреки че са около 11 стъпала... Обичам да ми тропа по прозореца с камъчета, защото няма телефон :) Обичам да го гледам как се наслаждава на кафето си, на първата си сутрешна цигара, на кръстословицата във вестника.. Обичам погледа му, когато седи срещу мен и ме гледа с привързаност, обич и топлина. Обичам глупавите ни възгласи "пкаа, пкууу, пкъъъ" :D , "много ясно"-то му, "зай-зай" :) Обичам начина, по който държи сиамското ми коте в скута си... По който гали зайката ми, начина, по който се радва на нещо, когато го измайстори. Обичам да раста с него. Ние сме като две деца, които се опитват да се усмихнат на сивия свят пред заплахата той да ни смаже всеки миг. Ние растем заедно, учим се заедно, заедно сме...Обичам начина, по който спи в ембрионална поза, завит под юргана през глава...Обичам него! И ето го... в момента спи зад мен...гушнал се в белите завивки....... Той е най-прекрасното нещо, което някога ми се е случвало.... Той е........минало........... Ние вече сме мъртви...........

Мечти за спомени ... :))

Когато попадна на снимка на морето ... изведнъж ми се приисква да бъде лято отново... Да излизам и да се прибирам, ако изобщо се прибера, само с един потник на гърба си :) Да отидем отново на море с любимия човек, което да е приятно хладно. Когато навлизам във водата, да го правя отново по моя си шашав начин... изведнъж напред, за да може студената вода да обгърне нажежения ми гръб... да усетя онези полазващи тръпки на лед и удоволствие... Да бъда горда от малкото себе си, което се чувства щастливо, че е навлязло наведнъж във водата, докато другите не смеят по половин час... аа и отгоре на това- му е харесало до краен предел :))) Иска ми се да има пак огън на плажа, на който да си печем някакви работи... Морето нощем да шуми... а ние да бъдем завити с едно одеяло... и да гледаме лунната пътека...

Иска ми се например после да бъдем с повече хора на плажа... с китара, която да свири... в такт с искрите от огъня... Да ухае на водорасли и миди... Да пием бира и да пеем... Да се смеем и играем на онези глупави и забавни игри като асоциации или подаръци :) Да се къпем нощем в морето... А после да ловим светулки, да броим падащите звезди и да слушаме щурците... 

Искам пак да отида на плажа Камчия, когато има съвсем малко хора и е толкова... неземно :)

Искам пак да гледам залеза над Варна от Галата...

Искам отново да съм на път с раницата на гърба и горещия асфалт под краката ми, с вдигнатия палец и незнаенето какво прекрасно приключение те чака след търпението ти и пускането по течението на живота :)

Искам пак да чувам тракането на влаковите колела под мен, докато се нося с влака и вятъра... протегнала длан през прозореца на стария вагон... Да посрещна изгрева с мирис на гара и море... и да чуя пронизващия звук на влаковите спирачки, отекващи в стените на гарата от мрамор... и старите чешми...

Искам отново да усетя мириса на цветята и отново да видя онова малко слънчогледче, което беше пробило дупка в асфалта на магистралата край Стара Загора далече от всичко цветно и свое... 

Искам да бъда отново на някой метъл фест далече от тука... сред хаоса от миризми, хора и звуци... понесена от странно желание, смесица от нужда за саморазрушение и самоизграждане...

Искам пак.... да тичам напред... мечтаеща и незнаеща накъде отивам... нанякъде... където... винаги ще се чувствам у дома... :)))

Искам .... Но се замислям, че искам спомените си... Прекрасните си... но вече изживени истини.. И си мисля, че ... всъщност искам нови... неизживяни още и прекрасни спомени... с нови и прекрасни места... които да посетя и обикна... като нов дом... под небето :))

На косъм от Аз

Често хората се разделят с караница... Изкрещяват се толкова много думи, стига се и до крайности. Остават наранени сърца, в които нещо липсва. Нещо недоизказано след многото крясъци, нещо, останало между редовете на думите, изписани с дъх във въздуха... Нещо болящо до такава степен, че буцата в гърлото ти може да се равнява на истинска кръв... Нещо нестихващо, потискащо, непрощаващо...

Никога досега не бяхме имали подобна караница... С нас буквално беше свършено! Решенията бяха взети, оставаше само ужасът и безсмислената борба... 

Докато не видях смисълът на всичко това... Докато не осъзнах къде грешах през цялото време... 

В моментът, в който осъзнах всичко това... в моментът, в който видях къде бърках с постъпките си досега, вече всичко стана съвсем различно. Нямаше не смисъл, а нужда вече да го задържам да не си тръгне и да го бутам назад, да се боря с него... Нямаше смисъл да си крещим. Истината ме удари като гръм, който остави само тишина.... Не беше нужно да упорствам, че съм права само аз. Беше глупаво да намирам защита на всяко свое действие. Поставих се на мястото му за онези неща, които бяха важни. И в този момент на прозрение... всичко ми стана ясно. Пуснах го... Имаше право да си тръгне. Всеки поема отговорност за действията си. Независимо дали ги осъзнава, търпи последиците си. От поведението си. Всеки греши. Пътят на знанието е различен, понякога криволичещ и тежък. Уроците се учат постепенно. И всеки един от тях идва в момент, когато можеш да го научиш. Съзнателно или не. Осъзнах къде съм сбъркала, осъзнах, че съм направила избори, които са ме довели до това положение. И аз ПОЕХ отговорност за тези свои избори. Приех да бъда наказана с неговия избор да си тръгне.

-Прав си - само това успях да изплача.

Тогава за пръв път усетих облекчение. Сякаш камък ми падна от плещите. Буцата в гърлото ми се стопи, а кръвта пое по пътя си във вените ми. Крясъците секнаха, а аз намерих покой за себе си. Поех отговорност. За себе си!

......Тогава той остана!

...

Тонът се успокои, а аз отстъпих назад и си свих цигара. Слушах го. Когато проговорих, казах нещо свързано с живота и същността му... не помня какво.

- Животът си ми ти! Не разбираш ли? Не го ли виждаш? - бяха неговите думи.

