Днес осъзнах колко много съм се затворила в себе си, докато на изглед е все едно съм най-откритият и безстрашен човек... Днес осъзнах, че съм загубила способността да допускам хората до себе си... Изобщо! От една страна не мога да нарека никой приятел, защото престанах да вярвам в приятелството. От друга страна не мога да допусна и никой до сърцето си... Защото знам, че след това мога да се разпадна така, че да не мога да бъда наново цяла... Научих се да чувствам себе си и другите, но изтрих думи като "ние", "заедно"... Научих се да намирам опора в себе си и забравих какво е да имаш доверие на някой. Вярвам само, че всички винаги сме сами! А другото е илюзия. Започнах да се водя по логиката, а тя ми показва, че няма подходящи хора! Липсата на опиянение заменям с реални напивания, а с изтрезняването се чувствам най-самотният и тъжен човек, за който животът има смисъл колкото да отиде до балкона и да метне от там! Обичам всички без да го знаят. Обичам да опознавам всеки един човек, защото всеки е една отделна вселена, от която се уча...уча...уча... Уча се, че сме толкова различни, но и толкова еднакви... Уча се на разбиране и приемане. Построих спасителен мост за другите, но изгорих мостът, който ме свързваше с тях...
Днес даже осъзнах, че дори и физически съм се свила в себе си и не мога да допусна някой! Това ме уплаши... Нима съм заприличала на ракообразно създание, скрило се дотолкова в черупката си, че когато някой поиска да го извади от водата и да му покаже слънцето, се скрива надълбоко зад стените на собствената си душа и тяло...? И не допуска, не допуска, не допуска!
Изгорих мостовете си към вас, но ви обичам! И не мислете, че ми е лесно да ви гледам от другия бряг и да ви искам, но да ме е страх... от себе си....
Няма коментари:
Публикуване на коментар