Cool stuff

Увереността е всичко:

And more...

--
Флаш джаджи, които може да поставите в блога, сайта или просто да изпратите на приятел, за да го занимаете или стреснете :)
http://abowman.com/google-modules/
--

---

---

--

За птиците и хората...

Никога не изсипвайте птицата в клетката. Това ще я изплаши и ще създаде негативни първи впечатления у нея....
търпението ви ще се увенчае с успех. Тогава леко извадете ненужната вече кутийка и затворете вратичката. 

Прочетох този текст в един сайт за животни, зоомагазин... 
Забога... колко много се отнасяше тази реплика и за нас... всичките... или почти... Блазе на онези, които са съумяли да не се отнася за тях...
Дори и да сме хора.... ние живеем като птиците в плен... Раждаме се в градове, свикнали на плена, на клетката, където се чувстваме сигурни и гледаме свободата през решетките на нашето ежедневие... Дава ни се удобството(?)  да имаме работа, дом, семейство, сигурността в повтаряемостта... в това да срещаме едни и същи хора в автобуса, когато пътуваме за работа, "сигурността" в навиците... да пием кафе сутрин, да чуваме алармата от телефона си по едно и също време, в едни и същи дни... да спим в леглото, в което сме свикнали... 
Завъртаме живота си около играчките в клетката си- блестящите дрънкулки, които си купуваме от магазините, в марката на някой продукт...
И всеки ден търсим вниманието на някой... като птички, които чакат стопанина си след работа, за да им обърне внимание, за да не умрат от самота...
Едно диво животно, взето от природата , свикнало на това  да може да се придвижва свободно, да има пространство, съумяло да се научи да оцелява, да намира храната си, да се бори, да вижда небето денем и да бори страховете си нощем... едно животно, съумяло да научи душата си да живее в свобода, ако бъде пленено и принудено да живее в кафез или аквариум, или стая... ще умре! Ще се откаже да се храни, да пие вода, да се движи... Ще загуби смисъла си за живот, загубвайки живота си преждевременно... И ще се предаде! За него това е свободата... Да се откаже от тялото си, за да я търси отново... с една инстинктивна надежда за утре...
Едно животно, родено и отгледано в плен, няма да знае как да оцелява навън. То ще знае, че храната му се дава, че купичката му ще се пълни всеки ден... и няма да изпитва дори нуждата от свобода... То ще съществува с надеждата, че стопанина ще го погали и ще се чувства несигурно навън... под истинско небе, сред истинска нощ, под истинския дъжд...
...Един човек, опознал свободата, би видял своята клетка... и не би искал да се върне отново в нея... в онази уютна илюзия, че монотонността е сигурност. И борейки се за живота си, той умира в робство... на себе си...
Ние сме птици... в "сигурните" си клетки... родени в плен! И столетия са изминали, в които сме се борели за "свободата" си... във войни, избивайки се един други... когато истинската свобода е била далече, далече от нас...  
Ние сме птици, живеещи в името на поредната дрънкулка в клетката ни...
Ние сме птици... 
Но птиците винаги умират сами...

Аз съм "нормална" жена

• Аз съм жена!

  И доскоро криех една мисъл за себе си, която ме караше да се чувствам едновременно особена, ненормална, напълно нормална, объркана и едновременно с това- сигурна. Странно е. Наскоро попаднах на цитат от един друг блог, в който се описваше онова, което изпитвах и аз. И открих, че не съм единствена. Много от вас , а и 98% от хората изобщо, ще ме анатемосат заради тези мисли, но това съм аз! Точка по въпроса!

  Копирам текста от онзи блог, защото изразява и моето мнение и е достатъчен.

  
  

  "Знам, че може би повечето от вас биха ме пребили с камъни след онова, което се каня да кажа. И въпреки това ще го кажа, защото за мен това е самата истина. И защото се опитвам да намеря за себе си оня отговор, който хем да е в мир с мен самата, хем да не ме конфронтира твърде тежко с околните... Още не съм го намерила... И ми е зле. Защото хем се чувствам виновна, ненормална.....хем пък се чувствам права за себе си...

  Ако се замислите, сигурно ще си дадете сметка, че културата ни има точно определени "предписания" за "нормална" жена. Истинската жена.