След всички крясъци, след моят разгром, след победата ни в битката на любов и приемане...

И просто... явно беше нощ за сълзи... Тази негова реплика беше като животоспасително лекарство, което все едно биха във вените ми в момент, когато бях отровена от самата себе си!

Закрих лице от него и намокрих със солени капки ръкава на блузата си... А той продължи и само каза:

-Няма значение колко време ще бъдем заедно- няколко дена, няколко години или доживот. Животът е това, което ни се случва тук и сега. Не разбираш ли?

Остана само тишината... Но този път от онази- прегърнатата тишина...

Време беше той да направи своят избор. И да поеме отговорност за него.

Той остана... Затова и днес последиците са, че имахме един от най-хубавите си дни заедно... 

Поредният! В който като малки деца, уплашени от света и живота, се опитваме да променим нещо към по-добро. Обичайки се....

На стоп из България 1 - 7 юли 2012

Всичко започна на 30-ти юни. С приятеля ми бяхме решили да ходим на морето за Джулая, всъщност, искахме да ходим на стоп из България за около месец и планирахме да започне още на 26-ти, ама все нещо ставаше и не успявахме. Накрая на 30-ти към 15:30 часа бяхме на изхода на магистралата за южна България след моста на околовръстното с вдигнати палци. Аз- с новата раница на Ташев, към която те първа трябваше да свиквам, защото в първия момент ми се стори двойно по-неудобна и непобираща багаж от мешката, а и тежеше като слон! Той- с неговата си раница, сак и една пазарска чанта с храна.
Чакахме сравнително малко и пред нас спря ТИР... оказа се турчин, който пътува към Капитан Андреево ... Качихме се . Човекът не знаеше грам,ама грам друг език освен турски.  Говореше нещо на турски , ние говорехме на български...и изобщо- нещо хич не можехме да се разберем. Караше внимателно и поздравяваше всички турски камиони и в двете посоки :) Стовари ни на разклона за Пазарджик на магистралата, защото трябваше да обърне и да зареди в бензиностанцията от другата страна на пътя. На слизане без да искам му забрах джапанката с раницата си, че по едно време спря камиона и още 15 минути се обяснявахме,че иска да му донесем джапанката :D Беше забавно. Човекът видя,че нямаме лоши намерения, а и ние видяхме,че все пак ни закара донякъде....
Оказахме се на разклона за Пазарджик... имаше един мост на няколко крачки назад от нас, който хвърляше хубава сянка на магистралата. Решихме да отидем там, да отпочинем малко, докато пак вдигнем палци. Опряхме се на мантинелата. Извадихме да хапнем нещо. Приятелят ми яде някакви кюфтенца, а аз едни пълнени чушки. После запалихме по цигара. Аз си бях взела от моите оранжеви Пал-Мал и бях щастливичко ... Защото се случва все по-рядко да си взимам от тях... десятките оранжеви ги спряха, а парите все не стигат за кутия. Точно запалихме по цигара.... не сме вдигали палци и след малко... от магистралата отбива един джип с ремарке- черен. Загасихме цигарите веднага... човекът ни видял и не му било нужно даже да му вдигаме палци. Метна ни в джипа... вътре- лукс. Тапицерията една такава- светло бежова.... Страхотна. Каза, че бил до Пловдив. Имаше някакъв бизнес, семейството му беше в Пловдив. Закара ни до един от последните изходи от града по магистралата... подмина няколкото в началото, където от прозорчето на колата забелязохме конкуренцията- други стопаджии, удобно заели сенките под мостовете... Нас ни свали на един слънчев разклон.. Обедното време си казваше думата- слънцето печеше безмилостно... Но ние го погледнахме от хубавата страна- щом конкуренцията е зад гърба ни, значи имаме шанс не с колите, които идват откъм София, а с тези, които излизат от Пловдив закъм морето от разклона. Остави ни, разделихме се с благодарности и тръгнахме напред към удобно място за стопиране... Още нестигнали там, подмина ни някакъв баварец и даде аварийки... а пак не бяхме вдигали палци.
Оказа се едно момче... беше си купило колата току що- продало старата си и още с неоформени документи , ни покани да споделим първото му каране. Каза ни,че още е без документи и дали сме съгласни при това условие да се возим при него... Ем, изглеждаше коректен, съгласихме се. Караше внимателно. Наслаждаваше се на колата си. Беше тръгнал към Стара Загора, ама там щял да обиколи града по по-малки пътища, заради катаджийте по по-големите такива...
Закара ни и ни остави на един не особено оживен път. Със слизането, му благодарихме, защото и той се беше отклонил,за да ни закара на подходящо място за стопиране. Но със слизането установихме,че хич няма да ни е лесно да хванем нов стоп. Пътят буквално пустееше. И точно да взема да се омърлуша и се поозърнах наоколо... И що да видя!!! Подскочих от радост и започнах да търча и подскачам, бягайки към полето. Замалко да се пребия от търчане. Там, на няколко крачки от мене... стояха мечтаните от мен от толкова много време слънчогледови поля...
Толкова много обичам слънчогледовите полета... Мечтаех за тях от години. Когато бях дете запазих един спомен от едни такива поля, близо до Момин проход... Тогава с една приятелка от детството ми и нашите майки, ходихме до едно близко селце, по пътя за което имаше такива поля. Спомням си,че семките бяха узрели и ние си откъснахме една пита. Чоплихме си семки по целия път :) След като пораснах, нямах повече досег със слънчогледовите полета, но уханието им и топлината около тях...около жълтите цветчета се беше запаметила в подсъзнанието ми... дълбоко... дълбоко... Спяща. Пробуди се след години, когато видях слънчогледите около Каварна, когато ходих на фестовете (2010-2011). Беше като забравен сън.
