Избяга ме!

...и изведнъж изчезна от живота ми, сякаш никога не си съществувала... "Браво"! Но аз все още се сещам. Помня! И това, че отказах да бъда играчка, не значи, че искам да изчезваш... Но нали така или иначе всеки си тръгва, Александра... Всеки поема по пътя си. Има хора, които , казват, са като въздуха- може да не са всеки ден до теб, но знаеш, че когато се видите, все едно не сте се разделяли... Независимо дали са приятели, гаджета или просто такива, с които всеки път си казвате "Здрасти!". Не поиска да бъдеш въздух, вместо това се превърна във вакум... ОК

Пример за НЕподражание

Ужасявам се! Да не стана като майка ми... Обожавам я, но тя е тотален мазохист във всяко отношение. Самонаказва се заради самото си съществуване. Прехвърля всички очаквания за своя живот на мен и в същото време самонаказвайки се ми е дала пример как да се самоунищожа, а не как да постигам. Не се хранеше нормално и пълноценно преди да започна да работя с оправданието, че не стигат пари и всички пари отиват по мене. Сега аз си изкарвам парите сама, че и още един човек поддържам (НЕ, не е дете,нямам деца и не възнамерявам да имам). Но тя продължава да се самонаказва и самоизмъчва- всичко на мене ми дава, дори и залъка си, който НЕ искам да и взимам... не ми е нужен, нужен ми е този неин залък да бъде преглътнат от нея, за да бъде здрава заради мен и да ми дава пример как човек да се грижи за себе си. Дам и нещо- не го иска, а на думи ме учи как да се науча да получавам... а аз съм се научила само как да давам... като нея! Не мога и да поемам голяма отговорност. Защото от малка, че и досега, дет съм зрял човек, постоянно ми се заповядва какво да правя и че ако направя обратното, съм грешна. Дори здравната ми книжка взима, че видиш ли- не мога да я пазя аз нормално, а тя можела... Ако отговорността за една хартийка не може да ми се гласува, коя съм аз, че да възпитавам деца и хора, нямам навика даже отговорност пълна за животни да нося! Не, не искам да имам деца.... За мен са консуматори на живот и време. Пред мен е живият пример за това как от тревоги по МЕН и то БЕЗПРИЧИННИ И ИЗМИСЛЕНИ ОТ НИЩОТО, един човешки живот на мъдър и прекрасен човек е съсипан. Казват, че само като станеш родител разбираш родителите си. Не искам да ставам родител, НЕ искам да разбирам нито този стремеж към унищожение и прекомерна загриженост, нито искам да разбирам нехайството и безотговорността (другата крайност) на някои родители. Майка ми дори ми повтаря да не раждам... Защо? Аз знам защо: ужасява се да не ме загуби при раждане например... Но за мен тя е ужасена да не стана като нея- толкова влюбена в детето си, че да съсипя собствения си живот. Вечер не заспива,докато не ме чуе, че съм се прибрала, а аз се прибирам късно от работа. Не съм далече от нея, в центъра работя и живея.. Но този страх остава... Расте с нея. Чувствам се като грешка! Не искам никой да се чувства като грешка! Тя става в 5 за работа, а се мъчи да не спи до 11, докато не ме чуе,че съм стъпила в нас. Безумие!!! Пълно! Направо е ненормално, за мене поне е патологично ненормално! И аз си имам своите патологични мисли (тоооо...всеки си има своите,де), но това е безумие! Да се самоизмъчва да не яде, да не спи, да се тревожи нон-стоп за НИЩО и това НИЩО да го влага в мен... Постоянно да заповядва какво да направя... Имам чувството, че заповядва на себе си. И НИКОГА не приема,че може да греши! Щом е майка по подразбиране тя ВИНАГИ Е ПРАВА! За мен..... липсата на капка съмнение в себе си е признак на слепота и глупост! Така човек не израства. Така човек отрича човешкото в себе си и утвърждава илюзии, които не само не са му потребни, а и пагубни за мисленето и следователно за живота му! (Казвам "живот", а не "съществуване"  ненапразно ... защото не са пагубни за самото съществуване, но съществуването не е живот...).
Аз пък винаги се съмнявам и задавам въпросът ЗАЩО? Включително и за себе си...
Обичам майка си, но с огромно огорчение и тъга мога спокойно да заявя:
Тя ми е пример за НЕподражание,  страх ме е да не заприличам на родителите си (камо ли на баща си.... за него и ДУМА не може да става, то ще е трагедия направо...). И така... се чувствам тооолкова сама (въпреки че не съм мизантроп).... и тооолкова неразбрана.... и толкова битки и поражения нося в себе си, че... всички в крайна сметка винаги сме сами....

