Казала си, чакам те!

Вечер... денят уморено и тихичко си е отминал. Някъде около 2 посреднощ е. На прибиране от работа наминах край нашите, за да им оправя телевозора. Пак бяха бърникали нещо с дистанционното. Бързах. Нямах батерия на телефона. С последната си говорих с моето злато , докато се возех в окъснялата девятка към нас. Казах му, че ще му звънна после...
Прибрах се след като си поговорих с Руми от денонощния. Звъннах на майка ми да и кажа, че съм се прибрала. Кари (зайката ни) беше понаяла зарядното, включих телефона, но едвам го нагласих да зарежда. Жичките бяха прекъснати... През деня се бях барнала ,както никога преди... с една кожена пола и една черно-бяла блуза с голямо деколте и гол дръб, с една огърлица от бели камъни и хематит, с обеци от черен камък. Абе, чак аз щях да се самонападна... Чувствах се красива и пълна с енергия...
Та, прибрах се, реших да гледам филм, за да изчакам телефона да се зареди. Иначе заспивам, докато е включен на зарядно, навивам си алармата и сутринта ме буди. Ама сега...с това зарядно...ако вземеше да изключи посреднощ и на сутринта как ще стана за работа?
Изгледах "28 days later" .. много тъп филм! Легнах си. И му звъннах.... В малкото пъти, когато не сме заедно, се чуваме винаги за "Лека нощ"....
Към 2: 30:
-Здрасти. Буден ли си?
Отсреща ми отвърна сънен глас...Много сънен:
-Че как да не съм.
-Какво правиш?
-Чакам те да звъннеш...
-Ама... защо не си легнал да спиш, като ти се спи?
-Казала си, че ще звъннеш, чакам те.
Не можах да спра сълзите си...  Любимият глас от слушалката продължи:
-Хайде, лягай , че нямаш време да спиш, утре си на работа. Утре ще се видим.
Съвсем не можах да се спра и заплаках като малко дете, но без глас... Просто ми течаха сълзите...
Може би заради цялата несподеленост преди, заради всичките "Не те чувствам" , "Не те обичам!", "Не сме един за друг."...заради всичките обаждания към номера ми по задължение, заради всичките изплакани от мъка, гняв, безпомощност и тъга сълзи сега имах до себе си този, който ще ме чака посреднощ, защото съм му казала, че ще му звънна... и ще ме чака ДОКАТО му звънна....Този, който ще скача през балкона, за да бяга само защото не се разбира с майка ми и после ще ме чака навън, обикаляйки и търсейки ме два часа, този, който ще идва с топлина в сърцето всяка нощ през студената зима в 23:00 ч. , когато се прибирам от работа само за да заспи до мене и на сутринта ще измие чиниите и ще се облече за 5 мин. само за да дойде с мене до работа, за да ме изпрати. Който ще ме прегръща нощем, докато му се сърдя. Който ще плаче за мене, ще ме обича и ще ме гледа с онова детско обожание в очите, с което го гледам и аз....
Вече разбирам защо се чувствам щастлива.... И е хубаво... Хубаво е... :)

Не спирай

Понякога съм толкова типична.
И мръщя се, но и се радвам.
Понякога съм коренно различна
от вакуума живот създавам...

И цветна съм, но и съм черно-бяла.
И груба съм, но и съм нежна.
На парченца разпиляна, но и цяла.
Повехнала или пък свежа...

Едно те моля с цялата си вечност,
погрешно ти не ме разбирай:
Обичай ме! С твоята човечност.
Обичай ме и никога не спирай....

Тогава

Когато от небето падат ехота
на сбъднати желания и истини,
ти думи сладки не изричай в шепота
на щастие, когато сме обичани...

Обичай ме в сегашното на нас.
Тогава най сме можещи и имащи.
Всичко друго е една игра,
на детски пожелания и приказки...

Обичай ме във всички цветове.
Тогава съм и дъжд, но и дъга...
Тогава съм жена,но и дете.
"Тогава" се превръща в "Сега"...