  Тя още от мъничка е учена да играе с кукли и да имитира Мама. Още оттогава тя се готви отдалеч за мисията, която и е отредена. Великата мисия да бъде МАМА. Повива "бебето" си, храни го, играе си с него, кара му се (обикновено имитира сто процента майка си и/или леличките от детската градина, особено когато се кара).

  По-късно "нормалната жена" се научава, че когато срещне жена с бебе, задължително трябва да изпадне в умиление от вида на малкото слънчице - всяка "нормална жена" прави именно това: светва цялата, придобива леко дебилен вид и започва да нарежда трудно разбираеми дори за самото бебе заклинания от типа "мъ како пави малката кукличка! мъ шъ ги изпапкам тези сладки пъстчета..." и прочие в този дух... Погледът й се премрежва от копнеж тя самата един ден да си има една такава малка кукличка. И това става, разбира се...

  Естествено, мъжете са научени на свой ред, че жените са просто такива. Това им е работата - да се радват на бебетата и да народят поне 2-3 такива. Мъжът дори използва тази древна "истина" за алиби, с което обяснява легендарния си страх от обвързване - той вярва, че във всяка жена дреме по една самка, която не иска нищо друго от живота, освен да намери баща на бъдещите си деца. Някои мъже стигат дотам, че ако им кажеш, че това не е точно така, ти обясняват как ти просто не познаваш истинските си потребности и инстинкти. Така де, те ги разбират тези работи. По-добре от теб. Нищо, че не са били жени досега. А ти явно не си наясно със себе си, щом отричаш толкова очевидни факти.

  Рано или късно "нормалната жена" се задомява и ражда бебе. По-добре рано, разбира се - тогава е по-плодовита или поне така смята традиционната медицина. Никой не се замисля особено защо е необходимо и задължително да ражда бебе, особено тя самата. Ами то е ясно защо - нали родът трябва да се продължи, така правят всички жени... Иначе как ще оцелее изобщо човешкият вид? Това, че майчинството причинява доста болка и неудобства на жената, е тема, която никога, ама наистина никога не се дискутира! Неудобства ли? Е как така? Че това е най-великото нещо - да дадеш живот! Ми то това е радост, щастие! Коя е тая кучка, дето си позволява да се съмнява в това и не иска да ражда бебета?
• 7:37p

  
  

  Аз.

  Аз съм тази кучка.

  Не че ми харесва тази дума, но така излиза.

  Истината е, че аз не обичам деца.

  Намирам бременните жени за отблъскващи и не бих искала за нищо на света да изглеждам по този начин. Стига да мога да го избегна, разбира се...

  Самата мисъл за забременяване поражда в мен представата за тумор в корема ми, който изпива всичките ми жизнени сокове. Зародиш-натрапник, който обезобразява тялото ми, деформира гърдите ми, съсипва косата и зъбите ми... Да, знам, че звучи ужасно... Но нека поне веднъж да кажа как наистина ги усещам нещата... Поне тук... Поне пред вас... Защото пред тези, които ме познават, никога не бих посмяла да изрека всичко това... Много добре знаете защо...

  (crowie: тук допълвам от себе си, че представата ми изобщо за бременност е ужасяваща... като че пришълец се настанява в тялото ти и изобщо мисълта, че това нещо може изобщо да помръдне в тялото ми, да живее в него, е неописуемо ужасяваща... не дай си боже някой ден да се случи да забременея, направо ще откача от подобна мисъл... дори и да е само оплоден ембрион, няколко милиметра голям, мисълта, че това нещо изобщо живее и расте в мене, би ме накарала да откача!)

  Представата ми за раждането е като за касапница. Болка, която раздира тялото ти в буквалния смисъл, разкъсва вагината ти, тъканите ти, корема, таза...душата....всичко..... Нечовешка болка, която те кара да крещиш, да виеш....и вместо поне да ти съчувстват, дори те ругаят в родилното (поне в държавните болници) - класическата аг-реплика "когато го прави не рева, нали?"....без коментар... Ужас, травма и спомен, от които много жени никога не успяват да се отърват... Но за това не се говори, разбира се - страхотно е да раждаш, супер е! И се забравя веднага, когато си гушнеш рожбата...

  А като си гушнеш рожбата, става вече наистина напечено. Защото въпросната рожба не е нещо, което можеш да върнеш в родилното, защото си решила, че не те кефи, нали? Това е същество, за което оттук нататък носиш еднолична отговорност. Завинаги. Край.

