Страх ме е

Страхувам се.... Страхувам се някой ден да не бъда като моите родители... Неосъществена... А може би и по-неосъществена от тях.... Ужасявам се...
Нищо не съм видяла, почти нищичко! А времето така тече и не мога да го спра... Всеки ден е изгубен такъв, а аз живея в клетка!
Може би наистина изтръпвам от ужас, че безвремието ей така постепенно настъпва и краде, краде от мен... А аз не искам да му дам себе си... но то ме взима, взима....
Залъгва ме с ментови бонбонки като някое наивно хлапе и взима живота ми, мечтите ми...
Страх ме е... да не остана неосъществена...
Така няма да съм живяла и ден! Все едно не съм се раждала изобщо!
Юле... искам да ти кажа нещо... ако имаш шанс да грабнеш живота, направи го, без да се страхуваш! Рискувай! Неосъществен живот, прекаран в страх и планове, не е живот изобщо! И никоя измамна любов, никоя най-доходна работа, никое временно хоби, никоя нова дрънкулка, няма да те осъществи!!! Не се страхувай, момиче... Ако искаш да избягаш- бягай! Ако искаш да устоиш- бъди силна! Само не оставай така, на едно място...
Времето не чака никой. И тебе няма да чака...
Не го чакай и ти!
DO SOMETHING!
DON'T BE AFRAID!
LOVE!
.
.
.
Това ще спаси ИСТИНСКИЯТ ти живот!!!!

Crowie, help yourself somehow...

Няма как да бъдеш с някого, да обичаш някого... без да изгубиш себе си. Няма как да живееш без себе си без да си липсваш във всеки един момент... И двете ситуации са патово мъчителни. Къде е изхода? Без любов не можеш да живееш! Без себе си-също! Да обичаш само себе си ли? Неееее! Не за това сме създадени и го чувстваме във всеки един момент от съществуването си!
Къде сме ние? Как се сливаме помежду си? Къде са душите ни? Не целим ли да ги убием във вътрешни битки?
Какво се случва и как се оцелява?
....имам нужда от подкрепа, от сила, от вяра, от помощ... дори и от себе си... а в момента съм толкова слаба, че не мога и грам да си дам...
Crowie...помогни си...помогни си...няма кой да ти помогне...защото ...всички винаги сме сами...

"Нещата", които не могат да ни отнемат... :)

