Хляб

Нормалните хора изпитват емоции, които някак успяват да контролират. Някак. Дават си време. Лекувало. Стават по емоционално интелигентни. За да се самосъхранят. По-разумни. Дори пресметливи. Премерват риска и тогава залагат картите на масата. Даже не всички карти. Винаги имат коз за спасение, който е скрит в самите тях. И когато кризата удари, знаят какво да направят със себе си, за да се измъкнат. Поне по-бързо и ефективно. Финито. Крачка напред и отново са в правия път. Идва им отвътре, заложено е в ДНК-то им. Сигурно е просто страхотно!!!
Какво прави Юла? Юла си слага всички карти на масата като дете-идиотче. И чака същото. Ама карти не се играят така, ма, Юло! Никой ли не те е учил? Ръкави нямаш ли!? Трикове не знаеш ли?
Животът демонстративно се удря по животското си чело и се заема да ме учи:
- Виж ся, слагаш тая ръка на масата и чакаш другите играчи.
- Ти, животе, нищо не знаеш за картите! Не си прав! - Юла слага пак всичко на масата с доволна усмивка на дете, което току що е цопнало в локва кал и се чувства предоволно и право с този свой мега гениален акт!
Естествено животът е в тотален фейспалм. Тежко въздиша и не се отказва да ме учи. Нали това му е работата. Па, сигурно не е лесно и да си живот. По цял планетарен ден и вселенска нощ се занимаваш с идиоти!
И така, краят на играта наближава. Естествено Юлката губи, защото... Защото!!!!! Реве и се тръшка на масата за игра. Ма, защо така стана, нали бях искрена и открита?! Не са честни тези правила, кой ги е измислил? Искам да си поговоря с него!
Животът нежно ме подхваща под ръка, ревяща и ме завежда на луна парк, дава ми близалка и захарен памук.
- Вземи, ще се почувстваш по-добре.
- Нееееее, не мога. Боли ме от всичко. Боли ме и от памука. - реве свръхчувствителността ми.
- На! Яж, ма! Кой та пита па тебе! - и ми набутва едно Карадере или някоя я планина, я язовир.
След време Юла свиква някак. Тук тревичка, там цветенце. Яяяя, глей как са опрашват тея пчели!!!
Да, ама Юла е опака. При нормалните хора, времето тече и минава през тях, лекува ги като дизенфектант. Ама Юла не вярва, че времето съществува, ходи и обяснява на хората геометричните му спираловидни безкрайни форми, които всъщност не съществуват.
Животът се отчайва.
- Ауе, Време, яла за малко, че ми трябваш.
Довтасва Времето като митичен Дядо Коледа, в който вярват само малките богати деца (но не и китайските бедни!!!). Застава пред мене и започва да точи едни кълбета от прежда. Пее ми някакви приспивни песни. Опитва се да ми покаже, че в края на кълбото прежда, вече няма да чувствам болка. Че... "Ти заспииииваш! Ти си гевреееек!".
Гледам го това кълбо.
- Бе, я не ме занимавай с глупости! Ти не съществуваш! Аз не съществувам. Светът е проекция на нашата мисъл, която образува Акаша, всичко е нищо и нищо е нищо, защото нищо е всичко.
