Странник

А ти си пътник, странник без дом и посока... и колкото повече се губиш, толкова по-често се намираш. И колкото повече се намираш на кръстопътища, толкова повече избори правиш и по-отговорен ставаш... страннико! Ти си приказка, написана от себе си и затова си такъв, за какъвто си се представяш... Пътуваш през живота си и понякога ще ти се налага да взимаш от миналото си точно толкова, колкото би побрала бутилката ти с вода... за да не умреш от жажда и липса на опит и да оцелееш, докато не намериш нов извор... на вдъхновение, сила, вяра и истина... Ти си това, което си избрал да бъдеш след всичко. Миналите ти стъпки ще потънат в кал или ще изчезнат в корените на нови цветя, бъдещето ти е само надежда... А ти си просто странник насред вътрешните си фронтове и покои... точно тук и точно сега...

[вдъхновено от един съвет на приятеля ми по отношение на горчивият и разочароващ опит, който наскоро ми поднесе живота]

Ей така....

Искам те така, послушен,
искам те опитомен!
Да се гушкаш в мене сутрин...
Да вървиш след мен!
...
Искам те така послушна
да си моята чаровница,
мене само да ме слушаш,
окованата покорница...
...
Искам да съм твое кученце,
да вървя по дирите ти кожени....
Накажи ме, мила, още уча се,
с токчетата бронзови...
...
Да съм твоя винаги, когато искаш,
да ме учиш как да лазя...
Да ме имаш, имаш, имаш...
Да те обичам, да те мразя!
...
Искам вечер нежно
да ме докосваш с цветя...
По кожата копнежно
да рисуваш слънчеви сърца...
...
Искам просто нощем
до тебе да заспя...
И цял живот не стига
да те обичам ей така...
----

П.П.
Не го пиша с цел да си търся сексуален партньор.
Искам с по една строфа да обрисувам сексуалната психика на различните типажи хора.
Всеки може да се разпознае там- жена, мъж, подчинен/а, доминант/на, нежен/нежна или платонично обичащ/а... 
--

В златна клетка

А този град ми е толкова тесен...
Отвъд него е целия свят...
Различен, ужасен, чудесен...
Вековен, но и толкова млад...

Като птица в клетка пърхам с криле...
Просторът е там, зад хоризонта...
Дълбоко в мене съм просто дете...
Застанало с цвете на фронта...

А тези улици са толкова сиви...
Дъждът се сипе мъдър и свят...
Натежал от липса на сили...
Като мен в този сляп град....

Ах! Този град ми е толкова тесен...
Отвъд него има къде да летя...
Пътят напред е толкова лесен-
едни решетки с дъх на цветя!

Една мисъл, идея и вик,
стремеж да живея на свобода...
Вдъхновение, един кратък стих...
Едно "искам точно сега!"

А този град така ме души...
Искам да знам какво е летежа...
Какво е копнежа
по мен да пълзи...
Искам простора и много звезди...
...