Преди - Сега

В продължение на година усещах, че нещо в мене се променя необратимо... Беше едно усещане за всичко, което постепенно ме... изчезваше! И най-странното е, че нямах желание да му се противопоставя... Беше ми безразлично... Докато в един момент аз до такава степен се промених, че започнах да си липсвам... Да си липсвам в безразличието. Колко абсурдно звучи! Но е истина...
Преди бях хипер емоционална и изразяваща себе си с вдъхновение дори тогава, когато то бе продиктувано от дълбока тъга и меланхолия... И да, меланхолията не е статичност, въпреки че те кара да бъдеш душевно обездвижен... Тя е динамика на тъжното вдъхновение, от което най-често се разждат черни перлени шедьоври.... Някога (говоря все едно е било преди хиляди лета и зими...но така го чувствам) не пусках хората да си отидат лесно от живота ми. Борих се за тях, страдах за тях, чувствах ги!!! Споделях болките си в искрени повествувания, които идваха дълбоко от живото ми АЗ!
Сега е толкова лесно да се разделям с хора от живота ми, че това безразличие е плашещо и все пак ми помага да не страдам... но и вече не чувствам! Един човек! Какво толкова.... толкова ще идват и ще си отиват от живота ми...
Трудно ми е да споделям!!!!
Душевната адаптивност се превърна в патологично безчувствие!
АЗ-ът вече съществува...и толкова!  Просто спря да живее...
Преди се интересувах от фотография, пътувания, мечтаех много, имах много планове, все различни, променях бъдещето си и без един лев, пак грабвах раницата на гръб и тръгвах напред... по железопътни нощни гари, слънчеви горещи асфалтови пътища... пишех поезия и проза, учудвах се на хората, чиито живот се въртеше около поредната купена гривничка. Днес съм пълна с какви ли не болести (най-вероятно защото душата ми боледува на първо място..) и се чудя на кои лекари да търча. Не мога да тичам след мечтите си. А може би се появиха, защото мечтите ми боледуваха и изчезнаха... и вече нямаше смисъл да се осъществява нещо, което не е желано.... Не ме беше страх от смъртта, изглеждаше ми очарователна, сега ме ужасява!!! Сега всичко и всички са ми толкова безразлични, че дори не намирам приказка с някой.. Преди със съвсем случаен човек можех да завържа такъв разговор, че и на мене да ми стане кеф, и на него... Все едно сме били приятели 10 години, а не познати от 10 минути.... Сега стоя мълчаща.. с абсолютно безидейно съзнние, наведена глава, чудеща се как да се отърве от поредния човек.... Животът ми се завъртя около гривничките... Дори не ми е тъжно! Налага се ежедневно да лицемернича. Имам пари... нямам мечти...
Преди знаех, че има какво да дам като мъдрост. Тя просто беше скрита в мене, може би в резултат на постоянното ми съзнателно и подсъзнателно философстване и анализиране...
"Много анализираш! Спри да анализираш!!!" постоянната реплика , която чувах от всеки, особено от мъжки пол. Може би от страх, че душите им ще останах голи, а не толкова от опит да ми помогнат да бъда щастлива. Опитвах се да не анализирам... и ето ме- не съм щастлива от този факт! Опитвам се отново да мисля!!! За да мога да научавам за света и себе си и да ви уча за света и вас самите! Всеки човек е учебник и е грозно и тъжно сам да къса страниците си!
Преди намирах очарование в тъмнината, в тъгата, в готиката, в черното... Сега съм станала толкова посредствена, че...чак се чувствам просто удовлетворяващо и удобно в кожата си... но не и вдъхновяващо и изпълващо!
Преди се усмихвах повече, плачех повече... Сега се усмихвам насила, не плача!
Преди гледайки върховете в далечината, мечтаех да отида там... Сега, гледйки върховете в далечината, те са просто фон...
Преди ми даваха 17 години... все изглеждах по-малка с по 5-10 години. Сега ми казват "госпожо"! Изведнъж остарях с повече от 10-12 години само за няколко месеца...
Преди усещах всичко около себе си толкова осезателно.. дърветата, животните, камъните, вятъра, дъжда... Сега са просто бездушни предмети... защото бедушен предмет съм аз!
Преди се чувствах несигурна в себе си. Сега знам, че мога да се оправям в повечето ситуации. И каква полза? Когато лицемерието замени трепетът...
Преди бях дете и с детските си очи търсех своето убежище на мислите... търсех сигурност в шепите, търсех своето гнездо за душата си, което ще съградя с лъчи от светлина, мечти, пътища и малко мрак... Сега съм жена и сухо дърво, което просто съществува...
Все още вярвам, че всички винаги сме сами...
Търся своето вдъхновение отново, защото то е в основата на творчеството, любовта и живота. Без него сме просто празни черупки с кухи спомени за перли...

С всяка крачка пътят намалява

Веднъж, когато бях дете, бях на дълъг преход в планината с една приятелка. Започна буря. Имаше гръмотевици и светкавици. Уплаших се. Исках по-бързо да стигна някъде, където да се чувствам в безопасност. Опитвах се да вървя по-бързо и по-бързо. Тя видя тревогата ми и ми се усмихна:
-С всяка крачка пътят намалява! Не се притеснявай...
Дори и да се чувстваме като охлюви в бързането си нанякъде през времетоили пространството понякога, дори не виждайки или не искайки да видим края на нещо, с всеки дъх, с всеки удар на сърцето, с всяка крачка, дума, постъпка...пътят намалява...някой път, за да ни докара буря, друг път- за да ни изведе под чисто небе... И като охлювета, носещи уроците си и живота си на гръб, често оградени от железната и студена действителност, продължаваме напред....изминали неусетно много крачки...Защото това е единственият път, накъдето можем или трябва да искаме да продължим....