- Заеби, тая е смахната. Само си разпредох преждата, а можех да оплета планетарен пуловер или поне една планета!!!
Вселенският фейспалм е пълен. Колкото повече време минава, толкова повече... нищо не се променя. Уроците ги знам на изуст, но прилагането им ми убягва. Свръхчувствителна съм като струна на музикален инструмент, който още не е изобретен. Често вместо да прекрачвам пречката, спомените си, аз ги събирам от земята, слагам ги в една прилежно оплетена торба и ги помъквам със себе си. В един момент осъзнавам, че мъкна канари. Но така са сраснали с мен, че не ми е възможно да ги оставя. Затова особено по пътя нагоре, ми е доста трудно. Ама, па, има ли пропаст, падам много стабилно. Все пак, канарите си тежат! И показвам на тия ора каааак са мятаааам...
Мъкна си аз. Себе си си мъкна. Такава, силна като исполин, преглъщам се и продължавам. И малка като дете в центъра на луна парк, изгубило близките си и пътя за вкъщи. Бърша си сълзите и сополите. А захарният памук се точи на сладки нишки. Нормалните хора го ядат с усмивка. На мене ми тежи. И около ми някакви хора щъкат, влачат си хляба към вкъщи. Там, където са сърцата им. За да нахранят душите си. Аз имам хляб. Сама си го меся, гледам го как втасва, често втасвам с него. Вкусен бял и топъл хляб. Мек, ароматен, замесен с най - чистото брашно. Седя в центъра на луна парка и... изсъхва в ръцете ми. Ръфам си сама коричките. Ще си счупя зъбите, станал е твърд на камък.
Но, ето, мина един човек и ми каза, че ако омеся хляб, ще ме заведе вкъщи.
Юлка щастлива на куче, на псе направо. Ходи за брашно! Меси! Чака да втаса! Цялата омацана в мая, ама щастлива. Пече, носи хляба в центъра на луна парка. Ухилена толкова, че лицето и е станало на една усмивка. Толкова голяма като на котарака от Алиса.
Чупва човечецът от огромната погача, сит е.
- Ама, вземи още, вземи я цялата погача, нали за тебе съм я месила. Моля те, заведи ме вкъщи.
Протегнала ръце с хляба, гледам как човекът изчезва с трохата си от погачата в тълпата. Тичам, викам, моля го, плача:
- Заведи ме вкъщи, моля ти се, искам и аз да имам дом. Заведи ме вкъщи. Моля ти се. Не ме оставяй.
Хората са сити. Погачи не им трябват. Хората са блажени. И доволни. Хората се качват без страх на влакчето на ужасите и слизат от него с усмивка. Вечер се прибират при сърцата си. Една трохичка ще дадат на себе си, една на децата си, любимия човек и една на гълъба на прозореца.
Защо са ми тези погачи изобщо. Ненужно прахосничество на материал. Ама, какво да се прави, от такова тесто съм замесена. Вселенско разхищение.
Юлката седи в центъра на луна парк. Пуска корени в почвата, сраства се с нея, не може да мръдне. Погачата пак изсъхна в ръцете и. Ръфа стара коричка. А канарите тежат...
- Казах ти. - Животът и Времето минават с топка захарен памук покрай мен и подминават.
- Вземете си тъпите карти. Тази игра е сбъркана.

