Хлопа ми дъската!

Осъзнавам, че толкова съм счупена, че колкото и да искам нещо, когато то дойде на прага ми, бягам с все сили... от нещото и от себе си... И когато се озова на поле от празнина и потърся опора само в себе си, се чувствам на познатото мен! Което никой не може да ми отнеме. Но това поле е толкова пусто и празно, защото там съм само аз и моите вътрешни промени... Само времето се мени... но най-вече е дъждовно. А ме е страх да изляза на слънце. Защото ще ме изгори. И бягам все назад... към себе си...