Живеем в материален свят... Свят, толкова плътен и докосваем, че по едно време... вещите ни станаха всичко... което имаме, притежаваме, за което се страхуваме... Страховете също станаха толкова материални и плътни, че се превърнаха във вселена, в която заживяхме... С представата, че можем да намерим сигурност там, където сигурност няма! Търсим я в ежедневните навици, повтаряемостта, в един и същия час, когато пием кафе и излизаме на работа... В прегръдката на любимия човек вечер, когато заспиваме... В плановете за някакво предполагаемо бъдеще... В себе си, които считаме за вечни...
Не сме вечни! Нито телата ни, даже душите ни, може би не са... Според една от теориите, когато станеш съвършен, твоята награда в духовното израстване след всички прераждания, е da изчезнеш напълно, което всъщност е покоят ти.
През лятото бях на гости на един от най-най-наййй-яките хора, които познавам... Жена е. Живее в един прекрасен български град с една приятелка. Двете имат къщичка като от приказките... малка, но чиста и толкова красива, че е като няколко квадратни метра рай сред Ада... като няколко метра фантазия сред реалността... малка приказка в кошмара. Изобщо-малка светлинка сред тъмното :) Когато не са там, я оставят заключена само с една ключалка, от обикновените... Веднага им зададох инстинктивно въпроса: "Ама не ви ли е страх,че ще ви оберат?". "Че какво ще ни вземат?", беше отговорът... И беше толкова верен, след като помислих малко и оставих социално натрупаните инстинкти на заден план.... Какво наистина ще им вземат? Красотата? Красота не се взима.... Малкият полуработещ, полунеработещ телевизор (който беше единствената техника там)? Цветята ли? Боядисаните от тях двете пейки в двора? Какво би спечелил някой друг от тези неща...? Нищо! Какво печелят те всеки ден? Спомени :) Никой не можеше да им вземе нищо, дори и да бяха оставили вратата отключена! Вещите там нямаха стойност за друг, освен за тях. Това е да имаш и да си богат...
Моят идол-момичето, което пътува на стоп сама из цял свят- Тери, отново е на път... Сега е отвъд океана. Решенията взима спонтанно. Намира начин да бъде в синхрон с природата, намира начин да преодолява всичко. Спала е сама сред лъвове в саваната в Африка, плакала е при гледката от нос Добра Надежда. Претърпявала е катастрофи, избегнала е терористичен акт, имала е огромен късмет с влизането и излизането от много от държавите, оставала е без сън, вървяла е пеша сама през пустите африкански пътища и е един от най-щастливите хора на тази планета :)) Жив идол :)) Какво могат да и вземат на нея? Спомените? Никой не може да и вземе онова, което е преживяла из цял свят. Не могат да я оберат. Какво може да и вземе смъртта дори? Нищо! Щом е ЖИВЯЛА НАИСТИНА! Едно 99% от всички хора на тази земя умират стари сред вещите си, с гордостта си, че са постигнали нещо огромно! Да! И техните постижения не са изобщо малки. И техните градежи не са ниски. Но според мен един човек, като Тери няма за какво да съжалява някой ден. Защото обича света истински такъв, какъвто е и затова и света я обича. С хората в него, с животните и растенията. Като отдаване е... Отдадеш ли себе си, значи не те е страх. А не те ли е страх- значи обичаш. Обичаш ли истински, ще бъдеш щастлив също толкова истински :) На Тери никой кищо не може да и вземе. И никога няма да може. Тя е богата...по-богата от всички други.
Когато обичаш нещо и/ли някой истински, никой не може да ти отнеме любовта. Тя е едно от нещата, които могат само да ти дадат. Може да направи дори и така, че да даде самият теб на самият теб... :)
Когато имаш свобода- вътре в себе си и свобода на избора си... имаш и криле, с които можеш да осъществиш тази свобода. Не, няма да бъдеш като птиците... те имат криле, но не летят натам, накъдето искат. Докато ти ще можеш!
Обаче страха може всичко да ти отнеме... И живота, и любовта, и теб самия... Живот в страх, не е живот, а смърт по време на съществуване...
Идва един момент в живота, който дори може да не забележиш, че е дошъл, защото може вече да си  направил избор по стандарта на социалните инстинкти, а не по своите собствени... но,ако усетиш този момент, пред тебе ще стоят две възможности- да тръгнеш след мечтите си без страх през трудности и да ги осъществиш... или да живееш в "сигурност" "щастлив" и "блажен" с новия си огромен телевизор...
Успял ли си?
Щастлив ли си?
Чувстваш ли се богат...?

Странник

А ти си пътник, странник без дом и посока... и колкото повече се губиш, толкова по-често се намираш. И колкото повече се намираш на кръстопътища, толкова повече избори правиш и по-отговорен ставаш... страннико! Ти си приказка, написана от себе си и затова си такъв, за какъвто си се представяш... Пътуваш през живота си и понякога ще ти се налага да взимаш от миналото си точно толкова, колкото би побрала бутилката ти с вода... за да не умреш от жажда и липса на опит и да оцелееш, докато не намериш нов извор... на вдъхновение, сила, вяра и истина... Ти си това, което си избрал да бъдеш след всичко. Миналите ти стъпки ще потънат в кал или ще изчезнат в корените на нови цветя, бъдещето ти е само надежда... А ти си просто странник насред вътрешните си фронтове и покои... точно тук и точно сега...

