Целият ден мина прекрасно... имахме време да си останем само двамата, да отида на пазар, да си накупя някои работи, да се поглезя, да сготвя, да изчистя, да се погушкаме и т.н. .. всичките тези малки неща, които правят някой щастлив, особено когато не е имал време за себе си и връзката си в последната година.... от и заради криене от родители, бягане, търчане по задължения и т.н.
След като експериментирах успешно с крем супа от броколи, купих си най-непрактичните,но най-радващи индиански ботушки, пукхави чехли, изчистих си в нас, идилийка...
Понякога е хубаво компютърът ти да е зает от някой друг... виждаш колко пристрастяващо действа и всъщност как си забил на едно място, седящ пред него... ставащ все по-агресивен към някой, който иска да те отлепи от виртуализма... Та, аз имах време за себе си, подадох глава навън, имах време да поживея истински, докто Анди се превръщаше във виртуален,както принципно правя аз...
Анди седеше на компа, докато аз си пазарувах, шетах и т.н. Ходих безрезултатно с майка ми до Пирогов за едни имунологични изследвания, които не направихме,че апаратът им се бил развалил.. после до стоматологията... където ни отпратиха, щото не им се работеше... прибрах се, взех закуска и пуф, до още сънения Анди в леглото да хапнем и да се постопля,че бях измръзнала... Хубаво е да го гушкам.. като малко пиленце :)
Има комплекс ,че бил слаб... май ще му затрия този комплекс, щото на мене пък ми харесва :)
След като денят бавно ли, бързо ли, отмина... дойде и моето време да си поседя на компа... беше късно вечерта.
След всичките тези задължения, отговорности, грижения за някой, след всичкото порастване, което се налага и неусетно те превръща в някой друг... исках време, за да обърна поне малко внимание на МЕН! Напоследък усещам как буквално изчезвам.. Опитвам се да си се върна я с рисуване, я с нещо друго... Но е МНОГО трудно, дори аз не знаех колко всъщност е!
Вечерта си пуснах doom metal, gothic, започнах да си разглеждам готически дарк нещица, статуи на гробове, порти, изоставени имения и църкви... изведнъж ми идеше да заплача... нещо в мене се връщаше и носеше МИСЪЛ! Напоследък бях спряла дори да разсъждавам... да анализирам, да философствам... цялата ми мъдрост си беше отишла буквално по дяволите! Куха! Празна! БезСмислена и безМислена! УЖАСНО!
Та... нещо нахлу... още не можех да започна да харесвам готиката, както преди, защото откакто съм с Анди, всичко това бавно и постепенно се заличаваше... Я не му харесва нещо си... я се депресирал, я не слушал такава музика, я не признавал подобна култура... и аз спрях да слушам, каквото на МЕНЕ ми харесва ИСТИНСКИ, спрях да се интересувам от онова, което ме заинтригува, спрях да правя нещата, които ми харесваха... превърнах се във всеобгрижваща майка и любяща любовница! Научих се да правя любов вместо секс... което до известна степен ми хареса, но пък моментите, когато извратената ми страна реши да се прояви и я секнат и попарят, пречупят, отхвърлят... се чувствам като в клетка... като жадна птица, на която вместо вода, са и дали просо! И са я убедили,че е вода!
Та, в момента, в който започнах отново да се опитам да си припомня какво е да обичаш мрака, да намираш красота в тъмното, да си влюбен в нощната тишина, в скърцането на снега или в звука от хлопаща ръждясала порта... В момента, в който се опитах отново да бъда различна, да бъда себе си (защото се убедих,че наистина съм била РАЗЛИЧНА с вкусовете и вижданията си, колкото и да съм се смятала за посредствена...а посредствена съм станала сега...), в момента, в който се опитах да си се спомня.. да се докосна до себе си.. такава, каквато малко или много искам да продължа да бъда... :
- Стига си се депресирала! Порасни! Депресираш и мене!
-Какво?