Фатален избор

Целият ден мина прекрасно... имахме време да си останем само двамата, да отида на пазар, да си накупя някои работи, да се поглезя, да сготвя, да изчистя, да се погушкаме и т.н. .. всичките тези малки неща, които правят някой щастлив, особено когато не е имал време за себе си и връзката си в последната година.... от и заради криене от родители, бягане, търчане по задължения и т.н.
След като експериментирах успешно с крем супа от броколи, купих си най-непрактичните,но най-радващи индиански ботушки, пукхави чехли, изчистих си  в нас, идилийка...
Понякога е хубаво компютърът ти да е зает от някой друг... виждаш колко пристрастяващо действа и всъщност как си забил на едно място, седящ пред него... ставащ все по-агресивен към някой, който иска да те отлепи от виртуализма... Та, аз имах време за себе си, подадох глава  навън, имах време да поживея  истински, докто Анди се превръщаше във виртуален,както принципно правя аз...
Анди седеше на компа, докато аз си пазарувах, шетах и т.н. Ходих безрезултатно с майка ми до Пирогов за едни имунологични изследвания, които не направихме,че апаратът им се бил развалил.. после до стоматологията... където ни отпратиха, щото не им се работеше... прибрах се, взех закуска и пуф, до още сънения Анди в леглото да хапнем и да се постопля,че бях измръзнала... Хубаво е да го гушкам.. като малко пиленце :)
Има комплекс ,че бил слаб... май ще му затрия този комплекс, щото на мене пък ми харесва :)
След като денят бавно ли, бързо ли, отмина... дойде и моето време да си поседя на компа... беше късно вечерта.
След всичките тези задължения, отговорности, грижения за някой, след всичкото порастване, което се налага и неусетно те превръща в някой друг... исках време, за да обърна поне малко внимание на МЕН! Напоследък усещам как буквално  изчезвам.. Опитвам се да си се върна я с рисуване, я с нещо друго... Но е МНОГО трудно, дори аз не знаех колко всъщност е!
Вечерта си пуснах doom metal, gothic, започнах да си разглеждам готически дарк нещица, статуи на гробове, порти, изоставени имения и църкви... изведнъж ми идеше да заплача... нещо в мене се връщаше и носеше МИСЪЛ! Напоследък бях спряла дори да разсъждавам... да анализирам, да философствам... цялата ми мъдрост си беше отишла буквално по дяволите! Куха! Празна! БезСмислена и безМислена! УЖАСНО!
Та... нещо нахлу... още не можех да започна да харесвам готиката, както преди, защото откакто съм с Анди, всичко това бавно и постепенно се заличаваше... Я не му харесва нещо си... я се депресирал, я не слушал такава музика, я не признавал подобна култура... и аз спрях да слушам, каквото на МЕНЕ ми харесва ИСТИНСКИ, спрях да се интересувам от онова, което ме заинтригува, спрях да правя нещата, които ми харесваха... превърнах се във всеобгрижваща майка и любяща любовница! Научих се да правя любов вместо секс... което до известна степен ми хареса, но пък моментите, когато извратената ми страна реши да се прояви и я секнат и попарят, пречупят, отхвърлят... се чувствам като в клетка... като жадна птица, на която вместо вода, са и дали просо! И са я убедили,че е вода!
Та, в момента, в който започнах отново да се опитам да си припомня какво е да обичаш мрака, да намираш красота в тъмното, да си влюбен в нощната тишина, в скърцането на снега или в звука от хлопаща ръждясала порта... В момента, в който се опитах отново да бъда различна, да бъда себе си (защото се убедих,че наистина съм била РАЗЛИЧНА с вкусовете и вижданията си, колкото и да съм се смятала за посредствена...а посредствена съм станала сега...), в момента, в който се опитах да си се спомня.. да се докосна до себе си.. такава, каквато малко или много искам да продължа да бъда... :
- Стига си се депресирала! Порасни! Депресираш и мене!
-Какво?
Нещо ми кипна... Започнах да крещя... наистина беше неправилно от моя страна, но в момента, в който сълзите ми потичаха от щастие, защото започнах да изпитвам покой и блаженство... онзи глас пак се намеси... забранително, укорително... И аз...:
-Остави ме да бъда такава, каквато съм! Не ме променяй така. Липсвам си! Много неща промених, но поне малка част от това, искам да запазя. ИСКАМ, разбираш ли! Ако си с мене, ще ме приемаш такава, каквато съм.
-Гледай си тези работи, когато си сама, не когато съм тука. Депресираш ме.
-Кога? Ние винаги сме заедно... когато не сме, съм на работа! А там не мога, знаеш го.
Чувствах,че отстоявам наистина онова, на което държа и което трябва да отстоявам... Защото,ако не го направя, съвсем ще изчезна...
Когато легнахме, почувствах отново мисълта... за всичкото.. как се връща поканена и добре дошла... и как така се поотдалечих от Анди, но отдалечавайки се, се приближавах повече към него... защото не можех да бъда с някой, ако се преструвам на нещо, което не съм!
-Извинявай,че ти се разкрещях, не трябваше, но просто не беше прав.
-Прав съм. Време е да пораснеш. Не си на 12.
-Не разбираш... Не разбираш красотата в мрака, тя е...
-Ти не разбираш. Тези неща се надживяват. И докато не ги надживееш, няма да пораснеш...
Рекох да отговоря, но се замислих... Донякъде беше прав. Защото колкото повече пораствах, толкова повече тези усещания гаснеха в мене... и го знаех... Но от друга страна има толкова хора, които НЕ са на 12 и живеят с този светоглед, правят музика, носят готиката в себе си, не само рокерството... И ако това е порастване, аз не искам да пораствам така!
-Мога да поемам задължения, да си хвана хляба в ръка,както и съм го хванала, да се развивам, да имам отговорности и все пак да запазя тези свои интереси. МОГА! Защото ИСКАМ!
-Все едно слушам дете,а не жена...
Поставих се на негово място... Колко непонятна бях аз. И колко логична всъщност обаче бях... колкото и нелогична да изглеждах...
Наистина ли трябваше да забравя за тези неща и за това мислене при порасването?
Обикновеният човек се страхува от гробища, смърт, тъмнина, обреченост...
Но всъщност гробищата, смъртта, тъмнината и обречеността са нещата, които ги ИМА. Те не са измислица, те ни застигат всичките. И ако намираш някаква красота в тях, макар и извратена според другите, ще си не само по-силен от тях, но и по-виждащ...
Вчера си мислех, че той е прав. Днес съм убедена,че аз съм. Защото ИСКАМ!
Искаш ли, ще получиш. Не едно вярване го е казало. И не едно вярване е било право за това. Защото си е така. И всичко, в което вярваш и искаш, то съществува....
Знам,че трябва да се боря за себе си, за това да ВИЖДАМ навсякъде... както преди. Колкото и тесен да става живота ми... Колкото и да започвам да приличам на птиците в плен... не искам да губя мечтите си, вдъхновението си, истините си, мисълта и смислеността си.... А те се раждат в мрака! И затова ще го браня! Защото аз съм такава... Ще се променям много, но трябва да запазя нещото, което ме прави МЕН, не ТЕБ или ТЯХ. Свързани сме, но ако ни няма поотделно, няма да ни има и заедно...
Донякъде беше прав Анди обаче... Порастването неминуемо влачи след себе си смърт на смъртта... Влачи това да престанеш да гледаш на света по същия начин... защото,ако не го направиш, ще се погубиш. Наистина, ако продължа да живея с готическата мисъл, един ден няма да мога да бъда достатъчно силна и може би ще погубя себе си, няма да имам силата да живея... Ако я оставя в миналото си и стана нова, ще бъда достатъчно силна, че да се боря. Да гледам на живота по светлия начин, по логичния, онзи, който всички считат за щастие... Ще оставя депресията си и ще продължа напред нова и оцеляваща... Което обаче ще ме... погуби!!! Да! Онова, което всъщност ще ме спаси, ще ме погуби! Защото оставяйки готиката в миналото, аз ще оставя и себе си. И оцеляваща, ще съм по-куха и мезСмислена и безМислена отвсякога... Т.е. ще умра преждевременно, превръщайки се в бездушно същество, което търси своя смисъл в рисуването и в другите неща, но няма да го намира, защото смисълът ми ще е заключен в забранената зона.
От друга страна, ако запазя готиката, която макар и да пролива по няколко капки кръв от мен, ще ме вдъхновява и пази душевно жива, макар и изглеждаща като гаснеща. А вдъхновението е извор и на живот, и на любов, и на ВСИЧКОТО. Но няма да ми дава да порасна... а порасването е пътят към оцеляването... И пак няма да оцелея...
В крайна сметка, никой не оцелява...
Но пък фаталният избор е такъв- неизбежен. Или ще се откажа от готиката и ще избера порасването, за да оцелея и ще умра душевно.. Или няма да се откажа от нея и ще оцелея душевно, отказвайки се от порасването, което всъщност ще ме убие...
Фатален избор...
Неибежен...
Искам да живея и да запазя мрака си...
Защото, който иска, може!
Защото...
"Confused I face how stern and devious is reality
You conquered me with your delusion,
Then I vanished into blank pages already written
With a beacon of hope we could levitate like dancing on air...
And there in that moment we'll at last find solace;
Abundance shining greater than any dream
The morning breaks so cold... so cold
My face it looks so old... so old...
I rend my nails on the wall I've built around me
Only in the shade can I be free...
Only in the shade I can be... Me..."
(Draconian - The Failure Epiphany)