[вдъхновено от един съвет на приятеля ми по отношение на горчивият и разочароващ опит, който наскоро ми поднесе живота]

Ей така....

Искам те така, послушен,
искам те опитомен!
Да се гушкаш в мене сутрин...
Да вървиш след мен!
...
Искам те така послушна
да си моята чаровница,
мене само да ме слушаш,
окованата покорница...
...
Искам да съм твое кученце,
да вървя по дирите ти кожени....
Накажи ме, мила, още уча се,
с токчетата бронзови...
...
Да съм твоя винаги, когато искаш,
да ме учиш как да лазя...
Да ме имаш, имаш, имаш...
Да те обичам, да те мразя!
...
Искам вечер нежно
да ме докосваш с цветя...
По кожата копнежно
да рисуваш слънчеви сърца...
...
Искам просто нощем
до тебе да заспя...
И цял живот не стига
да те обичам ей така...
----

П.П.
Не го пиша с цел да си търся сексуален партньор.
Искам с по една строфа да обрисувам сексуалната психика на различните типажи хора.
Всеки може да се разпознае там- жена, мъж, подчинен/а, доминант/на, нежен/нежна или платонично обичащ/а... 
--

В златна клетка

А този град ми е толкова тесен...
Отвъд него е целия свят...
Различен, ужасен, чудесен...
Вековен, но и толкова млад...

Като птица в клетка пърхам с криле...
Просторът е там, зад хоризонта...
Дълбоко в мене съм просто дете...
Застанало с цвете на фронта...

А тези улици са толкова сиви...
Дъждът се сипе мъдър и свят...
Натежал от липса на сили...
Като мен в този сляп град....

Ах! Този град ми е толкова тесен...
Отвъд него има къде да летя...
Пътят напред е толкова лесен-
едни решетки с дъх на цветя!

Една мисъл, идея и вик,
стремеж да живея на свобода...
Вдъхновение, един кратък стих...
Едно "искам точно сега!"

А този град така ме души...
Искам да знам какво е летежа...
Какво е копнежа
по мен да пълзи...
Искам простора и много звезди...
...