Страх ме е

Страхувам се.... Страхувам се някой ден да не бъда като моите родители... Неосъществена... А може би и по-неосъществена от тях.... Ужасявам се...
Нищо не съм видяла, почти нищичко! А времето така тече и не мога да го спра... Всеки ден е изгубен такъв, а аз живея в клетка!
Може би наистина изтръпвам от ужас, че безвремието ей така постепенно настъпва и краде, краде от мен... А аз не искам да му дам себе си... но то ме взима, взима....
Залъгва ме с ментови бонбонки като някое наивно хлапе и взима живота ми, мечтите ми...
Страх ме е... да не остана неосъществена...
Така няма да съм живяла и ден! Все едно не съм се раждала изобщо!
Юле... искам да ти кажа нещо... ако имаш шанс да грабнеш живота, направи го, без да се страхуваш! Рискувай! Неосъществен живот, прекаран в страх и планове, не е живот изобщо! И никоя измамна любов, никоя най-доходна работа, никое временно хоби, никоя нова дрънкулка, няма да те осъществи!!! Не се страхувай, момиче... Ако искаш да избягаш- бягай! Ако искаш да устоиш- бъди силна! Само не оставай така, на едно място...
Времето не чака никой. И тебе няма да чака...
Не го чакай и ти!
DO SOMETHING!
DON'T BE AFRAID!
LOVE!
.
.
.
Това ще спаси ИСТИНСКИЯТ ти живот!!!!

Crowie, help yourself somehow...

Няма как да бъдеш с някого, да обичаш някого... без да изгубиш себе си. Няма как да живееш без себе си без да си липсваш във всеки един момент... И двете ситуации са патово мъчителни. Къде е изхода? Без любов не можеш да живееш! Без себе си-също! Да обичаш само себе си ли? Неееее! Не за това сме създадени и го чувстваме във всеки един момент от съществуването си!
Къде сме ние? Как се сливаме помежду си? Къде са душите ни? Не целим ли да ги убием във вътрешни битки?
Какво се случва и как се оцелява?
....имам нужда от подкрепа, от сила, от вяра, от помощ... дори и от себе си... а в момента съм толкова слаба, че не мога и грам да си дам...
Crowie...помогни си...помогни си...няма кой да ти помогне...защото ...всички винаги сме сами...

"Нещата", които не могат да ни отнемат... :)

