...Трябваше да си измисля каква героиня ще бъда в ЛАРП-а. Мъдрих го, мъдрих го на будно... не можах да го измъдря така, че да ме удовлетворява. За сметка на това пък го измъдрих на...заспало о.О Не знам как става тоя номер да ми идват идеите, докато спя. Та, днес просто станах с идеята за героинята, която ще играя в ЛАРП-а... и взех, че я написах :) То се получи като разказче, ама в това му е чарът :)
...
Родих се през зимата на лето 1405-то като чистокръвен вампир. Казват, че децата избирали семействата, където да се родят. Съмнявах се в това, защото не исках живота си такъв. Животът на един вампир не беше като в легендите, които разказваха по онова време. Нито беше като в приказките, книгите и филмите, които се пишат сега. Животът ми беше всекидневна битка със себе си и съвестта си. Не исках да наранявам никой. Не исках да убивам никой. Налагаше се. За да живея. Не можех и да умра. Нямах тази смелост. Бягах от слънцето, а хората, с които бях приятелка, ми разказваха приказки за красиви изгреви и залези, които никога нямаше да видя и от които се плашех. Най-близките ми човешки същества също щяха да избягат от мене, ако знаеха за истинската ми природа. Затова пазех своята свята тайна и говорейки с тях, наблюдавах пулсиращите им вени, запазвайки буквално нечовешко самообладание. Опитвах се да се концентрирам над тяхното съзнание и индивидуалност. Прегръщах ги и след тях ядях плъхове от канавките. Понякога не издържах и тръгвах на лов с едно полубудно кръвожадно съзнание за оцеляване. Инстинкт за самосъхранение. Хората казват, че биха убили само при самозащита. Това беше моята самозащита, която беше част от мене. Бях родена така. Отгледана така. Другите вампири ми казваха да се гордея с потеклото си, че съм вид, който е на изчезване. Бях горда в редките случаи, когато бях сита и заглушила частите от човешката си съвест, която дори не знаех защо имам. Горда, когато присъствах на онези огромни събирания в подземията, за които никой човек не знаеше. Тогава се чувствах като част от нещо значимо и голямо. Самата аз тогава бях необходима част от нещо плашещо красиво. Учеха ме, че хората са слаби създания. Добитък. Но аз чувствах, че нещо в това не е наред. Другите ги ловуваха. Аз ги целувах....
След години легендите придобиха по-реален облик. Някои от вампирите в нуждата си от кръв и жертви, не заличаваха следите си добре и по улиците на големи градове хората започнаха да намират тела на младежи и девойки с белези по вратовете. След още няколко години, смятаната ни за безсмъртна тайна, излезе наяве. Както и ние. Настанаха смутни времена. От една страна, ние нямаше как да живеем без да ловуваме. От друга страна хората нямаше как да оцелеят, ако не ни спрат.
Следваха преследвания, убийства, войни, кръвопролития, пиршества, опити за примирие, научни открития. Но нищо не беше в състояние да спре задаващата се световна войната на видовете. Ние се криехме денем и излизахме нощем. Но дори и денем, намирахме начини да атакуваме в сенките на малките улички, в мазетата, подземията. Хората пък се обединяваха в армии, въоръжени със сребро и огледала. Мнозина от моите братя станаха на пепел, която вятърът отвяваше. Когато имах време да мечтая, мечтаех за това как загиналите ми братя най-сетне ще са способни да видят митичната за мене красота на изгревите и залезите. Хората пък мечтаеха да могат отново да чувствах лунната светлина като приказка, а не като кошмар, от който излизахме ние. Изход не се виждаше....
Докато един ден, един учен не успя да създаде вълшебното хапче, което , както ни казаха, щеше да замести нуждата ни от кръв. Всичко сякаш предвещаваше края на ужаса.
Бяха насрочени преговори между нас и хората. Вярвахме им! Че нали техните учени бяха изобретили вълшебното хапче... А не трябваше... Не трябваше да им вярваме...
Преговорите бяха насрочени в един от големите градове, разположен на проток между две морета. Почти всички от нас, бяхме там. Аз също. Онзи човешки доктор каза, че бил измислил и хапче, което ще ни даде възможност да ходим и по светло. Размириците почти бяха утихнали. Лекарството , заместител на кръвта, изглеждаше да действа. Преговорите бяха насрочени за 3 часа посреднощ. Така хората щяха да покажат доверието им към нас, като се покажат уязвими по тъмно и се оставят на нашата милост, която щеше да е доказателство за добрата ни воля. Слънцето тогава изгряваше към 6:30. Нашето доверие в тях пък трябваше да бъде показано , като изпием новото хапче, което да ни пази от убийствените лъчи на слънцето и заедно с хората за пръв път да посрещнем изгрева.
