Несподелено...

Ужасявам се от несподеленостите.... наистина се ужасявам! Особено когато става въпрос за любовта! Защото самата материя е доста деликатна и прави човек по-раним и по-чувствителен, отколкото е иначе... Виждам как несподелеността причинява неимоверна болка... а тя може да причини и агресия, агресията- страх, страхът-болка! И всичко се превръща в порочен кръг! Наистина ужасно порочен...
...
Наистина бях с един мъж дълго време, чувствах се закриляна, макар и сама... Но в крайна сметка, всички винаги сме сами... Не виждам разлика от сега, само дето сега той ми липсва неимоверно много... И още по-зле- чувствам се сама сред хората! Чувствам се сама не само сред тълпата, но започнах да усещам и приятелите си чужди.... т.е. дори  и когато съм с тях-пак се чувствам сама... Даже не мисля, че имам и приятели... Е, може би само един... но пак съм сама!  Сега ми е самотно и страшно... И не само тази самота ме гложди, но и това, че започвам да съм 100 пъти по- ранима отпреди... Превръщам се в едно уплашено момиче... А това ме ужасява...
..
Да, харесвана жена съм... не мога да го отрека... въпреки че не съм първата хубост... притежавам доста вътрешни качества, които явно карат другите да търсят компанията ми... Доста противоречиво ще прозвучи, но.... чувствам всеки човек близък и мога да разбера всеки човек... но въпреки това не мога да спра да се чувствам сама! И това не е причинено само от несподеленостите и ужасните цикличности... Но и от вътрешното мен и от стечението на обстоятелствата! Та, бях започнала да  мрънкам за несподелеността... Наскоро се случи да набия горчивата истина в лицето на един човек... Само дето той отказа да я приеме... Стана така, че той се влюби в мен чрез един от блоговете ми и... отказа да приеме истината- че не мога да му отвърна със същото! Виждайки, че по никакъв друг начин не мога да го убедя в действителността, реших да прекъсна контактите си с него! Дори не се бяхме виждали на живо ! Дори не сме водили нормална кореспонденция! При което се започнаха откровени заплахи по телефона ми,  обиди с коментари, очевАдно безпочвени обиди! Тон все едно съм му била съпруга, която един ден е решила да си вдигне катъмите и да избяга барем с децата! Той явно си е втълпявал разни неща, за които над милион пъти го предупредих да не си мисли! Очевадно си е втълпявал неща, които му казах,че са невъзможни! И сега кой е черната овца? Аааааз.... ама , """"ЕСТЕСТВЕНО""""! Аз съм лошата! Аз съм го била въртяла на пръста си , аз съм искала да го наранявам, аз съм измамницата, която е искала той да поема болката ми! Аджеба, нищо не съм искала да поема, да не би да съм го карала да изчита целия ми стар блог? Може би съм му го навряла в очите и съм казала :НАААА! ЧЕТИИИИИ! ИНАЧЕ ЩЕ ТИ ИЗБОДА ДВЕТЕ ОЧИ,ЧЕ И ТРЕТОТО ОКО С ТЯХ!!!!!!!!! Всъщност, тази моя несподеленост явно му докарва много болка... но все пак тя е несподеленост, която никога не е била... Доста повече обаче тежи несподеленост, която Е била споделеност някога...
..
Споделеността, която се превърна в несподеленост:
ТОЙ! Всичко отначало вървеше по мед и масло... по 30 обаждания на ден (е, не знам дали това може да се сравни с масло,ама карай!) , разговори, филми, прибирания заедно, заспиване гушнати.... ИДИЛИЯ! И не само това... Но и негово величество Моментът на щастието! Също беше с него...Моментът, когато след едно физическо и духовно сливане, аз за пръв път се усетих цяла, завършена и съвършена, усетих хармонията, равновесието... НИРВАНАТА на душата! Стоях на терасата и гледах планината, усещах летния хлад, загърната само по чаршаф! Меката материя допираше кожата ми, а аз усещах всеки допир по тялото ми по-осезаемо и от свръхчувствително животно! Въздухът имаше аромати! Чувствах се лека и прозрачна,но и могъща... В този миг аз почувствах... и не само това... аз ЗНАЕХ, че ако поискам,мога да умра... без болка, просто така... По едно време започнах даже да усещам как се отделям от земното, но бързо се свестих, реших да остана тук, защото имам още много мечти за сбъдване! :)))) Никога няма да забравя този момент :)
... ТОЙ! С когото се чувствах най-сигурна... навсякъде! Закриляна!