  Да бе, да - то си има и татко. Нали и той ще помага. Няма страшно. Всъщност съм забелязала, че повечето мъже адски се кефят на децата си. Ама с една малка подробност - виждат ги само вечер и за малко. Е, така е устроен светът - тати трябва да работи, за да изкарва парички за памперси, нали? Затова все го няма и мама е самичка с бебчо. Да-а...това е положението...

  Оттук нататък следват няколко години лек тъмничен режим за жената (лек ли?).

  Оттук нататък аз спирам да съществувам като човек, индивид, жена, любовница, професионалист...всички онези неща, които аз СЪМ. Оттук нататък аз ставам просто майка. Майката на Иванчо примерно. Мен вече ме няма. Дори името ми вече почти не се споменава. Аз съм Майката на еди-кого си.

  Няма я свободата ми.

  Няма го правото ми да правя каквото си искам. Правото поне вечер след работа да се отпусна и да си почина. Да отида на клуб. Да се напия. Да чета. Да мастурбирам. Да си поръчам пица. Да си взема вана. Да медитирам. И така нататък.

  Няма ги вече и приятелите ми - на никой не му се занимава с маминки, които през половин час търчат да кърмят и постоянно бърчат чела да пазиш тишина, та да не събудиш бебето.

  Няма я вече работата ми. Да, няма какво да се лъжем - работата ми изисква да я упражнявам постоянно, иначе губя форма страшно бързо - повече от половин година извън професията и край, зад борда си.

  Няма я дори любовта на партньора ми. Никой не обича жени с провиснали цици, наднормено тегло, шевове от кърпено по вагината си и лекета от бебешко дрискано по полата си - каквото и да си говорим, мъжът иска ти да си слаба, фреш и секси. Иска да си забавна, усмихната, ведра. А ти вече не си такава. Точка по въпроса. Ми да не си раждала...
• 7:37pm

  
  

  По нататък...знаете...

  Сюжети всякакви. И все тъжни..

  Всичко се повтаря. Така са живели баба, мама... Така ще живее дъщеря ми... Така е устроен светът... Толкоз... И не стига, че трябва да приема всичко това - трябва дори да съм щастлива?! Така правят "нормалните жени" - щастливи са! Излиза, че дори не мога да си позволя да кажа колко дълбоко ме възмущава всичко това! Колко съм потресена! Да бе, да - трето хилядолетие, високи технологии, равенство, партньорство, нови времена, нови нрави... Нови - друг път. Уж сме равни, но не сме. Всички сме равни, но някои сме по-равни, както е казал поетът. И мъжът, и аз сме образовани, добри професионалисти, готини хора...обаче неговият живот си остава почти непокътнат след раждането на бебето. А моят ще се промени тотално. И завинаги.....

  Между другото, имам страшно болезнен месечен цикъл. Умирам от болка просто. Всеки месец. И понякога, ако Той е наблизо (за малко разбира се, защото мъжете не обичат да виждат болка), все го питам "Защо, по дяволите, трябва да ме боли така??!?" А той ми отговаря:

  "Защото си жена."

  Кратко и ясно.

  Това е положението...

  Моля, не ме обвинявайте....

  Чувствам се достатъчно виновна, че си позволих да изрека всичко това...

  Сигурно накрая ще се кротна и скоро ще ме видите в кварталната градинка да бутам бебешка количка. Така правят всички - а и мъжът, когото обичам, е традиционалист и рано или късно ще ми направи бебе. Ако откажа, ще ме нарече "кучка" и ще ме зареже. Затова навярно ще приема. За да не го загубя. И сигурно ще грея от щастие - защото така е правилно и така правят "нормалните жени". Това ще е моят сертификат за "нормалност"...

  И никога повече няма да кажа как се чувствам всъщност....

  Затова трябваше поне веднъж да го кажа..."

  След всичко казано, аз ще добавя още нещо-

  Аз съм ЧОВЕК!

  А това е най-важното, независимо от кой пол си и какви решения взимаш.

  Майната му на всичко останало (ах, как ми олекна...).

  Всеки живее живота си. Аз живея моя. Вие живейте своя!

  Точка по въпроса!
  ---
  
  (http://anna.dir.bg/_wm/news/news.php?nid=678&df=45&dflid=3 Thank you!)

  
  

Казала си, чакам те!