Живеем в материален свят... Свят, толкова плътен и докосваем, че по едно време... вещите ни станаха всичко... което имаме, притежаваме, за което се страхуваме... Страховете също станаха толкова материални и плътни, че се превърнаха във вселена, в която заживяхме... С представата, че можем да намерим сигурност там, където сигурност няма! Търсим я в ежедневните навици, повтаряемостта, в един и същия час, когато пием кафе и излизаме на работа... В прегръдката на любимия човек вечер, когато заспиваме... В плановете за някакво предполагаемо бъдеще... В себе си, които считаме за вечни...
Не сме вечни! Нито телата ни, даже душите ни, може би не са... Според една от теориите, когато станеш съвършен, твоята награда в духовното израстване след всички прераждания, е da изчезнеш напълно, което всъщност е покоят ти.
През лятото бях на гости на един от най-най-наййй-яките хора, които познавам... Жена е. Живее в един прекрасен български град с една приятелка. Двете имат къщичка като от приказките... малка, но чиста и толкова красива, че е като няколко квадратни метра рай сред Ада... като няколко метра фантазия сред реалността... малка приказка в кошмара. Изобщо-малка светлинка сред тъмното :) Когато не са там, я оставят заключена само с една ключалка, от обикновените... Веднага им зададох инстинктивно въпроса: "Ама не ви ли е страх,че ще ви оберат?". "Че какво ще ни вземат?", беше отговорът... И беше толкова верен, след като помислих малко и оставих социално натрупаните инстинкти на заден план.... Какво наистина ще им вземат? Красотата? Красота не се взима.... Малкият полуработещ, полунеработещ телевизор (който беше единствената техника там)? Цветята ли? Боядисаните от тях двете пейки в двора? Какво би спечелил някой друг от тези неща...? Нищо! Какво печелят те всеки ден? Спомени :) Никой не можеше да им вземе нищо, дори и да бяха оставили вратата отключена! Вещите там нямаха стойност за друг, освен за тях. Това е да имаш и да си богат...
Моят идол-момичето, което пътува на стоп сама из цял свят- Тери, отново е на път... Сега е отвъд океана. Решенията взима спонтанно. Намира начин да бъде в синхрон с природата, намира начин да преодолява всичко. Спала е сама сред лъвове в саваната в Африка, плакала е при гледката от нос Добра Надежда. Претърпявала е катастрофи, избегнала е терористичен акт, имала е огромен късмет с влизането и излизането от много от държавите, оставала е без сън, вървяла е пеша сама през пустите африкански пътища и е един от най-щастливите хора на тази планета :)) Жив идол :)) Какво могат да и вземат на нея? Спомените? Никой не може да и вземе онова, което е преживяла из цял свят. Не могат да я оберат. Какво може да и вземе смъртта дори? Нищо! Щом е ЖИВЯЛА НАИСТИНА! Едно 99% от всички хора на тази земя умират стари сред вещите си, с гордостта си, че са постигнали нещо огромно! Да! И техните постижения не са изобщо малки. И техните градежи не са ниски. Но според мен един човек, като Тери няма за какво да съжалява някой ден. Защото обича света истински такъв, какъвто е и затова и света я обича. С хората в него, с животните и растенията. Като отдаване е... Отдадеш ли себе си, значи не те е страх. А не те ли е страх- значи обичаш. Обичаш ли истински, ще бъдеш щастлив също толкова истински :) На Тери никой кищо не може да и вземе. И никога няма да може. Тя е богата...по-богата от всички други.
Когато обичаш нещо и/ли някой истински, никой не може да ти отнеме любовта. Тя е едно от нещата, които могат само да ти дадат. Може да направи дори и така, че да даде самият теб на самият теб... :)
Когато имаш свобода- вътре в себе си и свобода на избора си... имаш и криле, с които можеш да осъществиш тази свобода. Не, няма да бъдеш като птиците... те имат криле, но не летят натам, накъдето искат. Докато ти ще можеш!
Обаче страха може всичко да ти отнеме... И живота, и любовта, и теб самия... Живот в страх, не е живот, а смърт по време на съществуване...
Идва един момент в живота, който дори може да не забележиш, че е дошъл, защото може вече да си  направил избор по стандарта на социалните инстинкти, а не по своите собствени... но,ако усетиш този момент, пред тебе ще стоят две възможности- да тръгнеш след мечтите си без страх през трудности и да ги осъществиш... или да живееш в "сигурност" "щастлив" и "блажен" с новия си огромен телевизор...
Успял ли си?
Щастлив ли си?
Чувстваш ли се богат...?

Странник

А ти си пътник, странник без дом и посока... и колкото повече се губиш, толкова по-често се намираш. И колкото повече се намираш на кръстопътища, толкова повече избори правиш и по-отговорен ставаш... страннико! Ти си приказка, написана от себе си и затова си такъв, за какъвто си се представяш... Пътуваш през живота си и понякога ще ти се налага да взимаш от миналото си точно толкова, колкото би побрала бутилката ти с вода... за да не умреш от жажда и липса на опит и да оцелееш, докато не намериш нов извор... на вдъхновение, сила, вяра и истина... Ти си това, което си избрал да бъдеш след всичко. Миналите ти стъпки ще потънат в кал или ще изчезнат в корените на нови цветя, бъдещето ти е само надежда... А ти си просто странник насред вътрешните си фронтове и покои... точно тук и точно сега...

[вдъхновено от един съвет на приятеля ми по отношение на горчивият и разочароващ опит, който наскоро ми поднесе живота]

Ей така....

Искам те така, послушен,
искам те опитомен!
Да се гушкаш в мене сутрин...
Да вървиш след мен!
...
Искам те така послушна
да си моята чаровница,
мене само да ме слушаш,
окованата покорница...
...
Искам да съм твое кученце,
да вървя по дирите ти кожени....
Накажи ме, мила, още уча се,
с токчетата бронзови...
...
Да съм твоя винаги, когато искаш,
да ме учиш как да лазя...
Да ме имаш, имаш, имаш...
Да те обичам, да те мразя!
...
Искам вечер нежно
да ме докосваш с цветя...
По кожата копнежно
да рисуваш слънчеви сърца...
...
Искам просто нощем
до тебе да заспя...
И цял живот не стига
да те обичам ей така...
----

П.П.
Не го пиша с цел да си търся сексуален партньор.
Искам с по една строфа да обрисувам сексуалната психика на различните типажи хора.
Всеки може да се разпознае там- жена, мъж, подчинен/а, доминант/на, нежен/нежна или платонично обичащ/а... 
--