Мечтаех да се разходя след полята, да докосна цветята, дори да спя сред тях... Тогава не можах даже да се докосна и до едно цвете... а сега пред мене стоеше едно цяло поле... тихо, топло, светло, жълто, слънчево... :) И аз тичах като малко дете към захарен памук към него... С усмивка от ухо до ухо и широко отворени очички :) Гушнах и целунах още първото цвете :) Наснимах ги, поразходих се из браздите, следях пчеличките, които се хранеха доволно от още цъфтящите пити, покрити с жълт прашец. Той полепваше по дрехите ми и по лицето ми, докато целувах с огромна любов големите пити... и така заприличвах самата аз на едно голямо опрашено ходещо на два крака цвете :) Мойто То ме изръчка да побързам, защото времето напредваше и нищо не беше сигурно, особено на този пуст път... а морето беше още далече...
Стопирахме малко, но поток-нямаше. Тръгнахме пеша по пътя... Оказа се, че е околовръстен и е пълен с проститутки и сводници! о.О Ахаааааа... ето защо не щат да ни качват...  Една жрица на любовта ни предложи да ни намери кола...ама да сме си платели. Тайно се изсмяхме , а гласно- и благодарихме и любезно отказахме... Взехме си вода от един двор, помолихме един човек да ни налее, че бяхме останали почти без. Двете му малки боси дечица ни наляха и ни я дадоха през оградата. Беше сладурско :) До къщата имаше някакъв двор с багери и няколко джипа. С мойто зайко се бъзикахме кой какво си избира... Аз си избрах един багер с доволно широка лопата ... той пък един джип :D Продължавайки напред се оказахме на точното място на магистралата за морето... Нямаше сянка за мястото на стопиране. Стопът закучи.... Поток-бол. Хора, които да спрат- 0!  Накрая един поп се смили над нас! Возеше се с някаква мургава жена, която много го уважаваше и го наричаше постоянно "Отче". попът ходил до София да го съдят за хомофобия  от гей парада :D Разказа как бил качил едно време една сватбена двойка баш след сватбата им. Булката била още с роклята. Хванали стопа за морето ... това им бил медения месец :)) После ги бил видял на нудистки плаж. Подарили му нещо си,че ги бил взел на стоп. Попчето ги хранеше, че били безсрамници и какви ли още не. Мълчах си... Защото човек, който смята някой за безсрамен само защото той приема голото си тяло за нещо нормално и дори не сексуално... всъщност има пълно със срамни помисли подсъзнание... Не стига, че са се отнесли толкова благородно към него... ами той да има подобни нетолерантни помисли спрямо тях... Мдам... коооолко много хора само крият комплексарското си подсъзнание зад дадена религия... не е истина! Накрая превръщат вярата в него в религия, пълна с безобразия , изопачени истини и откровени измислици...
Аз си траех... защото, ако бях споменала на попчето, че съм бисексуална дама , която има откровени мераци да ходи на нудистки плаж.... която е против брака и религията... сигурно щеше да ме свали моменталически от колата си в опит да успокои собствената си нетолерантна съвест...
Каза,че при Нова Загора трябва да влезе в града, за да вземе някаква туба с мляко. Остави ни на един разклон и каза,че ще мине на връщане от там да си ни вземе пак (караше до Сливен), ако още сме там. Добре че не ни взе...защото после разбрахме,че Сливен е едно от най-закучените за стопиране места в Бг...
Беше залез. Обаче лятото пълнеше въздуха с топлина. Не ни трябваха връхни дрехи... Виждах слънцето през клоните на едни дървета как се скрива и обагря пътя пред нас в златисто. Целунах моето мило... И щракнах с фотоапарат :) Стопирахме... Спя ни баварец... леле! Какво BMW!!!! Още въздишам, като си спомня. Взе ни човек на средна възраст в коса докъм рамената, побеляла. Колата беше последен писък на техниката (как ли ще звучи това след 50 год. примерно... когато техниката ще бъде съвсееем друга...ама сега е така ;) ) Та- скоростите бяха напълно автоматични, купето беше от черна кожа , светлините на фаровете се регулираха сами. Вратите се затваряха и заключваха сами. А колата имаше такава мощност,че колкото и да тежахме, набираше скорост без проблеми.
Човекът се оказа, че имал някакъв бизнес в София и Слънчев бряг. Нещо с дървесина и хотел. Така и не сподели подробности. Имаше жена, която му звънеше по телефона и го съветваше как да пести от бензин, като зарежда от бензиностанции с промоции, от които да пести по... една стотинка о.О Леле... как изглеждаха жените отстрани... Seriously??? Една стотинка??? Сподели,че има син, който учи и работи. Не,че не им стигали парите. Имал няколко апартамента в София, хотел в Слънчев бряг, коли, вили и т.н. Но учел сина си на труд. И той съвсем нямал против :) Каза как едно време били бедни. А дядо му, като бил малко момче, го учел как да не вреди на другите. Никога да не краде, освен ако не му се наложи, за да не умре от глад. Но, ако се наложи да открадне, да е само толкова, колкото да се нахрани. Не повече. Е, не се наложило да краде.... но още помнеше думите на дядо си. А те така се забиха в съзнанието ми,че ги помня и аз сега... Толкова мъдрост имаше в тях.... Говорихме си за история. Смрачаваше се... След Айтос се отбихме по пътя за Слънчев бряг. Каза, че ако била жена му, никога нямало да ни вземе-било я страх от стопаджии... :) Е, добре,че не беше жена му... ;)
Та, спряхме след Айтос да изпушим една цигара навън... Благодарих се, че ни е спрял, защото вече беше тъмно, а още бяхме по път, а морето не беше на две крачки. По пътя видяхме (още по светло) още стопаджии... едни от които бяха 3 момчета... един раста направо беше долепил длани една до друга и се молеше на колите с огромна усмивка на лице... която явно се стапяше,защото си личеше,че нещо им се е закучил стопа... Със сигурност обаче всички се бяхме юрнали към морето... все пак предстоеше джулая :)) Търчахме за него, все едно никога не сме виждали слънце и вода :D