Фатален избор

Целият ден мина прекрасно... имахме време да си останем само двамата, да отида на пазар, да си накупя някои работи, да се поглезя, да сготвя, да изчистя, да се погушкаме и т.н. .. всичките тези малки неща, които правят някой щастлив, особено когато не е имал време за себе си и връзката си в последната година.... от и заради криене от родители, бягане, търчане по задължения и т.н.
След като експериментирах успешно с крем супа от броколи, купих си най-непрактичните,но най-радващи индиански ботушки, пукхави чехли, изчистих си  в нас, идилийка...
Понякога е хубаво компютърът ти да е зает от някой друг... виждаш колко пристрастяващо действа и всъщност как си забил на едно място, седящ пред него... ставащ все по-агресивен към някой, който иска да те отлепи от виртуализма... Та, аз имах време за себе си, подадох глава  навън, имах време да поживея  истински, докто Анди се превръщаше във виртуален,както принципно правя аз...
Анди седеше на компа, докато аз си пазарувах, шетах и т.н. Ходих безрезултатно с майка ми до Пирогов за едни имунологични изследвания, които не направихме,че апаратът им се бил развалил.. после до стоматологията... където ни отпратиха, щото не им се работеше... прибрах се, взех закуска и пуф, до още сънения Анди в леглото да хапнем и да се постопля,че бях измръзнала... Хубаво е да го гушкам.. като малко пиленце :)
Има комплекс ,че бил слаб... май ще му затрия този комплекс, щото на мене пък ми харесва :)
След като денят бавно ли, бързо ли, отмина... дойде и моето време да си поседя на компа... беше късно вечерта.
След всичките тези задължения, отговорности, грижения за някой, след всичкото порастване, което се налага и неусетно те превръща в някой друг... исках време, за да обърна поне малко внимание на МЕН! Напоследък усещам как буквално  изчезвам.. Опитвам се да си се върна я с рисуване, я с нещо друго... Но е МНОГО трудно, дори аз не знаех колко всъщност е!
Вечерта си пуснах doom metal, gothic, започнах да си разглеждам готически дарк нещица, статуи на гробове, порти, изоставени имения и църкви... изведнъж ми идеше да заплача... нещо в мене се връщаше и носеше МИСЪЛ! Напоследък бях спряла дори да разсъждавам... да анализирам, да философствам... цялата ми мъдрост си беше отишла буквално по дяволите! Куха! Празна! БезСмислена и безМислена! УЖАСНО!
Та... нещо нахлу... още не можех да започна да харесвам готиката, както преди, защото откакто съм с Анди, всичко това бавно и постепенно се заличаваше... Я не му харесва нещо си... я се депресирал, я не слушал такава музика, я не признавал подобна култура... и аз спрях да слушам, каквото на МЕНЕ ми харесва ИСТИНСКИ, спрях да се интересувам от онова, което ме заинтригува, спрях да правя нещата, които ми харесваха... превърнах се във всеобгрижваща майка и любяща любовница! Научих се да правя любов вместо секс... което до известна степен ми хареса, но пък моментите, когато извратената ми страна реши да се прояви и я секнат и попарят, пречупят, отхвърлят... се чувствам като в клетка... като жадна птица, на която вместо вода, са и дали просо! И са я убедили,че е вода!
Та, в момента, в който започнах отново да се опитам да си припомня какво е да обичаш мрака, да намираш красота в тъмното, да си влюбен в нощната тишина, в скърцането на снега или в звука от хлопаща ръждясала порта... В момента, в който се опитах отново да бъда различна, да бъда себе си (защото се убедих,че наистина съм била РАЗЛИЧНА с вкусовете и вижданията си, колкото и да съм се смятала за посредствена...а посредствена съм станала сега...), в момента, в който се опитах да си се спомня.. да се докосна до себе си.. такава, каквато малко или много искам да продължа да бъда... :
- Стига си се депресирала! Порасни! Депресираш и мене!
-Какво?
Нещо ми кипна... Започнах да крещя... наистина беше неправилно от моя страна, но в момента, в който сълзите ми потичаха от щастие, защото започнах да изпитвам покой и блаженство... онзи глас пак се намеси... забранително, укорително... И аз...:
-Остави ме да бъда такава, каквато съм! Не ме променяй така. Липсвам си! Много неща промених, но поне малка част от това, искам да запазя. ИСКАМ, разбираш ли! Ако си с мене, ще ме приемаш такава, каквато съм.
-Гледай си тези работи, когато си сама, не когато съм тука. Депресираш ме.
-Кога? Ние винаги сме заедно... когато не сме, съм на работа! А там не мога, знаеш го.
Чувствах,че отстоявам наистина онова, на което държа и което трябва да отстоявам... Защото,ако не го направя, съвсем ще изчезна...