НАГОРЕ

Зад ъгъла

Щастието чака зад ъгъла на отчаянието, след голямото падение. Чака зад вратата на мрака, в който си потънал. Но щастието не може да отваря вратите, може да го направиш ти. Щастието не прави крачки, то просто съществува. Дали ще го изживееш, е въпрос на избор и понякога борба. Често-със самия себе си. Най-вече със самия себе си! Не всичко е щастие, естествено. Но зависи от гледната точка. Дали ще гледаш в бялата точка на Ин или в черната на Ян, дали ако бъдеш наполовина пълна/празна чаша, ще се радваш, защото имаш накъде да се допълваш повече или ще плачеш задето не си цял. В моментите на вакуум, когато нищо освен пълното отчаяние и безнадеждност не съществува, демоните изплуват от ада в душата ти и започват да гризат същността, превръщайки я в пихтиеста маса без смисъл. Тогава изглежда няма изход. Изходи има два-или в отчаян опит да прекратиш страданието си, се опитваш да терминираш себе си, или ...почваш да пълзиш в калта нагоре. Понякога дори не е нужно да се бориш, а да се предадеш и да чакаш. Времето или равнодушието да свършат своята лечебна дейност и да те възкресят. Иронично,нали? Понякога с все сили трябва да теглиш майната на всичкото (включително на себе си) и да действаш с въжето в ръцете си. И вместо да го увиваш около врата си- да го метнеш с клупа нагоре в кладенеца, за да хванеш някое мижаво, но жилаво клонче и да...катериш! Катрериш! КАТЕРИШ!!! Един ден от кладенеца няма да е останало нищо, освен история,която евентуално да разказваш. Това не значи да го забравиш (въпреки че понякога забравата е естествен самосъхранителен процес на психиката). Нито значи, че кладенци изобщо няма да има. Нито значи, че предопределеност няма (или има). Всъщност-нищо не значи. Значи, че си се научил да катериш кладенци. А може и да не си се научил....до следващия кладенец, който ще е същият като предишния, докато не се научиш да го катериш! Човекът има удивително тъпата способност да си чупи главата по хиляди пъти (понякога в хиляди прераждания) докато не се научи! Или отучи...да е такъв идиот понякога! Животът обаче си поддържа една удивителна сподобност на баланс- карма. Смятам, че кармата е личната отговорност на всеки индивид за постъпките и мислите му. Какво значи това? Че кармата балансира нещата- последиците от една постъпка- с последиците на друга. Забележете, че не казвам “добро” и “лошо”, защото тези изрази са смешни. Нито доброто съществува, нито лошото. Каквото ти се струва добро, може да е мечешка услуга. А каквото лошо- може да ти донесе благоденствие. Не вярвам в Ада и Рая, вярвам в това, че сам ковеш кармата си. Ако не бъде балансирана в този живот, те следва в следващия като създава опорни точки, през които трябва да минеш, за да я балансираш. Така се създава чудото, наречено-съдба или предопределеност. А Адът и Раят са във всеки един от нас. Бог съществува, доколкото Бог е всичко и нищо, ние сме част от това всичко, съставляваме Бог, защото Бог е всичко, включително нас. Това не значи да се приравняваме на Бог, Бог е свръзката между атомите,молекулите, Бог е самият атом и молекула, но и съставните и части. Трудно за асимилиране, но все пак....капацитетът на мозъка ни е все още на толкова недоразвито ниво, че дори не може да види разнообразието на съществуващите цветове (които една паунова скарида например може!), нито да разсъждава по начина на Айнщайн, нито да владее телепатията или телекинезата (или да бъде свръхчовек като научно-фантастичната Люси). Където и да е истината за 100%-товия човешки мозък, то определено сегашният ни не може да разбере Бог! Пф, мислите ми се лашкат подобно океан, който не е съгласен с настоящото си корито и който се опитва да избяга отвъд някой друг бряг... Та, мисълта ми тръгна от щастието и нека там приключи (поне засега). Щастието ...дори не съществува! Съществува идеята за щастие. Хубавото е, че същото важи и за нещастието (въпреки че то понякога има доста по-силни честоти на вибрация, по-често е извор на вдъхновение или...саморазрушение). Въпреки всичко, емоционалният баланс се стреми към ...хаотичен порядък. И щастието се крие точно зад ъгъла на отчаянието. И тогава....е сладко като бонбон! И цветно като дъга! Чакано- като изгрев. Който гони кошмарите и лошите чудовища, които живеят под леглото! И си струва! Струва повече от глътка вода в оазис на Сахара. Защото, както Сахара е била море някога, а сега е пустиня....така нищо не се знае! Може да стане море някой ден пак. Но какво ли значение има, ако всяка песъчинка там всъщност се чувства добре! Било във вода, било под слънцето! Често се случва да придаваме на незначителни неща-важен отенък. Може би би било хубаво да се радваш на ТУК и СЕГА. Защото всъщност- само това имаш. Миналото е спомен, а бъдещето-илюзия. Някой ден даже ще умреш! И трябва тук и сега да живееш ЩАСТЛИВО (без лоши мисли в сърцето си). За да осмислиш не само себе си, а и всичко наоколо. :) Ще завърша с една мисъл на Джон Ленън: “Когато отидох в училище ме попитаха: Ти какъв искаш да станеш като пораснеш? И аз написах: Щастлив. Те ми казаха, че не разбирам задачата, а аз им казах, че не разбират живота. “ Разберете живота! Бъдете щастливи :)

Юлето (Crowie)

Мъртви надежди

-Надежда всяка тука оставете.
-Тук няма място, оставете там!
*
-Там пълно е. Места няма и в двете!!!
*
Надежди на купове!
От трупове!
Над всяка - по едно цвете...
Градини! И в двете-
няма място! И тук, и там-
всеки винаги е сам.