Та, стигнехме Сл. бряг... Това не беше същия Слънчев бряг, който го помня... Той се беше превърнал в една втора София , само че на море и много по-шарена откъм нощни светлини... И десеторно по-скъп град. Благодарихме на човека. Стигнали бяхме сл. бряг към 23:00 ч. Напазарувахме си бири,цигари и храна от един магазин... 18 лева за нищо! Една лютеница, цигари, бира, вода и хляб,мисля,че бяхме взели... Одраха ни кожата.
Застанахме на разклона на града... беше вече тъмно, а никой не ни спря. После научихме,че и това е в топ 5 на най-закучените откъм стоп места в Бг... че даже за някои държи първото място. Бяха ни казали,че Иракли (накъдето се бяхме запътили) било на около 10 км. от сл. бряг. Не се страхувахме да вървим пеша... затова тръгнехме в тъмното...
да,ама не! 10 км? Кой ни беше излъгал... Вървяхме и вече пот ни изби. Накрая понеже пътят криволичеше прекалено много, решихме да потърсим път покрай брега. Вървяхме през едни пътеки в тъмното...в едни поля... пътеките свършиха и продължихме през едни тръни... на дупки станахме направо... :Х Едвам излязохме пак на пътя... И точно ахааа... да се откажем да вървим и да си опънем палатката някъде и да посрещнем джулая , където ни свари ... и на пътя ни спря една кола... Оооо, каква радост беше само. Беше едно момче... и то за джулая. Даже търсило стопаджии, за да не пътува сам, а и да помогне на някои окъсняли, като нас. Идвал от сл. бряг,мислел даже да се върне към Несебър, за да търси замръкнали по пътя... ама се отказал. странно му било,че на разклона на сл. бряг нямало никой. И не подозирал,че ще попадне на нас... такива, които са някъде по пътя през нощта... Като чу,че мислим,че Иракли е на 10 км. ни ожали. Било на около 40-50. Ние също се ожалихме,хаха.. но и се поблагодарихме на нощния си късмет :) Та, момчето се чудеше дали да ходи на Иракли или към негови познати във Варна. Каза,че ще ни закара баш до плажа в Иракли. Така и направи. По пътя видяхме лисица да ни пресича пътя. Той криволичеше през едни гори (края на Стара планина е все пак...) ... Добре че ни взе момчето... пътят си беше баяяя дълъг, а и затънтен. Имало даже малки глигани ни каза... А на мене хич не ми беше до глигани :D
Иракли беше ФРАШ!!!! Палатка до палатка. И прииждаха още... А вече беше 1 посреднощ, когато пристигнахме. Огньове, хора, палатки, разни музики, храна, бира, настроение... Опънахме палатката си по тъмно. Зайчото ми намери някакви клонки на малък огън и пак замрънка,че огъня бил малък...искал голям. Пироманчето ми то... :) Стояхме що стояхме, хапнахме, пийнахме... мислехме да осъмваме,но полегнахме за час-два...  Някакви футболни маниаци поразваляха атмосферата с пиянски възгласи от другия край на плажа... Ама подремнахме . И как ли не... все пак бяхме адски уморени...
Аз се събудих първа. Точно преди изгрев... Поснимах и събудих милото ми то... :) Той си подаде главата сънливо от палатката... а след малко и Слънчо изгря. всички погледи, фотоапарати и лица бяха насочени към него. Някой изстреля някакви фойерверки... Небето се обагри в червено... след малко обагри и водата...Накрая небе и вода се сляха в едно,за да родят едно грамадно, топло и прекрасно кълбо от светлина... което се усмихна уморено на всички ни...
Здравей лято :)
...
Моя милост беше достатъчно неразумна обаче,че да направи грубата грешка да стои цял ден на плажа без защитен крем и без сянка... а и в палатката не се дишаше от задух... как ще да вляза там!!! Вечерта бях толкова изгоряла,че вдигнах страшна температура... Така ме тресе,че не можех да гледам. едвам успях да се добера до хапчетата в раницата ми и да глътна един парацетамол... Като се поуспокоих малко от тресенето, с всичката воля, която имах, си наложих да вляза в морето... Беше ми адски студено от температурата... и самата мисъл да вляза в студеното море нощем... ме ужасяваше... но успях. Стоях там, трепереща... за да ми спадне температурата... все пак трябваше да съм на студено,а не да се завия с чувала. Маааалко ме поотпусна... след 2 часа пак ме затресе... пак още един парацетамол отиде...
Нощта някак мина... На сутринта решихме да си намерим сянка. Зайко отиде да търси в горичката точно над плажа. До там се стигаше по едни китни малки пътечки от плажа нагоре... След малко се върна, каза,че е намерил място. Хвана палатката, както е разпъната и се понесе нагоре... После взехме багажа и тръгнахме.
Горе беше чудна прелест :) Малки полянки, отъпкани за палаткуване и къмпинг, отделени една от друга с дървета... Всяко място за къмпинг си имаше място за огнище. И въпреки че горе също беше фраш (въпреки че повечето дошли за джулая си заминаха...явно имаха ангажименти и работа), никой не пречеше на другите... че даже не се и виждаха взаимно :) Сянка-бол. А гледката отгоре- неземна :)
Сложихме си палатката. Оказа се, че си имаме и компания- едно дръгливо котенце (от което после ме хвана страхотно ужасен обрив, упорит като нахална муха! и заради който , като се прибрах в софия, заприличах на крастава и обикалях болници и поликлиники... а сега последствията не щат да си ходят!).Отначало се радвахме на котето, не го пипахме никога с ръце,за да не лепнем нещо (е, все пак и така лепнахме..) . Аз бях така изгоряла, че краката ми и гърба ми не даваха буквално да се пипнат!  Бяха червени до кръв, кожата ми беше станала дебела и суха, а когато я докоснех дори и по най-лекия начин с върха на пръстчето си, изпитвах болка все едно някой ме режеше с нож. Не можех да мръдна. Ако станех, кожата на краката ми така се опъваше,че изпитвах ужасна болка, а на места от опъването и сухотата , тръгваше все едно да се "къса", като образуваше стиоподобни белези,ама много по-големи. Нямах никакъв крем..само един от невен, който свърши след 2 подобия на мазания... защото не можех да си пипам даже кожата... Нямаше аптека наблизо. Само един магазин на няколко километра. Анди отскочи до там... храната свършваше, а аз му бях заръчала  да види дали не се продава зехтин. Наместо плажно масло, щеше да свърши работа... Впрегнах мисловните си възможности какво от природата да ползвам наместо козметика... А и не можех да мръдна ,че да се придвижа изобщо донякъде, където има аптека...