Нещо ми кипна... Започнах да крещя... наистина беше неправилно от моя страна, но в момента, в който сълзите ми потичаха от щастие, защото започнах да изпитвам покой и блаженство... онзи глас пак се намеси... забранително, укорително... И аз...:
-Остави ме да бъда такава, каквато съм! Не ме променяй така. Липсвам си! Много неща промених, но поне малка част от това, искам да запазя. ИСКАМ, разбираш ли! Ако си с мене, ще ме приемаш такава, каквато съм.
-Гледай си тези работи, когато си сама, не когато съм тука. Депресираш ме.
-Кога? Ние винаги сме заедно... когато не сме, съм на работа! А там не мога, знаеш го.
Чувствах,че отстоявам наистина онова, на което държа и което трябва да отстоявам... Защото,ако не го направя, съвсем ще изчезна...
Когато легнахме, почувствах отново мисълта... за всичкото.. как се връща поканена и добре дошла... и как така се поотдалечих от Анди, но отдалечавайки се, се приближавах повече към него... защото не можех да бъда с някой, ако се преструвам на нещо, което не съм!
-Извинявай,че ти се разкрещях, не трябваше, но просто не беше прав.
-Прав съм. Време е да пораснеш. Не си на 12.
-Не разбираш... Не разбираш красотата в мрака, тя е...
-Ти не разбираш. Тези неща се надживяват. И докато не ги надживееш, няма да пораснеш...
Рекох да отговоря, но се замислих... Донякъде беше прав. Защото колкото повече пораствах, толкова повече тези усещания гаснеха в мене... и го знаех... Но от друга страна има толкова хора, които НЕ са на 12 и живеят с този светоглед, правят музика, носят готиката в себе си, не само рокерството... И ако това е порастване, аз не искам да пораствам така!
-Мога да поемам задължения, да си хвана хляба в ръка,както и съм го хванала, да се развивам, да имам отговорности и все пак да запазя тези свои интереси. МОГА! Защото ИСКАМ!
-Все едно слушам дете,а не жена...
Поставих се на негово място... Колко непонятна бях аз. И колко логична всъщност обаче бях... колкото и нелогична да изглеждах...
Наистина ли трябваше да забравя за тези неща и за това мислене при порасването?
Обикновеният човек се страхува от гробища, смърт, тъмнина, обреченост...
Но всъщност гробищата, смъртта, тъмнината и обречеността са нещата, които ги ИМА. Те не са измислица, те ни застигат всичките. И ако намираш някаква красота в тях, макар и извратена според другите, ще си не само по-силен от тях, но и по-виждащ...
Вчера си мислех, че той е прав. Днес съм убедена,че аз съм. Защото ИСКАМ!
Искаш ли, ще получиш. Не едно вярване го е казало. И не едно вярване е било право за това. Защото си е така. И всичко, в което вярваш и искаш, то съществува....
Знам,че трябва да се боря за себе си, за това да ВИЖДАМ навсякъде... както преди. Колкото и тесен да става живота ми... Колкото и да започвам да приличам на птиците в плен... не искам да губя мечтите си, вдъхновението си, истините си, мисълта и смислеността си.... А те се раждат в мрака! И затова ще го браня! Защото аз съм такава... Ще се променям много, но трябва да запазя нещото, което ме прави МЕН, не ТЕБ или ТЯХ. Свързани сме, но ако ни няма поотделно, няма да ни има и заедно...