С времето научих (1)

С времето научих:

* за да имам, каквото искам, трябва да съм готова да го получа. Не само да давам, но и да допускам да получавам;

* няма как да бъдеш с някой, ако се държиш неадекватно. Между искреност и простотия разликата е тънка;

* трябва да се съобразяваш с човека до теб, с неговото лично пространство, както и той с твоето. Вие сте две личности, които могат да съществуват поотделно, но искат да бъдат заедно;

* не е нужно всеки да знае какво се случва в сърцето ти;

* ако си наранен, и да оревеш целия свят- файда няма. Може само да натовариш излишно другите. Ако другият е съгласен да изслуша болката ти- може да я споделиш. Но да му 
изливаш монолози без да му даваш право да проговори, е проява на ментален садизъм;

* за да помогнеш на някой не е нужно да очакваш нещо в замяна. Кармата си знае работата. За да навредиш на някой, не е нужно да отмъщаваш. Кармата си знае работата;

* изкачих много планини и върхове, за да достигна до своите такива и да видя своя свят отвисоко;

Полови антагонизми

Жената е нелогично същество. Тя ще дойде в най-голямата буря, за да те прегърне без да и пука, че ще се намокри. Ще потанцува в дъжда. Ще будува с денонощия. Ще изостави всичко и ще избяга. Ще ти напише "Лека нощ" преди да заспи, когато не си до нея. Ще се радва, че я будиш в 3 посред нощ, защото ти липсва, въпреки че ще те напсува. И като те напсува, после ще те целуне. Ще се прави на интересна със SEEN! Ще се дърпа, когато най-много те иска. Ще я е страх, но ще продължи напред въпреки страха. Дори и да знае, че нещо е обречено, ще се надява.
Мъжът е логично същество! Когато вали, ще се скрие на сухо. И да му липсва някой, ако е късно- няма да му звънне. Ако се чувства застрашен от дълбочината- няма да плува в дълбоки води. Ако не вижда смисъл в нещо- няма да го направи. Ако има нужда от интимност- ще се задоволи само със секс. Когато е уморен- ще поспи. Когато няма възможност да ти пише или не иска да го направи- няма да ти пише. Ще те преследва, докато си му интересна и после изведнъж ще загуби интерес и ще те остави без обяснение.
Чудя се кое е по-пагубно: логиката или нелогичността...и защо пътищата им са толкова трудни за срещане и толкова трудни за извървяване....
Мисля, че... би било прекрасно поне веднъж тези два антагонизма да потанцуват заедно в бурята и да съчетаят в себе си логиката на това, че от дъжда може да настинеш, но е прекрасно да танцуваш под него  :)  

