Хляб

Нормалните хора изпитват емоции, които някак успяват да контролират. Някак. Дават си време. Лекувало. Стават по емоционално интелигентни. За да се самосъхранят. По-разумни. Дори пресметливи. Премерват риска и тогава залагат картите на масата. Даже не всички карти. Винаги имат коз за спасение, който е скрит в самите тях. И когато кризата удари, знаят какво да направят със себе си, за да се измъкнат. Поне по-бързо и ефективно. Финито. Крачка напред и отново са в правия път. Идва им отвътре, заложено е в ДНК-то им. Сигурно е просто страхотно!!!
Какво прави Юла? Юла си слага всички карти на масата като дете-идиотче. И чака същото. Ама карти не се играят така, ма, Юло! Никой ли не те е учил? Ръкави нямаш ли!? Трикове не знаеш ли?
Животът демонстративно се удря по животското си чело и се заема да ме учи:
- Виж ся, слагаш тая ръка на масата и чакаш другите играчи.
- Ти, животе, нищо не знаеш за картите! Не си прав! - Юла слага пак всичко на масата с доволна усмивка на дете, което току що е цопнало в локва кал и се чувства предоволно и право с този свой мега гениален акт!
Естествено животът е в тотален фейспалм. Тежко въздиша и не се отказва да ме учи. Нали това му е работата. Па, сигурно не е лесно и да си живот. По цял планетарен ден и вселенска нощ се занимаваш с идиоти!
И така, краят на играта наближава. Естествено Юлката губи, защото... Защото!!!!! Реве и се тръшка на масата за игра. Ма, защо така стана, нали бях искрена и открита?! Не са честни тези правила, кой ги е измислил? Искам да си поговоря с него!
Животът нежно ме подхваща под ръка, ревяща и ме завежда на луна парк, дава ми близалка и захарен памук.
- Вземи, ще се почувстваш по-добре.
- Нееееее, не мога. Боли ме от всичко. Боли ме и от памука. - реве свръхчувствителността ми.
- На! Яж, ма! Кой та пита па тебе! - и ми набутва едно Карадере или някоя я планина, я язовир.
След време Юла свиква някак. Тук тревичка, там цветенце. Яяяя, глей как са опрашват тея пчели!!!
Да, ама Юла е опака. При нормалните хора, времето тече и минава през тях, лекува ги като дизенфектант. Ама Юла не вярва, че времето съществува, ходи и обяснява на хората геометричните му спираловидни безкрайни форми, които всъщност не съществуват.
Животът се отчайва.
- Ауе, Време, яла за малко, че ми трябваш.
Довтасва Времето като митичен Дядо Коледа, в който вярват само малките богати деца (но не и китайските бедни!!!). Застава пред мене и започва да точи едни кълбета от прежда. Пее ми някакви приспивни песни. Опитва се да ми покаже, че в края на кълбото прежда, вече няма да чувствам болка. Че... "Ти заспииииваш! Ти си гевреееек!".
Гледам го това кълбо.
- Бе, я не ме занимавай с глупости! Ти не съществуваш! Аз не съществувам. Светът е проекция на нашата мисъл, която образува Акаша, всичко е нищо и нищо е нищо, защото нищо е всичко.
- Заеби, тая е смахната. Само си разпредох преждата, а можех да оплета планетарен пуловер или поне една планета!!!
Вселенският фейспалм е пълен. Колкото повече време минава, толкова повече... нищо не се променя. Уроците ги знам на изуст, но прилагането им ми убягва. Свръхчувствителна съм като струна на музикален инструмент, който още не е изобретен. Често вместо да прекрачвам пречката, спомените си, аз ги събирам от земята, слагам ги в една прилежно оплетена торба и ги помъквам със себе си. В един момент осъзнавам, че мъкна канари. Но така са сраснали с мен, че не ми е възможно да ги оставя. Затова особено по пътя нагоре, ми е доста трудно. Ама, па, има ли пропаст, падам много стабилно. Все пак, канарите си тежат! И показвам на тия ора каааак са мятаааам...
Мъкна си аз. Себе си си мъкна. Такава, силна като исполин, преглъщам се и продължавам. И малка като дете в центъра на луна парк, изгубило близките си и пътя за вкъщи. Бърша си сълзите и сополите. А захарният памук се точи на сладки нишки. Нормалните хора го ядат с усмивка. На мене ми тежи. И около ми някакви хора щъкат, влачат си хляба към вкъщи. Там, където са сърцата им. За да нахранят душите си. Аз имам хляб. Сама си го меся, гледам го как втасва, често втасвам с него. Вкусен бял и топъл хляб. Мек, ароматен, замесен с най - чистото брашно. Седя в центъра на луна парка и... изсъхва в ръцете ми. Ръфам си сама коричките. Ще си счупя зъбите, станал е твърд на камък.
Но, ето, мина един човек и ми каза, че ако омеся хляб, ще ме заведе вкъщи.
Юлка щастлива на куче, на псе направо. Ходи за брашно! Меси! Чака да втаса! Цялата омацана в мая, ама щастлива. Пече, носи хляба в центъра на луна парка. Ухилена толкова, че лицето и е станало на една усмивка. Толкова голяма като на котарака от Алиса.
Чупва човечецът от огромната погача, сит е.
- Ама, вземи още, вземи я цялата погача, нали за тебе съм я месила. Моля те, заведи ме вкъщи.
Протегнала ръце с хляба, гледам как човекът изчезва с трохата си от погачата в тълпата. Тичам, викам, моля го, плача:
- Заведи ме вкъщи, моля ти се, искам и аз да имам дом. Заведи ме вкъщи. Моля ти се. Не ме оставяй.
Хората са сити. Погачи не им трябват. Хората са блажени. И доволни. Хората се качват без страх на влакчето на ужасите и слизат от него с усмивка. Вечер се прибират при сърцата си. Една трохичка ще дадат на себе си, една на децата си, любимия човек и една на гълъба на прозореца.
Защо са ми тези погачи изобщо. Ненужно прахосничество на материал. Ама, какво да се прави, от такова тесто съм замесена. Вселенско разхищение.
Юлката седи в центъра на луна парк. Пуска корени в почвата, сраства се с нея, не може да мръдне. Погачата пак изсъхна в ръцете и. Ръфа стара коричка. А канарите тежат...
- Казах ти. - Животът и Времето минават с топка захарен памук покрай мен и подминават.
- Вземете си тъпите карти. Тази игра е сбъркана.