Донякъде беше прав Анди обаче... Порастването неминуемо влачи след себе си смърт на смъртта... Влачи това да престанеш да гледаш на света по същия начин... защото,ако не го направиш, ще се погубиш. Наистина, ако продължа да живея с готическата мисъл, един ден няма да мога да бъда достатъчно силна и може би ще погубя себе си, няма да имам силата да живея... Ако я оставя в миналото си и стана нова, ще бъда достатъчно силна, че да се боря. Да гледам на живота по светлия начин, по логичния, онзи, който всички считат за щастие... Ще оставя депресията си и ще продължа напред нова и оцеляваща... Което обаче ще ме... погуби!!! Да! Онова, което всъщност ще ме спаси, ще ме погуби! Защото оставяйки готиката в миналото, аз ще оставя и себе си. И оцеляваща, ще съм по-куха и мезСмислена и безМислена отвсякога... Т.е. ще умра преждевременно, превръщайки се в бездушно същество, което търси своя смисъл в рисуването и в другите неща, но няма да го намира, защото смисълът ми ще е заключен в забранената зона.
От друга страна, ако запазя готиката, която макар и да пролива по няколко капки кръв от мен, ще ме вдъхновява и пази душевно жива, макар и изглеждаща като гаснеща. А вдъхновението е извор и на живот, и на любов, и на ВСИЧКОТО. Но няма да ми дава да порасна... а порасването е пътят към оцеляването... И пак няма да оцелея...
В крайна сметка, никой не оцелява...
Но пък фаталният избор е такъв- неизбежен. Или ще се откажа от готиката и ще избера порасването, за да оцелея и ще умра душевно.. Или няма да се откажа от нея и ще оцелея душевно, отказвайки се от порасването, което всъщност ще ме убие...
Фатален избор...
Неибежен...
Искам да живея и да запазя мрака си...
Защото, който иска, може!
Защото... "Confused I face how stern and devious is reality You conquered me with your delusion, Then I vanished into blank pages already written With a beacon of hope we could levitate like dancing on air... And there in that moment we'll at last find solace; Abundance shining greater than any dream The morning breaks so cold... so cold My face it looks so old... so old... I rend my nails on the wall I've built around me Only in the shade can I be free... Only in the shade I can be... Me..." (Draconian - The Failure Epiphany)
"Живеем в материални времена. Времена, в които, за да си позволиш почивка, трябва да си я заработиш предварително.
Времена, в които, за да те признаят в дадена област, трябва да могат да те измерят колко струваш. Колко ти е заплата. Колко даваш и колко взимаш. Нищо, че си е твоя работа. Дали обаче си богат или не, никой освен теб не може да знае. Понякога богатството изисква много повече време и отдаденост. Предмети, които да му служат. А вещите ни обвързват. Задължават ни. Карат ни да се привързваме към тях. Можем ли без тях? Значи сме богати.
Но да си богат не значи само да имаш какво да зарязваш. Да си богат
означава да имаш свободно време. За любимите хора. За хобито.
За "да подгониш залеза".
Просто така. Да запалиш колата и да тръгнеш към хубавата гледка без посока и план. Ей така. За мига.
Колко от нас могат да си позволят този лукс? Заети в планове за бъдещето, забравяме да живеем в настоящето. Какво да сготвим? Къде да ходим? Какво да облечем? Какво ще правим от сутринта до вечерта. Сякаш сме длъжни да уплътним времето.
С подробности. Да не остане свободна минутка за глътка въздух и релаксация. Какво следва тази седмица, уикенда, лятото…
…А богатият човек е свободен. И може да си позволи да подгони залеза без да е планувал предварително. А вие? Богати ли сте? Свободни ли сте поне за ден? Тогава не чакайте залеза.