Богатият човек е свободен

"Живеем в материални времена. Времена, в които, за да си позволиш почивка, трябва да си я заработиш предварително.
Времена, в които, за да те признаят в дадена област, трябва да могат да те измерят колко струваш. Колко ти е заплата. Колко даваш и колко взимаш. Нищо, че си е твоя работа.
Дали обаче си богат или не, никой освен теб не може да знае. Понякога богатството изисква много повече време и отдаденост. Предмети, които да му служат. А вещите ни обвързват. Задължават ни. Карат ни да се привързваме към тях. Можем ли без тях? Значи сме богати.
Но да си богат не значи само да имаш какво да зарязваш. Да си богат означава да имаш свободно време. За любимите хора. За хобито.
За "да подгониш залеза".
Просто така. Да запалиш колата и да тръгнеш към хубавата гледка без посока и план. Ей така. За мига.
Колко от нас могат да си позволят този лукс? Заети в планове за бъдещето, забравяме да живеем в настоящето. Какво да сготвим? Къде да ходим? Какво да облечем? Какво ще правим от сутринта до вечерта. Сякаш сме длъжни да уплътним времето.
С подробности.
Да не остане свободна минутка за глътка въздух и релаксация. Какво следва тази седмица, уикенда, лятото…
…А богатият човек е свободен. И може да си позволи да подгони залеза без да е планувал предварително.
А вие? Богати ли сте? Свободни ли сте поне за ден? Тогава не чакайте залеза.
Изгревът също може да бъде обещаващ…"
--
Източник: http://www.edna.bg/kolonkata-na/bogatiiat-chovek-e-svoboden-4631741?utm_source=netinfo&utm_medium=rss_banner&utm_campaign=edna.bg_rss_may_2012

Ти си ми...

Ти си спирката, на която ще чакам.
И на която ще сляза след дългия път...
Ти си стихът ми тихо изплакан.
Моят хаос и моят тих кът.

С теб ще се скрия след тежките бури.
И ще заспивам с длан в дланта...
Ще скитаме диви, искащи, щури.
И ще обичаме като малки деца.

Ти си ми всичкото, дето го имам.
Свят в света ми и плач в плача...
От тебе обич ще взимам, ще взимам...
И ще давам любов на теб и света....

Cool stuff

Увереността е всичко:

And more...

--
Флаш джаджи, които може да поставите в блога, сайта или просто да изпратите на приятел, за да го занимаете или стреснете :)
http://abowman.com/google-modules/
--

---

---

--