Вечер... денят уморено и тихичко си е отминал. Някъде около 2 посреднощ е. На прибиране от работа наминах край нашите, за да им оправя телевозора. Пак бяха бърникали нещо с дистанционното. Бързах. Нямах батерия на телефона. С последната си говорих с моето злато , докато се возех в окъснялата девятка към нас. Казах му, че ще му звънна после...
Прибрах се след като си поговорих с Руми от денонощния. Звъннах на майка ми да и кажа, че съм се прибрала. Кари (зайката ни) беше понаяла зарядното, включих телефона, но едвам го нагласих да зарежда. Жичките бяха прекъснати... През деня се бях барнала ,както никога преди... с една кожена пола и една черно-бяла блуза с голямо деколте и гол дръб, с една огърлица от бели камъни и хематит, с обеци от черен камък. Абе, чак аз щях да се самонападна... Чувствах се красива и пълна с енергия...
Та, прибрах се, реших да гледам филм, за да изчакам телефона да се зареди. Иначе заспивам, докато е включен на зарядно, навивам си алармата и сутринта ме буди. Ама сега...с това зарядно...ако вземеше да изключи посреднощ и на сутринта как ще стана за работа?
Изгледах "28 days later" .. много тъп филм! Легнах си. И му звъннах.... В малкото пъти, когато не сме заедно, се чуваме винаги за "Лека нощ"....
Към 2: 30:
-Здрасти. Буден ли си?
Отсреща ми отвърна сънен глас...Много сънен:
-Че как да не съм.
-Какво правиш?
-Чакам те да звъннеш...
-Ама... защо не си легнал да спиш, като ти се спи?
-Казала си, че ще звъннеш, чакам те.
Не можах да спра сълзите си...  Любимият глас от слушалката продължи:
-Хайде, лягай , че нямаш време да спиш, утре си на работа. Утре ще се видим.
Съвсем не можах да се спра и заплаках като малко дете, но без глас... Просто ми течаха сълзите...
Може би заради цялата несподеленост преди, заради всичките "Не те чувствам" , "Не те обичам!", "Не сме един за друг."...заради всичките обаждания към номера ми по задължение, заради всичките изплакани от мъка, гняв, безпомощност и тъга сълзи сега имах до себе си този, който ще ме чака посреднощ, защото съм му казала, че ще му звънна... и ще ме чака ДОКАТО му звънна....Този, който ще скача през балкона, за да бяга само защото не се разбира с майка ми и после ще ме чака навън, обикаляйки и търсейки ме два часа, този, който ще идва с топлина в сърцето всяка нощ през студената зима в 23:00 ч. , когато се прибирам от работа само за да заспи до мене и на сутринта ще измие чиниите и ще се облече за 5 мин. само за да дойде с мене до работа, за да ме изпрати. Който ще ме прегръща нощем, докато му се сърдя. Който ще плаче за мене, ще ме обича и ще ме гледа с онова детско обожание в очите, с което го гледам и аз....
Вече разбирам защо се чувствам щастлива.... И е хубаво... Хубаво е... :)

Не спирай

Понякога съм толкова типична.
И мръщя се, но и се радвам.
Понякога съм коренно различна
от вакуума живот създавам...

И цветна съм, но и съм черно-бяла.
И груба съм, но и съм нежна.
На парченца разпиляна, но и цяла.
Повехнала или пък свежа...

Едно те моля с цялата си вечност,
погрешно ти не ме разбирай:
Обичай ме! С твоята човечност.
Обичай ме и никога не спирай....

Тогава

Когато от небето падат ехота
на сбъднати желания и истини,
ти думи сладки не изричай в шепота
на щастие, когато сме обичани...

Обичай ме в сегашното на нас.
Тогава най сме можещи и имащи.
Всичко друго е една игра,
на детски пожелания и приказки...

Обичай ме във всички цветове.
Тогава съм и дъжд, но и дъга...
Тогава съм жена,но и дете.
"Тогава" се превръща в "Сега"...