...ТОЙ ...охладня до такава степен, че имах чувството,че всеки ден се блъскам в камък, а не прегръщам човек... Започна да отбягва прегръдките ми дори... къде  отидоха търсенията по 30 пъти? Не че съм искала да ме търси по толкова, но е абсурдно! Стана съвсем друг човек... А аз, като паленце малко, търчах след него и бях готова да спя в някой ъгъл на стаята му,но да съм близо до него... Ходила съм с колело в покрайнините на София в 12 посреднощ!!!!! Само....за да заспя до него! Не да бъда гушната... а само да заспя до него!!!! Ей така-да положа глава на гръбчето му... в падинката на кръста и да се свия на кълбо...  В последно време нашите отношения приличаха повече на раково образувание, отколкото на нещо здраво... И въпреки края, който още не мога да приема, още го обичам! То е по-силно от мене...и знам колко съм глупава... ама ГЛУУУПАВА! Знам в какъв капан съм паднала и че сама си го изкопах, ОСЪЗНАВАМ всичко това, но не мога да се измъкна от него... влача се ! И въпреки че един познат ми каза, че сега единствения път е нагоре, аз още си седя на дъното на дупката... закопана! Хората ми сочат пътя,но НЕ РАЗБИРАТ,че съветвайки ме така и упреквайки ме за това ,в което съм се превърнала сега е все едно ДА СОЧАТ НА ЗАКОПАН ДО ШИЯТА ЧОВЕК ПЪТЯ, ПО КОЙТО ДА ВЪРВИ И ДА ГО УПРЕКВАТ, ЧЕ НЕ ГО ПРАВИ! Осъзнавам колко съм тъпа, че да се тровя за това... но съм затънала до шия в чувства! А човек, който не е в това положение сега и  човек с по-слаба от моята чувствителност, не може да ме разбере, камо ли да ме почувства! Имам нужда от прегръдка, не от съвети! Не и сега!
...
И може ли да се сравнява тази несподеленост с несподелеността на човека, който в момента ме упреква, че съм го въртяла на пръста си??????? ЕСТЕСТВЕНО, че не! Само дето сега думата "естествено" НЕ е в кавички!!!!!!!! И има защо! Мисля, че всеки може да види разликата! Естествено!
...
Хм... сега попаднах на нещо от стария ми блог, прииска ми се да го споделя:
"Ние, клоуните, нямаме лица... явяваме се на сцената за да забавляваме... за да усмихваме безизразните хора с нашата собствена безизразност, скрита зад маската. ние, клоуните, нямаме имена.. наричат ни с имената на грима, който краси лицата ни... наричат ни с имената на смешните ни червени и писукащи носове... дават ни образи на приказни животни, дават ни бонбони, вместо светлина...
А само ако някой можеше да събере снопче светлина и да ми го даде в шепите... ако някой можеше да ме накара да спра да се страхувам и срамувам... ако някой имаше силата да се протегне и да разкъса на парчета маската ми... ако този някой го направеше... бих се почувствала ужасно... и гола... навсякъде... без грим и без преструвки, без капка самочувствие и маски... бих се почувствала нищожна, искаща да се свие на кълбо в ъгъла или да избяга натам, където животът не съществува... Ако имаше някой, който да среже ластика на този червен писукащ нос, ако имаше някой, който да свали костюма ми на панда ... щеше да ме разобличи в слабостта ми и да ме разкъса на парчета...
Нуждая се от това унищожение... нуждая се от този някой, от тази себе си, която да унищожи всичко свято около и в себе си, за да бъде спасена... и искам да се счупя, да се чувствам гола, да искам да се скрия, да се срамувам, да ми иде да заплача, искам да смажа самочувствието си, да се унищожа, да счупя маската си с тази направена от глина и боички усмивка... и да крещя!!!
Само така ще намеря спасението си... с едно отдалечаване от всичкото... с една среща на новото АЗ... а какво ще кажа на това ново същество, което ще се настани в кожата ми... не знам... Не знам дали да му благодаря или да го проклинам... не знам дали изобщо ще съм способна да кажа „fuck you” на себе си, да забравя за всичко,което е било, да забравя,че имам минало, да забравя,че изобщо е възможно да има бъдеще... дали моментът, когато ще гледам самозабравата в несъществуващите и очи някога ще дойде изобщо?
отговорите отдавна са дадени преди въпросите да бъдат написани в черно мастило върху белия лист... и това ме кара да се чувствам безпомощна... Искам и аз да напиша своя въпрос и даже не искам някой да ми отговаря... Искам аз да отговоря и така да бъда творец!
Но,да... забравих... клоуните нямаме лица... все още сме неми... както и аз... като отворена книга или като затворена страница, търся неясното създание в мене, което ме тласка към мисли и разсъждения, които не са нужни... Ние, клоуните нямаме сърца... защото вече свикваме да ги изтъркват с гумичка всеки път, когато ни карат да се усмихваме..." 
..
И моля, моля! Нека направя едно важно изявление! Смених си стила на писане , смених си и блога! Ако някой тръгва да се влюбва в мене- първо хууууууууубавичко да помисли! Защото,ако ще ми прави подобни сцени (всъщност мисля да се обърна към органите на реда, ако тормозът продължи!) , по добре отсега да се закопае някъде... Аз специално ще му соча после посоката ,по която закопан да върви!
 ..
Лека нощ, деца!

05:03 ч
23,09,2011