Когато легнахме, почувствах отново мисълта... за всичкото.. как се връща поканена и добре дошла... и как така се поотдалечих от Анди, но отдалечавайки се, се приближавах повече към него... защото не можех да бъда с някой, ако се преструвам на нещо, което не съм!
-Извинявай,че ти се разкрещях, не трябваше, но просто не беше прав.
-Прав съм. Време е да пораснеш. Не си на 12.
-Не разбираш... Не разбираш красотата в мрака, тя е...
-Ти не разбираш. Тези неща се надживяват. И докато не ги надживееш, няма да пораснеш...
Рекох да отговоря, но се замислих... Донякъде беше прав. Защото колкото повече пораствах, толкова повече тези усещания гаснеха в мене... и го знаех... Но от друга страна има толкова хора, които НЕ са на 12 и живеят с този светоглед, правят музика, носят готиката в себе си, не само рокерството... И ако това е порастване, аз не искам да пораствам така!
-Мога да поемам задължения, да си хвана хляба в ръка,както и съм го хванала, да се развивам, да имам отговорности и все пак да запазя тези свои интереси. МОГА! Защото ИСКАМ!
-Все едно слушам дете,а не жена...
Поставих се на негово място... Колко непонятна бях аз. И колко логична всъщност обаче бях... колкото и нелогична да изглеждах...
Наистина ли трябваше да забравя за тези неща и за това мислене при порасването?
Обикновеният човек се страхува от гробища, смърт, тъмнина, обреченост...
Но всъщност гробищата, смъртта, тъмнината и обречеността са нещата, които ги ИМА. Те не са измислица, те ни застигат всичките. И ако намираш някаква красота в тях, макар и извратена според другите, ще си не само по-силен от тях, но и по-виждащ...
Вчера си мислех, че той е прав. Днес съм убедена,че аз съм. Защото ИСКАМ!
Искаш ли, ще получиш. Не едно вярване го е казало. И не едно вярване е било право за това. Защото си е така. И всичко, в което вярваш и искаш, то съществува....
Знам,че трябва да се боря за себе си, за това да ВИЖДАМ навсякъде... както преди. Колкото и тесен да става живота ми... Колкото и да започвам да приличам на птиците в плен... не искам да губя мечтите си, вдъхновението си, истините си, мисълта и смислеността си.... А те се раждат в мрака! И затова ще го браня! Защото аз съм такава... Ще се променям много, но трябва да запазя нещото, което ме прави МЕН, не ТЕБ или ТЯХ. Свързани сме, но ако ни няма поотделно, няма да ни има и заедно...
Донякъде беше прав Анди обаче... Порастването неминуемо влачи след себе си смърт на смъртта... Влачи това да престанеш да гледаш на света по същия начин... защото,ако не го направиш, ще се погубиш. Наистина, ако продължа да живея с готическата мисъл, един ден няма да мога да бъда достатъчно силна и може би ще погубя себе си, няма да имам силата да живея... Ако я оставя в миналото си и стана нова, ще бъда достатъчно силна, че да се боря. Да гледам на живота по светлия начин, по логичния, онзи, който всички считат за щастие... Ще оставя депресията си и ще продължа напред нова и оцеляваща... Което обаче ще ме... погуби!!! Да! Онова, което всъщност ще ме спаси, ще ме погуби! Защото оставяйки готиката в миналото, аз ще оставя и себе си. И оцеляваща, ще съм по-куха и мезСмислена и безМислена отвсякога... Т.е. ще умра преждевременно, превръщайки се в бездушно същество, което търси своя смисъл в рисуването и в другите неща, но няма да го намира, защото смисълът ми ще е заключен в забранената зона.
От друга страна, ако запазя готиката, която макар и да пролива по няколко капки кръв от мен, ще ме вдъхновява и пази душевно жива, макар и изглеждаща като гаснеща. А вдъхновението е извор и на живот, и на любов, и на ВСИЧКОТО. Но няма да ми дава да порасна... а порасването е пътят към оцеляването... И пак няма да оцелея...
В крайна сметка, никой не оцелява...
Но пък фаталният избор е такъв- неизбежен. Или ще се откажа от готиката и ще избера порасването, за да оцелея и ще умра душевно.. Или няма да се откажа от нея и ще оцелея душевно, отказвайки се от порасването, което всъщност ще ме убие...
Фатален избор...
Неибежен...
Искам да живея и да запазя мрака си...
Защото, който иска, може!
Защото...
"Confused I face how stern and devious is reality
You conquered me with your delusion,
Then I vanished into blank pages already written
With a beacon of hope we could levitate like dancing on air...
And there in that moment we'll at last find solace;
Abundance shining greater than any dream
The morning breaks so cold... so cold
My face it looks so old... so old...
I rend my nails on the wall I've built around me
Only in the shade can I be free...
Only in the shade I can be... Me..."
(Draconian - The Failure Epiphany)