Photo: I Can Do It
© Raz Aderet

Почти незабелязано, нещата около и в нас се променят, докато израстваме...докато през животите ни минават десетки хора, които оставят следи и продължават своя път нанякъде... Докато гледаме звездите и мислим колко са прекрасни...всъщност виждаме просто спомен за светлина, просто скорост с хиляди километри в секунда, просто разсъмване, заспиване, илюзия и една реалност, имаща я само вътре във всеки от нас...

Photo: The way of dreams
© Adam Brzuszek

Любовта е като летенето.... без другия, полетът е невъзможен... :)
Вдъхновение от нищото, камък, който се пропуква от смяната на сезоните, живот, който намира своя начин в зрънцето почва, нещото, което ти дава корени, но и криле...

Photo: alenkopera.com/gallery%201.html

Понякога враждите са безсмислени... когато аз съм част от теб и ти си част от мен. Когато без мен, не можеш да виждаш...когато без теб, не мога да говоря..когато без НАС, не можем да живеем... И късайки хармонията помежду ни, убиваме себе си в "НИЕ"....

Source: alenkopera.com

Целувката е...

Source: alenkopera.com

Когато докосна сърцето ти...
Когато докоснеш сърцето ми...

Source: alenkopera.com

Понякога думите са излишни...

Source: alenkopera.com

Нямам думи....

АЗ СЪМ ИДИОТ ! ...а в сърцето няма ГРАМ МОЗЪК !!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Ние умряхме днес...

Той е най-прекрасното нещо, което някога ми се е случвало... Обичам неговата нестихваща енергичност, разнообразието, към което се стреми, неговата различност, обичам невероятните изненади, който прави, обичам начина, по който се привързва, обичам, когато ми мрънка, че не съм го гушкала достатъчно, обичам начина, по който ме държи в прегръдките си, докато спя. Обичам новите ни приключения, пътуванията ни, обичам глутниците с кучета, които утихваха в нашата компания. Обичам мириса на тялото му, обичам чистотата на душата му. Обичам страха му, обичам романтичните му хрумвания, невероятната му грижовност, начина, по който бута нослето си в прегръдките ми, когато заспива. Обичам сълзите му. Обичам търпението му, обичам нетърпението му. Обичам да го виждам щастлив. Обичам оптимизма му, късмета му, обичам слабото му тяло, обичам да правя любов с него- по-чувствена от всеки бурен секс... Обичам възмущението му, обичам да се усмихвам, когато започва да сваля по 8 блузи от себе си, 4 панталона и още толкова чорапи :) Обичам недостатъците му, обичам малките ни караници, обичам да гладувам с него и да се боря за него. Обичам момента вчера, когато прегладнели с последните си пари си купихме руска салата и хляб и гребяхме с коричките, защото нямахме прибори, докато ходихме, защото бяхме прекалено гладни. Но бях с него. И всяка коричка хляб от него и с него ми е вкусна. И да гладувам с него обичам, защото сме заедно. И защото после всичко ни е вкусно :) Обичам да не знам какво ще стане утре и да не си правя планове с него... Животът е всеки миг "сега" ... Обичам да живея с него, да го чакам навън с чаша кафе, защото искам по-скоро да го видя, а стълбището е прекалено дълго, въпреки че са около 11 стъпала... Обичам да ми тропа по прозореца с камъчета, защото няма телефон :) Обичам да го гледам как се наслаждава на кафето си, на първата си сутрешна цигара, на кръстословицата във вестника.. Обичам погледа му, когато седи срещу мен и ме гледа с привързаност, обич и топлина. Обичам глупавите ни възгласи "пкаа, пкууу, пкъъъ" :D , "много ясно"-то му, "зай-зай" :) Обичам начина, по който държи сиамското ми коте в скута си... По който гали зайката ми, начина, по който се радва на нещо, когато го измайстори. Обичам да раста с него. Ние сме като две деца, които се опитват да се усмихнат на сивия свят пред заплахата той да ни смаже всеки миг. Ние растем заедно, учим се заедно, заедно сме...Обичам начина, по който спи в ембрионална поза, завит под юргана през глава...Обичам него! И ето го... в момента спи зад мен...гушнал се в белите завивки....... Той е най-прекрасното нещо, което някога ми се е случвало.... Той е........минало........... Ние вече сме мъртви...........