Изгревът също може да бъде обещаващ…"
--
Източник: http://www.edna.bg/kolonkata-na/bogatiiat-chovek-e-svoboden-4631741?utm_source=netinfo&utm_medium=rss_banner&utm_campaign=edna.bg_rss_may_2012
--
Флаш джаджи, които може да поставите в блога, сайта или просто да изпратите на приятел, за да го занимаете или стреснете :) http://abowman.com/google-modules/
--
Никога не изсипвайте птицата в клетката. Това ще я изплаши и ще създаде негативни първи впечатления у нея.... търпението ви ще се увенчае с успех. Тогава леко извадете ненужната вече кутийка и затворете вратичката. Прочетох този текст в един сайт за животни, зоомагазин... Забога... колко много се отнасяше тази реплика и за нас... всичките... или почти... Блазе на онези, които са съумяли да не се отнася за тях... Дори и да сме хора.... ние живеем като птиците в плен... Раждаме се в градове, свикнали на плена, на клетката, където се чувстваме сигурни и гледаме свободата през решетките на нашето ежедневие... Дава ни се удобството(?) да имаме работа, дом, семейство, сигурността в повтаряемостта... в това да срещаме едни и същи хора в автобуса, когато пътуваме за работа, "сигурността" в навиците... да пием кафе сутрин, да чуваме алармата от телефона си по едно и също време, в едни и същи дни... да спим в леглото, в което сме свикнали... Завъртаме живота си около играчките в клетката си- блестящите дрънкулки, които си купуваме от магазините, в марката на някой продукт... И всеки ден търсим вниманието на някой... като птички, които чакат стопанина си след работа, за да им обърне внимание, за да не умрат от самота... Едно диво животно, взето от природата , свикнало на това да може да се придвижва свободно, да има пространство, съумяло да се научи да оцелява, да намира храната си, да се бори, да вижда небето денем и да бори страховете си нощем... едно животно, съумяло да научи душата си да живее в свобода, ако бъде пленено и принудено да живее в кафез или аквариум, или стая... ще умре! Ще се откаже да се храни, да пие вода, да се движи... Ще загуби смисъла си за живот, загубвайки живота си преждевременно... И ще се предаде! За него това е свободата... Да се откаже от тялото си, за да я търси отново... с една инстинктивна надежда за утре... Едно животно, родено и отгледано в плен, няма да знае как да оцелява навън. То ще знае, че храната му се дава, че купичката му ще се пълни всеки ден... и няма да изпитва дори нуждата от свобода... То ще съществува с надеждата, че стопанина ще го погали и ще се чувства несигурно навън... под истинско небе, сред истинска нощ, под истинския дъжд... ...Един човек, опознал свободата, би видял своята клетка... и не би искал да се върне отново в нея... в онази уютна илюзия, че монотонността е сигурност. И борейки се за живота си, той умира в робство... на себе си... Ние сме птици... в "сигурните" си клетки... родени в плен! И столетия са изминали, в които сме се борели за "свободата" си... във войни, избивайки се един други... когато истинската свобода е била далече, далече от нас... Ние сме птици, живеещи в името на поредната дрънкулка в клетката ни... Ние сме птици... Но птиците винаги умират сами...
И доскоро криех една мисъл за себе си, която ме караше да се чувствам едновременно особена, ненормална, напълно нормална, объркана и едновременно с това- сигурна. Странно е. Наскоро попаднах на цитат от един друг блог, в който се описваше онова, което изпитвах и аз. И открих, че не съм единствена. Много от вас , а и 98% от хората изобщо, ще ме анатемосат заради тези мисли, но това съм аз! Точка по въпроса!
Копирам текста от онзи блог, защото изразява и моето мнение и е достатъчен.
"Знам, че може би повечето от вас биха ме пребили с камъни след онова, което се каня да кажа. И въпреки това ще го кажа, защото за мен това е самата истина. И защото се опитвам да намеря за себе си оня отговор, който хем да е в мир с мен самата, хем да не ме конфронтира твърде тежко с околните... Още не съм го намерила... И ми е зле. Защото хем се чувствам виновна, ненормална.....хем пък се чувствам права за себе си...
Ако се замислите, сигурно ще си дадете сметка, че културата ни има точно определени "предписания" за "нормална" жена. Истинската жена.
Тя още от мъничка е учена да играе с кукли и да имитира Мама. Още оттогава тя се готви отдалеч за мисията, която и е отредена. Великата мисия да бъде МАМА. Повива "бебето" си, храни го, играе си с него, кара му се (обикновено имитира сто процента майка си и/или леличките от детската градина, особено когато се кара).