Всичко вървеше нормално. Събрахме се в 3 часа, ръководителите и на двете ни раси говориха. Ние нищо не им направихме. Дойде 6 часа. Дадоха ни новите хапчета. И всички ги изпихме с нова надежда. Всички...без мен и няколко други мои събратя. Другите явно от недоверие, а аз-по една случайност. Задавих се! И го изплюх, а после ме хвана срам да си призная и да поискам ново. Просто щях да се пъхна в някоя сянка при изгрева, за да мине церемонията и после да поискам ново хапче.
6:30!!! Новата надежда!!! Новата... „надежда”! Всъщност беше самата смърт. Хапчето не ни излекува от слънчевата уязвимост, а напротив- засили я. И пред мене всички станаха на пепел. Дори и онези, които бяха в сенките, но все пак бяха докоснати от синкавия сутрешен мрак. Искаха да ни избият. Всички наведнъж! Всички нас!!! Онези, които оцеляхме, бяхме преследвани. И повечето бяха убити, защото светлината беше съюзникът на хората, а доверието ни- предадено! Не ние бяхме убийците! А те! По-мръсни от животни. Убиваха от страх, за удоволствие или защото просто някой извратен мозък беше решил така. Не бяха като нас. Ние убивахме за да живеем, имахме съвест. А те-не!
През онази сутрин ме видяха, че съм оцеляла и тръгнаха по петите ми. Едвам успявах да се изплъзвам в сенките, но беше много трудно. Този път убивах, за да не ме убият!
Не помня от къде минах, но лазех в канавки, криех се в калта, от едно мазе в друго, затаявах дъх, докато ловците ми минаваха на сантиметри от мене. Оказах се в края на града, мръсна и гладна. Абсолютно сама! Чувах, че все още хората са по петите ми. Помня, че се бях покачила на сенчестата страна на един керемиден покрив. Звуците от гласовете на преследвачите ми наближаваха. А в мене вече не бушуваше само инстинктът за оцеляване, а и една емоционална буря, която щеше да ме помете. „Емоционалната” буря на... безсмислието!
Не виждах смисъл да продължавам да бягам. Не виждах смисъл да съществувам абсолютно сама в свят като този. Не се бях родила за това. Може би се бях родила за нищото. И в нищото беше моят дом. Тогава престана да ме е страх. От болката, от живота, от смъртта. Исках само да видя дали наистина изгревът е толкова красив, колкото го описваха... Затова се изправих ! Там, на онзи керемиден покрив. Право срещу светлината. И станах на пепел....
Но не така ми е било писано. Смътно помня, че душата ми се носеше над всичко, над целия град. Но вместо да се прибере у дома си, нещо я дръпна назад. Събуди ме светлината. Първоначално се уплаших от нея, но после почувствах ново усещане за топлина по кожата си, а светлината не ме прогори... Не знаех какво става с мен. Погледнах ръцете си, не бяха моите. Тази шегаджийка съдбата... Тази талантлива, саркастична, иронична, патетична сила не ме остави да си тръгна, а всели душата ми в едно убито по улиците на града момиче, чието тяло още лежеше на един от площадите. Още неизстинало. Още с глава на земята, видях слънцето! Да.... наистина беше красиво... Както го описваха...
Сега съм тук! В човешко тяло и все още търсеща и неспокойна душа. Най-плашещото е, че не знам какво трябва да намеря или създам, за да намери покой душата ми. Затова търся. Дори не знам какво съм. И къде трябва да отида и какво- да направя. Знам само, че хората са неблагодарни, лицемерни и продажни създания, които имат нещо прекрасно в себе си, но го погубват с всяка секунда, ден, година, век! Все едно хвърлят кофи с кал и тиня по самите себе си! Не знам кой реши да ме всели в човешко тяло, не знам и къде да диря собственият си покой! Но помня какво ми причини човешката раса. Сега съм сред тях-хората. А повечето дори не подозират коя съм всъщност. И има защо да се страхуват! Те ме превърнаха в това, което съм.
Сега нямам онзи типичен инстинкт за спасение на тялото. Сега съм в търсене на нещото, коeто ще спаси душата ми.
...
...
Поредно "прераждане"... въздухът е сутринно свеж, а над прерията се носи звукът от тъпаните от бизонови кожи. Къде ли е моят покой и спасение? Ще го намеря ли тук, сред индианците или ще изчезна с нашата култура? Ограбвана! За пореден път... От хора, които не разбират дори и човешкото в себе си. Надеждата! Че утре ще спася душата си...
...
...
Поредно "прераждане"... въздухът е сутринно свеж, а над прерията се носи звукът от тъпаните от бизонови кожи. Къде ли е моят покой и спасение? Ще го намеря ли тук, сред индианците или ще изчезна с нашата култура? Ограбвана! За пореден път... От хора, които не разбират дори и човешкото в себе си. Надеждата! Че утре ще спася душата си...
...
Crowie
picture link:
Няма коментари:
Публикуване на коментар