Анди беше намерил зехтин, купил 2 бургаски... блаженство- тая бира е най-вкусната евър! Даже от шуменското е по-вкусна... един пастет, хляб, лютеница и още нещо, което обаче сега не мога да си спомня. Извършихме върховен грях спрямо бургаските... защото така и не можахме да ги изпием, та след два дена жубуркане, трябваше да ги изхвърлим.... И защо ли? Защото само ни се спеше. Ставахме само да хапнем нещо малко, да пием вода и заспивахме в момента, в който се облегнем на нещо....
Котето накрая го разкарах, колкото и да промрънка милото, че ще му липсва... Защото една вечер не дочака папкането си, а вместо това... направо си го взе, че и се оля, защото го отмъкна даже в повече... С няколко думи ситуацията беше следната:
С Анди си бяхме взели някои неща , сред които имаше и пастет.... Много му се израдвахме, решихме да си напалим огън и да си направим вечеря. Огнището беше точно до ръба, от който се виждаше цялото море, плажа и огромната луна и още по-огрооооомната лунна пътека. Морето беше относително спокойно, чуваха се звуците на леко плискащите се малки вълнички в брега. Луната грееше огромна и сребърна над нас. Беше тихо, чуваха се звуците на щурците. Ние си напалихме огън, постлахме неговия спален чувал до огъня. Направихме си вечеря, сложихме няколко картофа в жаравата, за да се пекат. Много обичам печени картофи в огън. Не знам защо това нещо се е запечатало в съзнанието ми и все , като се напали огън, искам да си пека картофи. Явно в детството ми нещо е станало, което сега съм забравила... и все ми се пекат картофи :D Носи ми едно топло чувство на душата :))) Та, чуваха се искрите от огъня, леко вълнуващото се море, вечерята беше "сервирана", ние седнахме гушнати един в друг , загледани в плажа и летящите искрички, хапвайки сладко-сладко :)) Моментът беше тооолкова приятен, че не ми се ставаше да го снимам... просто щях да го разваля, а моментите не се връщат... трябва да се изживеят! Е... по едно време... моментът беше омазан! И то не от кой да е , а от... дръгливото коте! Което беше нагло нагънало пастета направо от консервата до нас... Не, че не го храним, ама наглост, та наглост! Много се ядосах, взех една салфетка и нежно хващайки го за вратлето, го замъкнах на доволно разстояние от нас- чак пред 2 къмпингуващи, та при третите. Заедно с пастета! Оставих го до една каравана... След няколко дена, явно оплескало работата и там... същото коте беше домъкнато обратно от едно момче, хванало го по същия нежен начин за врата... Явно беше нагънало и техните провизии :DD Котешка му работа!
Единственият път, когато успях да се вдигна на крака и да си размърдам задника нанякъде, беше , за да потърся прословутия единствен магазин. Гледката по пътя беше великолепна. Черният път се виеше покрай морето в гора над него. Криволичеше между къмпинги. Навътре в сушата се виждаха ниски дръвчета и дива природа. Енергията на това място беше повече от положителна... беше светла :)
Когато излязох на асфалтовия път, бях сама и не се страхувах. Само с ръцете в джобовете. Минах през прекрасни места и не пропуснах да се забатача в едно блато! Имаше и едно мостче, под което имаше река. Отгоре се виждаше паркиран стар москвич и къмпинг на говедар, който беше наблизо със стадото си :) Опънатите платнища по клоните, навесите и импровизираните масички внасяха топлина в душата ми :)
След като се прибрах, малко посъжалих за разходката си, защото бях влошила състоянието си, но пък сега хич не съжалявам... Беше страхотно :)
На следващия или по-следващия ден, не помня вече кой ден се падаше... 3 или 4-ти, когато можех да мърдам маааалко повече, а и вече усещах,че ако се застоя там, само ще спя и тотално ще се разплуя, реших да си обираме крушите , вдигаме задниците и там, каквото...и да се омитаме :) Дестинация? Варна!
Като посвикнах да ходя, кожата не ме опъваше така жестоко... но на моменти чувствах, че си проимвам адски болки и спирахме за почивка...
Стопът от Иракли е ужас. Отбивки-има... коли-има... мерак на шофьорите- ник'ъв! Кибичим си ние и т'ва е... Добре, че беше един човек да ни закара до Обзор. От там си взех разни мазила за изгаряне най-после... Видяхме набързо центъра и тръгнахме към изхода на града... Стопирахме час ли беше... два ли... никой не спира... По едно време пред нас спря сръбски автобус за... почивка! Не стига, че ни запуши стопа и никой не ни виждаше, не стига, че можеше да спре СЛЕД нас, а не преди, ами даже и не предложи да ни вземе... Напсувахме го на български и продължихме напред, за да търсим друга отбивка. Намерихме. Пак чакахме,ама не толкова и ни взе човек директно до Варна... даже на отбивката за Галата искаше да ни покаже някакво яко място и да ни разведе, ама на мене ми се стори твърде нагло от наша страна и го спряхме. После , когато ходих до Варна отново след месец, отидох на мястото и наистина беше вълшебно- цяла Варна в краката ти, заедно със залива, моста, морето и залеза... в краката ти....