15.07.2016

Днес е един от онези дни, в които се събудих, повлечена от динамичното си ежедневие и полубудна в още хладните часове рано на деня попаднах на място, където напоследък не бях излизала- извън черупката си. Видях добра приятелка, който не бях виждала отдавна. Седя и си мисля колко е прекрасно да познаваш някой, който прилича на теб и те разбира. Който може да бъде навсякъде и да върви по други пространствени пътеки, но някак...да стъпвате в едни и същи душевни обувки. И накрая и сълзите ви да си приличат. Знаете ли, днес осъзнах, че сме по-големи борци, отколкото подозираме. Аз и хората, които познавам.
Свикнала съм да се подценявам. Да омаловажавам битките си. Докато не рухна под напора им. Те ми крещят, че съм на бойното поле, а аз се правя, че не забелязвам.... Вътре в мен се водят потресаващи сражения на хиляди фронтове, а аз се опитвам да си втълпя, че лежа на тучна планинска поляна и дишам свеж въздух. Някои от усещанията ми са като паднали в боя- няма ги, загинали или поне лежащи в кома в някой окоп. А аз даже не съм забелязала... Други решетки, които са ме ограничавали, пък съм счупила. Не помня кога съм разбила тези затвори....явно е ставало постепенно. Като затворник, копаещ с лъжичка дупка под нужника, пълен със смрадливи неща в килията си и свикнал с аромата на кал. Знам, че някои скали под килията си разбих с много усилия и отведнъж...имах моменти, когато на пътя си имах огромни камъни. Когато успеех да ги избутам, пред мен се разкриваше не нова пръст за копане, а светлина. Като възкресение. Което изстрадвах и се прераждах. Някъде в тези прераждания и падения, пишех себе си. На бял лист. Ту със синьо, ту с червено мастило. Но нито един път не съм искала да горя някоя от страниците си. Те са ми били нужни. За да продължавам да пиша историята си. За да могат и другите да ме четат...
Понякога... Не, не понякога! А почти винаги най-усмихнатите хора крият най-дълбоки рани. Отстрани ги гледате-охоооо, живот си живеят, пътуват, смеят се, правят секс, запознават се с много хора, изживяват незабравими моменти, градят спомени, завиждате им, искате да бъдете като тях. Усмихнатите хора са известни- обичат ги. Усмихнатите хора... гледат все да са някъде, с някой или да пият до забрава...за да не мислят. Че не могат да избягат от себе си, където и да отидат.... Ние, които живеем животът на пътешественици, откриватели, създатели... Ние, които имаме хиляди снимки, където изглеждаме щастливи... Ние...всеки ден се намираме на нов фронт. В нов окоп. От който драпаме нагоре с поредното шише бира или с поредната усмивка на щика. Чувствителни сме до прекаленост!!! Докато другите хора намират баланса, ние сме крайности. Едни прекрасни крайности. И да си крайност е вълнуващо. И интересно. Нямаме обикновен живот – семейството, колата, децата, работата 5/2 на бюро с познатите химикалки, с които удряме подписи под „важни“ договори. Важните неща са други... Много по-различни от парчета хартия , с които решаваш съдбата на някоя сграда, път или фирма. Хората...тези удивителни, възхитителни и ужасни същества, които те заобикалят, които мразиш и обичаш до болка и които правят светът ти значим.....създават смисъл и изчерпват смисъла от собственото му значение. Идват, палят искри, факли и клади в душата ти и винаги си тръгват. За да намериш път напред и да продължиш да пишеш....ту със синьо, ту с червено мастило.... Ние сме борци! Хубаво е понякога да се изправяш срещу страховете си... тогава, когато е нужно. Или когато искаш да теглиш майната на себе си. Или когато трябва да си напомниш забога...че не си плът, а душа с тяло от звезден прах! Или когато трябва да изхвърлиш ненужна вещ от дома си. От онзи, в който живееш...и от онзи, в който живее съзнанието ти. Домът, в крайна сметка... е там, където е сърцето ти. Имам толкова много страхове и да...сега осъзнавам, че ходя при повечето от тях. А не знаех, че мога да бъда силна.... Някои други пък...още пазя на разстояние... Може би и срещу тях някой ден трябва да се изправя. Но всичко с времето си... Неизвестността в повечето случаи плаши. В други- е толкова успокояваща.
Днес вървях по улицата и осъзнавах колко са се предали повечето хора. Колко са навлезли в коловозите на рутината и бутат влака си по релсите, докато не дерайлира. Колко тъжно... Други пък са ужасени да се изправят срещу липсите си, срещу самотите си, страховете си, дори срещу желанията си и да признаят какво им липсва. И да заявят какво искат! А поискат ли-могат! Всичко могат! Тъжно... Там пак има фронт, ОГРОМЕН! От който бягат, но бягството им е като тичане насън- с всичка сила, но не мърдаш от мястото, където си. Докато не се събудиш....
Днес вървях по улиците и виждах революции. Всеки осъществяваше своята. Тиха и уникална е революцията на всяко едно същество, направено от душа и звезден прах.
Днес вървях по улицата и не подценявах нито една битка на хората, с които се разминавах. Беше ... ментален комунизъм. Чувствах се толкова равна, но и толкова различна. Обезличаваше ли ме или ме градеше това усещане...
Днес е 15.07.2016. Една дата. Един обикновен нов ден.... В който с всяко вдишване, се пиша...пиша се....