По-късно "нормалната жена" се научава, че когато срещне жена с бебе, задължително трябва да изпадне в умиление от вида на малкото слънчице - всяка "нормална жена" прави именно това: светва цялата, придобива леко дебилен вид и започва да нарежда трудно разбираеми дори за самото бебе заклинания от типа "мъ како пави малката кукличка! мъ шъ ги изпапкам тези сладки пъстчета..." и прочие в този дух... Погледът й се премрежва от копнеж тя самата един ден да си има една такава малка кукличка. И това става, разбира се...
Естествено, мъжете са научени на свой ред, че жените са просто такива. Това им е работата - да се радват на бебетата и да народят поне 2-3 такива. Мъжът дори използва тази древна "истина" за алиби, с което обяснява легендарния си страх от обвързване - той вярва, че във всяка жена дреме по една самка, която не иска нищо друго от живота, освен да намери баща на бъдещите си деца. Някои мъже стигат дотам, че ако им кажеш, че това не е точно така, ти обясняват как ти просто не познаваш истинските си потребности и инстинкти. Така де, те ги разбират тези работи. По-добре от теб. Нищо, че не са били жени досега. А ти явно не си наясно със себе си, щом отричаш толкова очевидни факти.
Рано или късно "нормалната жена" се задомява и ражда бебе. По-добре рано, разбира се - тогава е по-плодовита или поне така смята традиционната медицина. Никой не се замисля особено защо е необходимо и задължително да ражда бебе, особено тя самата. Ами то е ясно защо - нали родът трябва да се продължи, така правят всички жени... Иначе как ще оцелее изобщо човешкият вид? Това, че майчинството причинява доста болка и неудобства на жената, е тема, която никога, ама наистина никога не се дискутира! Неудобства ли? Е как така? Че това е най-великото нещо - да дадеш живот! Ми то това е радост, щастие! Коя е тая кучка, дето си позволява да се съмнява в това и не иска да ражда бебета?
Намирам бременните жени за отблъскващи и не бих искала за нищо на света да изглеждам по този начин. Стига да мога да го избегна, разбира се...
Самата мисъл за забременяване поражда в мен представата за тумор в корема ми, който изпива всичките ми жизнени сокове. Зародиш-натрапник, който обезобразява тялото ми, деформира гърдите ми, съсипва косата и зъбите ми... Да, знам, че звучи ужасно... Но нека поне веднъж да кажа как наистина ги усещам нещата... Поне тук... Поне пред вас... Защото пред тези, които ме познават, никога не бих посмяла да изрека всичко това... Много добре знаете защо...
(crowie: тук допълвам от себе си, че представата ми изобщо за бременност е ужасяваща... като че пришълец се настанява в тялото ти и изобщо мисълта, че това нещо може изобщо да помръдне в тялото ми, да живее в него, е неописуемо ужасяваща... не дай си боже някой ден да се случи да забременея, направо ще откача от подобна мисъл... дори и да е само оплоден ембрион, няколко милиметра голям, мисълта, че това нещо изобщо живее и расте в мене, би ме накарала да откача!)
Представата ми за раждането е като за касапница. Болка, която раздира тялото ти в буквалния смисъл, разкъсва вагината ти, тъканите ти, корема, таза...душата....всичко..... Нечовешка болка, която те кара да крещиш, да виеш....и вместо поне да ти съчувстват, дори те ругаят в родилното (поне в държавните болници) - класическата аг-реплика "когато го прави не рева, нали?"....без коментар... Ужас, травма и спомен, от които много жени никога не успяват да се отърват... Но за това не се говори, разбира се - страхотно е да раждаш, супер е! И се забравя веднага, когато си гушнеш рожбата...
А като си гушнеш рожбата, става вече наистина напечено. Защото въпросната рожба не е нещо, което можеш да върнеш в родилното, защото си решила, че не те кефи, нали? Това е същество, за което оттук нататък носиш еднолична отговорност. Завинаги. Край.