Та, човекът ни остави специаааално на изхода от Варна, защото в последния момент решихме,че няма да се мотаме из Варна сега, защото ме боляха краката , а и защото не знаехме къде ще спим точно... На изхода от Варна чакахме сравнително малко. Взе ни симпатяга, който караше малко доооста лудо, че ми изкарваше ангелите не веднъж... Беше до Абланица- софийско,ама имаше работа и в Шумен, и в Търговище, и в Търново, а се оказа,че и в едно помашко или турско село... чието име забравих. На Шумен ни остави на едно място и на връщане си ни взе до Търговище. Там пак така. После ходихме до турското село и обратно. И ни остави в Търново :) После звъннахме на един мой познат - Фори, пихме бири с негови приятели в парка до посреднощ. Лафихме и се смяхме :) Нощувахме у Фори и на сутринта тримцата излязохме на изхода на Търново в посока Габрово. Случи се да ни вземе една кола и тримата. Горкичт шофьор го глобиха мильовците, защото нямал светлоотразителна жилетка. Аз имах,ама не можах да я намеря в раницата навреме... С Анди слязохме в Габрово, а Фори продължи. В Габрово се видяхме с мой много добър познат. Разходихме се, купихме си бири от мола, после се видяхме с още една позната в една борова горичка, а преди това бяхме и в едни беседки в една детска градина...поне на такова приличаше. Много симпатично местенце :) Пак с хубава енергия :) Аз се изпонапих, стана ми хипер весело и езикът ми се заплете на възел :DDD Анди отиде да спи у един познат на Васко- Венци. После с Васко продължихме биропоя и на връщане сме зигзакали път, който се взима за 30 минути- 3 часа!!! По едно време, като видях часовниковата кула на общината в Габрово, пияният ми момински мозък реши,че това е най-красивото нещо на света и , че аз ще се оженя за тази кула!! Зяпах я половин час,хаха :D Останалото време- зигзакахме по пътя :D Като се прибрахме, Васко смотоляви едни спагети, които аз успешно успях да наръся със захар и да изям. После се трупясах на удобното легло :)
На сутринта се видяхме с Венци и Анди, Венци го беше закарал да види Габрово и планините от високо при една кула :) Лафихме и с Анди потеглихме към изхода на Габрово през Шипка. Зацепихме на отбивката....кола пукната няма! А ние с моя се драпаме като животни на отбивката , заради ревността му. Въобразявал си нЕк'ви работи! Седим и се караме като побъркани, а отсреща на нас едни полицаи ни се радват и гледат сеир. По едно време се провикнаха да се обичаме, а не да се караме и че ще ни поздравят с песен... Ние се гушнахме за малко и...продължихме да се караме... Как ни видя един човек, не знам. Ама спря колата и ни натовари. Войниче. Не му се караше сам през прохода. А прохода беше... меко казано великолепен. Чак да не повярва човек , че тая красота е била свидетелка на толкова много кръв...
Остави ни след Казанлък, след като обиколи града с нас :) Много готин град :) Поне от това, което видях, мисля така...
От следващата отбивка ни взе човек с яка кола,ама за няколко метра... за да ни закара до по-удобна отбивка, а и не се оказа в нашата посока... това беше най-късият ни стоп :D Буквално-няколко метра :D На оная отбивка продължихме да се караме,ама вече за какво ли не, че даже и за стари неща... По едно време той се врътна и закрачи по пътя нягоре. Аз помислих,че пак се цупи и се беше видяло,че там ще спим. Взех раниците и ги преместих в едни шубраци... И точно ги оставих, не щеш ли, той търчи срещу мене и ме вика. Гледам опулено! Спряла му лада от времето на дядо ми :D Айдеее с багажите вътре. А там- цигани ли бяша, помаци ли или чисти турци, не знам... ама май български не мязаха... И като им говорехме, и двамата се обръщаха към нас,за да ни гледат в очите. Бащата караше ладата с нищо не работещо върху таблото, а синът му - май юноша беше- стоеше до него. Чак ни хвана страх да говорим,че тоз баща както се обръщаше да ни гледа от уважение в очите, а не си гледаше пътя... де да знаЙш! :D
Стовариха ни на една отбивка за Стара Загора. Качихме се на моста отгоре и завървяхме по него,за да намерим отбивка за стопиране. Още неслезли от моста, една кола ни подминава, бибитка, дава аварийки и ни задминава! БЕЕЕЕЖ!
След ъгъла колата-спряла, а един лекар с престилка излязал от нея и ни вика, отворил вече багажника :D И така- до Стара Загора. Оказа се лекар от спешното, слушащ много приятна хард музичка :Р Блаженство за ушите ни ,ахах :Д На Стара Загора ни остави при изхода, който ни трябваше. На 100 метра навътре в града, за да си вземем нещо за пиене и хапване. Изпрати ни по живо по здраво :) Там един таксиджия се опита да ни изменти,че изхода на града бил на километри-хаха :D Не мина номера...за малко да му се изсмея в лицето! Анди пък, както винаги, си намери пари... 10 лв. Ама спасителни в гонещото ни безпаричие. Купихме си банички и боза :) После отидохме на изхода и там... пак зацепихме! С часове! Ехххх, тая пуста Стара Загора....
Накрая ни качи двойка мъж и жена с баварец. Човекът караше страхотно спокойно и се наслаждаваше на колата и пътя си :) С Андрей трябваше да сложим една летва в нас... някаква част на кола, като дъска, която мъкнеха на задната седалка. Ама нямахме проблеми :)
В село Бял Извор спряхме да налеем вода. Сърцето ми остана в това село.... Имаше тооолкова положителна енергия, а и природата ми допадаше. Ниви, хълмове, гора и слънчогледови поля :) Заедно с любимите ми изоставени сгради на места в селото. А водата беше тооолкова вкусна :) Ще се върна пак там :) Даже си мечтая за къщичка там ,хаха :D
Двойката ни остави на изхода от Димитровград по тъмно вече. На една бензиностанция. Там си взехме нещо малко за хапване- вафли и сандвичи, седнахме на една масичка от задната и страна, взехме си и кафе. Това беше един от най-приятните моменти :) Спомних си , когато бях дете крайпътните заведенийца :) А сега бях с любим човек, на път, нощес, уморена, но искаща, жадна за приключения в центъра на едно прекрасно нищо, където точно исках да бъда. С чаша ароматно кафе и цигара, с дъх на село и дим :) Безценно.... :)
След като се насладихме, ни дойде малко силата... И решихме да ходим пеша до Хасково... нощес... по магистралата! Луди глави :D