Преди - Сега

В продължение на година усещах, че нещо в мене се променя необратимо... Беше едно усещане за всичко, което постепенно ме... изчезваше! И най-странното е, че нямах желание да му се противопоставя... Беше ми безразлично... Докато в един момент аз до такава степен се промених, че започнах да си липсвам... Да си липсвам в безразличието. Колко абсурдно звучи! Но е истина...
Преди бях хипер емоционална и изразяваща себе си с вдъхновение дори тогава, когато то бе продиктувано от дълбока тъга и меланхолия... И да, меланхолията не е статичност, въпреки че те кара да бъдеш душевно обездвижен... Тя е динамика на тъжното вдъхновение, от което най-често се разждат черни перлени шедьоври.... Някога (говоря все едно е било преди хиляди лета и зими...но така го чувствам) не пусках хората да си отидат лесно от живота ми. Борих се за тях, страдах за тях, чувствах ги!!! Споделях болките си в искрени повествувания, които идваха дълбоко от живото ми АЗ!
Сега е толкова лесно да се разделям с хора от живота ми, че това безразличие е плашещо и все пак ми помага да не страдам... но и вече не чувствам! Един човек! Какво толкова.... толкова ще идват и ще си отиват от живота ми...
Трудно ми е да споделям!!!!
Душевната адаптивност се превърна в патологично безчувствие!
АЗ-ът вече съществува...и толкова!  Просто спря да живее...
Преди се интересувах от фотография, пътувания, мечтаех много, имах много планове, все различни, променях бъдещето си и без един лев, пак грабвах раницата на гръб и тръгвах напред... по железопътни нощни гари, слънчеви горещи асфалтови пътища... пишех поезия и проза, учудвах се на хората, чиито живот се въртеше около поредната купена гривничка. Днес съм пълна с какви ли не болести (най-вероятно защото душата ми боледува на първо място..) и се чудя на кои лекари да търча. Не мога да тичам след мечтите си. А може би се появиха, защото мечтите ми боледуваха и изчезнаха... и вече нямаше смисъл да се осъществява нещо, което не е желано.... Не ме беше страх от смъртта, изглеждаше ми очарователна, сега ме ужасява!!! Сега всичко и всички са ми толкова безразлични, че дори не намирам приказка с някой.. Преди със съвсем случаен човек можех да завържа такъв разговор, че и на мене да ми стане кеф, и на него... Все едно сме били приятели 10 години, а не познати от 10 минути.... Сега стоя мълчаща.. с абсолютно безидейно съзнние, наведена глава, чудеща се как да се отърве от поредния човек.... Животът ми се завъртя около гривничките... Дори не ми е тъжно! Налага се ежедневно да лицемернича. Имам пари... нямам мечти...
Преди знаех, че има какво да дам като мъдрост. Тя просто беше скрита в мене, може би в резултат на постоянното ми съзнателно и подсъзнателно философстване и анализиране...
"Много анализираш! Спри да анализираш!!!" постоянната реплика , която чувах от всеки, особено от мъжки пол. Може би от страх, че душите им ще останах голи, а не толкова от опит да ми помогнат да бъда щастлива. Опитвах се да не анализирам... и ето ме- не съм щастлива от този факт! Опитвам се отново да мисля!!! За да мога да научавам за света и себе си и да ви уча за света и вас самите! Всеки човек е учебник и е грозно и тъжно сам да къса страниците си!
Преди намирах очарование в тъмнината, в тъгата, в готиката, в черното... Сега съм станала толкова посредствена, че...чак се чувствам просто удовлетворяващо и удобно в кожата си... но не и вдъхновяващо и изпълващо!
Преди се усмихвах повече, плачех повече... Сега се усмихвам насила, не плача!
Преди гледайки върховете в далечината, мечтаех да отида там... Сега, гледйки върховете в далечината, те са просто фон...
Преди ми даваха 17 години... все изглеждах по-малка с по 5-10 години. Сега ми казват "госпожо"! Изведнъж остарях с повече от 10-12 години само за няколко месеца...
Преди усещах всичко около себе си толкова осезателно.. дърветата, животните, камъните, вятъра, дъжда... Сега са просто бездушни предмети... защото бедушен предмет съм аз!
Преди се чувствах несигурна в себе си. Сега знам, че мога да се оправям в повечето ситуации. И каква полза? Когато лицемерието замени трепетът...
Преди бях дете и с детските си очи търсех своето убежище на мислите... търсех сигурност в шепите, търсех своето гнездо за душата си, което ще съградя с лъчи от светлина, мечти, пътища и малко мрак... Сега съм жена и сухо дърво, което просто съществува...
Все още вярвам, че всички винаги сме сами...
Търся своето вдъхновение отново, защото то е в основата на творчеството, любовта и живота. Без него сме просто празни черупки с кухи спомени за перли...