Празнота...

Някакви хора....минават през живота ми... просто ей така... виждам се с тях, смея се... пия бира... прибирам се сама... Някакви хора просто решават да се запознаят с мен, да им е хубаво в компанията ми... да ги забавлявам... не че аз не се забавлявам, напротив... И после-нищо! Едно голямо нищо... Толкова празнина крия в себе си, а никой не знае за нея... ТОЛКОВА МНОГО ПРАЗНИНА!!!  Която не мога да запълня с никой и с нищо... И толкова сама се чувствам сред всичко.... И колкото и да усещам цветовете, вътре съм безцветна... Нещо ужасно много ми липсва... Колкото очите ми са весели, когато се смея навън, толкова са празни, когато се прибера , когато се къпя, когато си правя закуска, когато стоя на компютъра... Загубих желание даже да си правя кафе...
А понякога така ми се плаче... Въпреки че знам,че съм силна личност, че искам да направя и узная толкова много неща... Твърде често се чувствам като изгубено дете...Искам, но не мога и да заплача... то е като вакуум... в който не можеш да направиш нищо и нямаш желание за нищо...
Има моменти, когато си прекарвам невероятно, натрупвам спомени от прекрасни изживявания, натрупвам впечатления, положителни емоции... И когато всичко свърши, осъзнавам с двойна и тройна сила колко съм сама... Не искам да кажа, че си въобразявам, че щастливите моменти ще са вечни... Просто след тях виждам двойно и тройно по-ясно в какво положение съм...
Интернет, телевизия, книги, дори хора... нищо, нищо, просто нищо не действа , когато изтрезнееш от щастието и видиш как всичко е създадено за да те заблуждава, че не си сам...
Гледам да не мисля за това... гледам да не мисля, че съм сама между 4 стени, сама сред хората, защото ако мисля... последствията няма да са особено хубави и не само за мен...
Преди поне намирах утеха в прегръдките... а сега и там не намирам... И там се чувствам сама...
Всеки си е поел живота , живее си в някаква негова си илюзия... А на мене така ми се иска да се махна от всичко... Понякога, мечтаейки си за това.... се чувствам като героя на Паулу Коелю, който мечтаеше цял живот да посети Мека и Медина, но нямаше никога да го направи, защото не би си представил живота след това... Осъществявайки мечтата си, щеше да я убие...
Е, понякога се чувствам така... Но пък,ако имах шанс да осъществя мечтата си за бягство, нямаше да се поколебая... Защото знам колко е сладко чувството, когато усетиш нещо, което много си искал да се случи, действително да се случи :))) Но... мечтата ми за бягство има доста пречки пред себе си... Но ако все пак някой ден успея да избягам... Дали ще се почувствам свободна и ... вече не толкова сама?
02:50 30.09.2011