Да бе, да - то си има и татко. Нали и той ще помага. Няма страшно. Всъщност съм забелязала, че повечето мъже адски се кефят на децата си. Ама с една малка подробност - виждат ги само вечер и за малко. Е, така е устроен светът - тати трябва да работи, за да изкарва парички за памперси, нали? Затова все го няма и мама е самичка с бебчо. Да-а...това е положението...
Оттук нататък следват няколко години лек тъмничен режим за жената (лек ли?).
Оттук нататък аз спирам да съществувам като човек, индивид, жена, любовница, професионалист...всички онези неща, които аз СЪМ. Оттук нататък аз ставам просто майка. Майката на Иванчо примерно. Мен вече ме няма. Дори името ми вече почти не се споменава. Аз съм Майката на еди-кого си.
Няма я свободата ми.
Няма го правото ми да правя каквото си искам. Правото поне вечер след работа да се отпусна и да си почина. Да отида на клуб. Да се напия. Да чета. Да мастурбирам. Да си поръчам пица. Да си взема вана. Да медитирам. И така нататък.
Няма ги вече и приятелите ми - на никой не му се занимава с маминки, които през половин час търчат да кърмят и постоянно бърчат чела да пазиш тишина, та да не събудиш бебето.
Няма я вече работата ми. Да, няма какво да се лъжем - работата ми изисква да я упражнявам постоянно, иначе губя форма страшно бързо - повече от половин година извън професията и край, зад борда си.
Няма я дори любовта на партньора ми. Никой не обича жени с провиснали цици, наднормено тегло, шевове от кърпено по вагината си и лекета от бебешко дрискано по полата си - каквото и да си говорим, мъжът иска ти да си слаба, фреш и секси. Иска да си забавна, усмихната, ведра. А ти вече не си такава. Точка по въпроса. Ми да не си раждала...
Всичко се повтаря. Така са живели баба, мама... Така ще живее дъщеря ми... Така е устроен светът... Толкоз... И не стига, че трябва да приема всичко това - трябва дори да съм щастлива?! Така правят "нормалните жени" - щастливи са! Излиза, че дори не мога да си позволя да кажа колко дълбоко ме възмущава всичко това! Колко съм потресена! Да бе, да - трето хилядолетие, високи технологии, равенство, партньорство, нови времена, нови нрави... Нови - друг път. Уж сме равни, но не сме. Всички сме равни, но някои сме по-равни, както е казал поетът. И мъжът, и аз сме образовани, добри професионалисти, готини хора...обаче неговият живот си остава почти непокътнат след раждането на бебето. А моят ще се промени тотално. И завинаги.....
Между другото, имам страшно болезнен месечен цикъл. Умирам от болка просто. Всеки месец. И понякога, ако Той е наблизо (за малко разбира се, защото мъжете не обичат да виждат болка), все го питам "Защо, по дяволите, трябва да ме боли така??!?" А той ми отговаря:
"Защото си жена."
Кратко и ясно.
Това е положението...
Моля, не ме обвинявайте....
Чувствам се достатъчно виновна, че си позволих да изрека всичко това...
Сигурно накрая ще се кротна и скоро ще ме видите в кварталната градинка да бутам бебешка количка. Така правят всички - а и мъжът, когото обичам, е традиционалист и рано или късно ще ми направи бебе. Ако откажа, ще ме нарече "кучка" и ще ме зареже. Затова навярно ще приема. За да не го загубя. И сигурно ще грея от щастие - защото така е правилно и така правят "нормалните жени". Това ще е моят сертификат за "нормалност"...
И никога повече няма да кажа как се чувствам всъщност....
Затова трябваше поне веднъж да го кажа..."
След всичко казано, аз ще добавя още нещо-
Аз съм ЧОВЕК!
А това е най-важното, независимо от кой пол си и какви решения взимаш.
Майната му на всичко останало (ах, как ми олекна...).
Всеки живее живота си. Аз живея моя. Вие живейте своя!