Обаче... ОБАЧЕ! Не ми пречеше това, че е тъмно. Не и това, че нямаше много движение по пътя. Не и това, че нямахме светлина, защото фенерът почти беше останал без батерии, а разчитахме на светлината на една запалка...т.е. на фенерчето на една запалка. Метнах светлоотразителната жилетка на раницата, раницата- на гърба и напред!
Обаче!!!! Тая магистрала беше събрала НАЙ-НАЙ-НАЙ-НАЙ-НАЙ-НАЙЙЙЙ-УЖАСЯВАЩАТА енергия EVER!!!!!!!!! Пълната луна изгряваше, а вместо това ние и двамата усещахме как тръпки ни побиват!!! Някакви звуци се чуваха в храстите- някакви диви животни явно ни следяха с километри. По едно време осветени багери стърчаха от двете страни на пътя.  А аз буквално треперех от ужас, въпреки,че атмосферата изглеждаше перфектна. А аз исках направо да се телепортирам където и да е другаде, но да се махна от там. Опитвах се да се успокоявам,но едвам успявах. Анди също се опитваше да ми вдъхва кураж, докато всъщност и той едвам сдържаше себе си. Нещо ужасно тлееше на тази магистрала!!! Аз по едно време стоях с вечно вдигнат палец, докато вървяхме с него ръка за ръка... И не щеш ли... на половината път до Хасково вече... ни спря една кола! Оказа се фотограф, съжалил ни! А за мене си беше чисто спасение! Оказа се, че и знае къде живее момичето, което отивах да диря там. Закара ни на улицата и. После с този човек станахме близки познати. И досега си пишем. Наскоро спечели конкурс и сега има негови снимки в центъра на София :)
Панайот се оказа странен човек, но с голямо сърце. На няколко пъти ни караше през нощта - я до магазина да купим батерии за фенерчето, после и до парк Кенана, където ни упъти да пренощуваме с палатката, за да не ни изгонят. А беше вече къмто 2 посреднощ.
Защо бяхме в Хасково ли?
Заради... ТЕРИ!!!
:))))
Тери е моят идол! Тери е това, което искам да бъда. Тери е... едно момиче, което пътува из целия свят на стоп. Досега е била в Азия, Австралия и се върна наскоро от Африка. Планира пътуване из Атлантическия океан и Америка. Но по-важното е, че това е човек, който буквално може да те научи как да живееш. Без страх. В хармония с всичко, което те заобикаля. С любов и уважение към всяко живо създание. С искреност към всеки и към себе си. С любов към пътешествията, природата, земята. Човек, който може да намери изход от най-тежката ситуация. Става дума за човек, който е спал заедно с лъвове, никога не е хапан дори от комари, защото изпитва любов дори към насекомите. С имунна система, калена до такава степен, че дори е пила вода от Нил без да се разболее. Някои от преживяванията и дори не могат да се равняват с филмите. Тя ми е пример за това как човек трябва да мисли и живее в днешно време. Или поне да се опита....
Ето и последния и блог засега. Посветен е на пътуването и из Африка. http://tery-robin.blogspot.com/ А това е сайта и, който обединява всичко- http://tery.hit.bg/BG/aboutme.html  (((Днес, когато пиша това- 26.10.2012- беше в София, дори ми подари коралче от морето край Занзибар и едно медальонче от Китай, което всъщност и е първото нещо, което някога си е купила от първото и пътешествие... Още летя от щастие :))))) Няма такова чувство, наистина :)))
Тери! Как щяхме да я търсим ли? Ами... с една снимка на дисплея на фотоапарата ми, направена от монитор на компютър и с информацията,че се казва Ваня-Тери Апостолова, има куче и кара колело :D Но преди сутринта да дойде с утринните лъчи, ни очакваше изпитание-приключение :)
След като нашият спасител от магистралата, който се оказа фотограф и ни закара на няколко места из Хасково през нощта, накрая ни упъти къде да разпънем палатката си- в парка Кенана и то по-навътре... Остави ни на входа му и ние се запътихме накъдето ни беше упътил. По едно време решихме да свием по една пътечка вдясно от главната осветена алея и да се забутаме някъде да спим. По едно време, пред нас мина ... котка . Гледам аз- пресича ни алеята,ама ушите и много големи! В края на алеята, вместо да си продължи, спря и ни погледна. Очите и светнаха на светлината на фенерчето. 
-А, колко големи уши има тази котка! - възкликвам аз.
-Това не е котка! - констатира Анди.
-Ами какво е?
-Чакал!
...........Ууууууууупс! Фуууууууук! МОЛЯ???
Изведнъж адреналинът ми скочи до крайна степен, но се опитах да се овладея, защото пред животно,особено хищник, не се бяга. НА нещото обаче му станахме любопитни. Аз стоя, Анди стои, то стои. И се гледаме умно!
Аз задържам позицията си, въпреки че неистово ми се бяга в обратна посока... Мамка му, уплаших се от животно, което не ми стигаше и до колената, направо  се ужасих от ...мъжка лисица! Обаче явно не ме беше страх толкова от животното, колкото от сблъсъка с дивото и непознатото за мен... Особено в 2 посреднощ в тъмна доба на пуст  парк в чужд град... Ооокей...
По едно време несъзнателно отстъпих назад. Чакалът го забеляза и настъпи към нас напред. Андрей му изсъска предупредително. От храста наблизо се чуваше шумолене. А чакалът се приближаваше все повече към нас... Брей! Безстрашно "човече" :D 
Анди размаха сакът,който държеше и го прогони в храста, от където се чуваше шум. Обаче знаехме,че то продължава да ни гледа. Затова отстъпвахме бавно и с гърба напред и с лице към алеята и храста. 
Ненененнене, нямаше да спя там!!!! Не можех и една минутка да прекарам повече в парка. А навън щяха да ни арестуват за скитничество. Мамка му, в какво "общество" живеем. Ако някой иска да спи навън, е скитник, престъпник. Толкова е извратено....
И после ще ми говорят,че придвижването било свободно... Това не е никаква свобода, а робство. Щом си считан за престъпник, ако не стоиш закрепостен на едно място... Не! Не бях престъпница. Никой човек, който иска да е или поне да се чувства свободен, не е престъпник!!! Свободата на предвижване е илюзия, свободата е илюзия в света, в който живеем! Ние сме илюзия, ако не си крадем свобода! И не сме престъпници! Понякога сме скитници, но човекът е създаден, за да опознава... и за да бъде на път! 
Та, в крайна сметка, решихме да дремем в скейт парка , който е по-близо до изхода на парка. С Анди си говорихме два часа на едни пейки там. Накрая се гушнах в него , за да подремна. А горкичкият той седя два часа на чингел, несмеещ да мръдне, за да не ме събуди. Когато стана към 6, ме поразбуди, галейки ме по главата... Утрото беше пукнало, а ние трябваше да се залавяме с издирването! Нарамихме раниците и тръгнахме из града и из района, където трябваше да живее Тери. Имаше ранобудни ентусиасти,които тичаха за здраве в парка. От чакалът нямаше и следа. Анди беше тоооооооооолкова неадекватен от безсъние, че се беше разлигавил тотално и повтаряше "Кокииии, к'во става, бе, Кокиииииии... Кукииии" :DD Милото ми то...
Опита се да подремне на едни пейки в центъра, но един помак с маркуч, който миеше площада буквално щеше да си ни окъпе , та не успя да подремне. Всичко това му се отразяваше и ставаше все по-нервен. Аз започнах да търся Тери, като разпитвах от магазин на магазин за нея, от човек на човек, от пейка на пейка... хората вече ни запомниха. Е, намерихме магазинът, от който предния ден е пазарувала, но нея така и не успяхме... Малко бях разочарована от очакванията си, но пък не и от пътешествието :) После се видяхме с Панайот (фотографа от снощи) , води ни на негова изложба с наистина потресаващо добри негови фотографии, които заслужаваха да бъдат видени от повече хора, а не да стоят заключени в малка галерийка в малък град в югоизточна България... Талантът се криеше в разнични хора по различните места... Хора, които виждаха история в две сбръчкани от работа рибарски ръце, както Панайот. 
Бяхме и на кафе с него, после ни изпрати донякъде и си казахме "Довиждане" . 
(Този месец (октомври) той спечели две снимки на изложба в центъра на София и се видях отново с него. Горда съм,че го познавам. Невероятно е какви познанства можеш да завържеш на стоп :) 
С Андрей отивахме към изхода на Хасково. По пътя си говорихме с възрастна двойка семейство, която спореше за демокрацията и комунизма. :) После хванахме мнооого кратък стоп (буквално за няколко крачки) до магистралата от Турция и там... се озовахме в найй-големия пек! Без сянка! Асфалтът се топеше под подметките ни, водата ни свършваше, а тази, която изливахме на главите си,за да ни охлади, се изпаряваше за най-много минута! АД! И никой,ама никой не спираше... По едно време усещах,че почва да ми се гади и да ми става зле, да ми се вие свят... Май щях да получа топлинен удар. Наблизо имаше бензиностанция и решихме да изчакаме жегите да минат там. Едвам се докопахме до нея и... един човек не щеш ли-спря! Беше турчин , който от малък е израснал в България и имаше свой бизнес. Качи ни и ни ожали направо. В следващото село слезе и ни купи на всеки- студена вода. Постоянно повтаряше как Аллах всичко вижда и неговото добро също го вижда. А доброто се връща. С Анди бяхаме удивени как един турчин ни взе и се погрижи за нас в този момент, докато всички български локи ни подминаваха да се изпържим на асфалта. Бяхме трогнати. 
След Първомай такъв дъжд ни запра, че колите спираха и не можеха да се движат. Не бях виждала такова чудо. Гръмотевиците бяха толкова силни,че тресяха асфалта под гумите на колата ни.  Все едно някой беше разпрал небето с нож. Това беше най-много километър-два... После, все едно излязохме от водопад- всичко извън това буреносно нещо, беше сухо и жегаво. Направо невероятно. Минахме и покрай Поповица, за която бях разправяла в разказа ми за прадядо и прабаба. Човекът ни свали на изхода от Пловдив за София. Там видяхме още една стопаджийка...ама каква! Къси панталонки-още малко и задните и части ще се видят. Потничето, русата коса, усмивката... Върви си жената и си стопира :D Оказа се, че се скарала с приятеля си на морето и си хванала стопа. Ние и предложихме да стопираме заедно, за да не е сама. Един човек ни взе. Учудващо :D Много интелигентен. Аз обаче заспивах и почти през целия път до София дремех на задната седалка, а стопаджийката си бъбреше с шофьора и го... сваляше о.О Когато стигнахме София , тя слезе първа и предложи... услугите си на шофьора ни, който деликатно отказа. А нас? Ние късметлийски му бяхме по път :D И ни закара точно пред нас :D 
Леле! София! Бяхме вече в София! А как не ми се прибираше само... Но парите свършиха. 130 лв. Мдам... Бая се бяхме охарчили за 7 дена! Но при положение ,че имахме неблагоразумието да напазаруваме от Слънчев бряг за 30 лв. мижави неща, очакваше се... А и лекарствата... Уф!
Но пък София вече не ми изглеждаше толкова гадна... нали нещо вътре в мене вече беше различно... Нещо вътре в нас :)
Аххх, как ми се ядеше шкембе чорба през целия път. Все си мечтаех да седнем в някое крайпътно заведенийце и да мушнем едно шкембе... 
И като първи пичове с последите пари, седнахме на няколко метра от нас в Халбите и мушнахме шкембето с една бира :D И въпреки че не бяхме на някоя магистрала, пак ни се услади до крайна степен :)
Миришехме на пор в стресирано състояние,ама не ни пукаше... Скъпите парфюми на хората около нас бяха само лъскава опаковка, а ние... бяхме светлина :)
После заспахме като къпани и буквално и преносно в нас....
Сънувах пътя изпълнена с мечти и искаща, търсеща, можеща :))))) 
По-светла от всякога :)

Първите слънчогледи при Стара Загора

Танцуващо момиче по изгрев

Посрещане на изгрева :)

Лунната пътека

Габрово

Входа на Кенана

Хасково

Свободата на пътя ! :)