Изгревът

Краят на АВГУСТ. Лятото постепенно се изнизва като пясък в часовник. Искаш да го спреш, но нямаш силата. Пясъкът си е пясък, изтича... Затова гледах да се наслаждавам на всяка топла вечер, на всеки момент, в който нямам нужда да си обличам нещо връхно. Боже, колко е хубаво да си по цяло денонощие по потник! Някак, не ги оценявах тези неща преди. Но намръзнеш ли се, започваш да проглеждаш...или по-скоро да прочувстваш хубавото на това да ти е комфортно на кожата. Или на сърцето...
Заминавайки за Карадере не предполагах изобщо, че няма да се прибера вкъщи 15 дена. Но, пуснах се по течението и си сгрях душата по пътищата на България. Течението на случващото се ме повлачи по най-приятния начин. Но сега няма да описвам абсолютно всичко случило се, защото...пясъкът си е пясък, изтича. Трябва да оставя някоя и друга песъчинка за следващото обръщане на часовника!
На Дерето беше особено ветровито през повечето време. Имаше и периоди на затишие, когато се чудех кой великан е вдишал целия въздух и кога и с каква ли сила ще го издиша, че пак ше ми отвее плитките, на които си сплитах хипарската коса! Вечер спях под звездите. Повечето пъти на самия пясък. Откакто проимах хамак, не моЙш ма вкара в палатка...тясно ми е някак. Няма звезди, има найлон... И тъй като спяхме на плажа, а не в гората, опцията ми беше или на пясъка, или на хамак върху импровизираният заслон, който си бяхме опънали от колове, въжета и транс-парцали! Блажено беше усещането да легна на пясъка. Чувствах се част от всичко около себе си. Без нещо, което да ме разделя от всичкото! Усещах взаимната свързаност между въздуха, пясъка, водата, боровете, сирените в морето, морските чудовища, звездите и себе си. Чувствах се част от нещо голямо. Без да имам найлонови прегради, които да отделят моето пространство от всичкото! Може би това усещане след това лято, ме промени като човек. Бих искала повече хора да го усетят, но хората сме различни... Едни ги кефи да си пият кафето в МОЛ-а и се отвращават от пясъци, не дай Боже да попадне песъчинка в дрехата им. О! Ужас!!! За разлика от тях, аз си обувах чорапите и газех с тях в пясъка! Просто защото вече виждах всичко като средство и префасонирах както мисленето си, така и утопиите си, че чорапи се слагат само ако имаш обувки! Да, ама не! Чорапите вече бяха просто средство, което да ми топли краката, докато единствените ми обувки съхнат някъде-си. И хич не ми пукаше, че ще се изцапат! Нека се цапат! Нали утре ще ги изпера...с каквато вода имам....морска например! И пак ще ми вършат раУта!
Лягах на шалтето на пясъка, завивах се със спалния чувал и...магията започваше. В главата ми мислите далеч се различаваха от злободневните тегавни, които ми се въртят в главата вечер, когато заспивам в нас например. Когато всички вини за всяко нещо, което съм или не съм направила, ме връхлетят. Сценарии на това какво е можело да се случи, ама никога няма да се. Спомени за прегръдки, когато съм мислела, че съм обичана. Мисли за това, че всички, които обичам ще измрат или че и аз ще трябва да умра някой ден, ще боли ли и дали няма да си умра сама. Абсолютно сама! Дали ще оставя нещо след себе си, че животът е труден и подготвена ли съм за него изобщо! Нееееее, сега мислите ми съвсем не бяха такива. Главата ми се пълнеше със...звезди! Буквално! Легнала на границата между земята и морето, на онази тънка граница пясък, която разделя дълбокото от високото и прави човекът да изглежда нищожен... гледах нагоре. На небето имаше точно толкова звезди, колкото виждах и в града. Абе, нещо не беше наред. Нали въздухът тука е по-чист? Би трябвало да има повече звезди? Логика? Нещо? Да, ама не. Биологичният ми часовник на такива места тиктака различно. Стъмни ли се и все едно някой ме хлопва с тухла по главата и ми се доспива на куче! Явно природата ни е заложила някакви биологични ритми, които в града се размиват някъде между „трябва да свърша това и онова!“. Лежа си аз на пясъка и гледам нагоре. Тая звездичка...оная звездичка...а, самолет! Хммм.... НЛО? Или сателит трябва да е това... Ох, все тая. Ако ще да е извънземно. И то е „човек“, нека си лети там...
А!!! Какво забога се случва? Привижда ли ми се или... Ама как е възможно така изведнъж?
Като някакъв междугалактически кораб за броени секунди нещо ГРАМААААДНО изплува над мен. Толкова е голямо и с толкова светещи точки, че тоя кораб трябва да е баяяяя голям!!! И да пътува наистина надалече в Космоса!!! И аз...съм част от него! И аз...съм съставена от всяка една от неговите лампички и светлини... И аз съм звезден прах....
Млечният път буквално ме изумява всеки път с появата си. Някъде, където мога да го видя! Тогава „изгряваше“ от морето и „залязваше“ в топлите треви на шубрака зад мен. Като една огромна нощна дъга. И аз бях част от нея... Милиони, милиарди светлини, някои от които на отдавна нямащи ги звезди и меджугалактически кораби, защото някои светлини просто пътуват още през времето и пространството до нас, докато звездите отдавна са мъртви... Почти чувах шума на появата на всичко това над главата си! Тътен! Мощен и далечен. Като че бяха фойерверки на милиарди години...светлинни години....
Явно цялата тази красота ме е унесла по някое време, защото, събуждайки се посредата на нощта, Млечният път беше позачезнал под лампата на мис Луна, август 2018!!! Грееше толкова силно, че хвърляше сянка на всичко около мен. Дори колците на заслона имаха сенки. АЗ имах сянка. От отражение на Слънцето, което обичах, някъде, в другия край на Земята...
Стандартната храст-нощна-пауза, защото и ние сме хора....и ние имаме течности в организма, дето не бива да остават там! Иначе бъбреците започват да мърморят колко съм безотговорна към своята човешка природа!!!
Боже, толкова е светло, че тея храсти хич не са тъмни... След като работата е свършена, връщам се в удобното си легло, завивам се с плат и пясък и гледайки огромната „лампа“ над себе си, заспивам...
Да, ама по едно време нещо започна да ми става неудобно на гръбнака. Прекалено неудобно! Будя се. Въх, тая моя неправилна поза, понякога толкова ми убива, че хамакът би бил едно огромно блаженство сега! Опитвам се да заспя. Не става. Мижа! Не става! „Юлиано, ти си мекотело и гърбът не те боли! Представи си, че си планктон!“. Ц! Самовнушението не помага. Ставам и опвам хамака на два от колците на бивака. Толкова духа вятър, че ме клати заедно с хамака. Никога не съм спала на тресящ се хамак! Опитах се да си внуша следната мисъл: във влак съм и тресенето е заради релсите. Тутуф- тутуф! Принципно такова леко тресене приспива.... Обаче хамакът се клати все едно тоя влак ехеееей сега ше дерейлира!
- Епа, влак е все пак... и по пътя трябва да се спи някак. - промърморвам си и продължавам да се треса между двата кола! Някак, заспала съм....
Биологичният ми часовник си е настроил странна аларма! Предиизгревна! Странно е, но и приятно! Вятърът го нямаше, явно онзи великан с големите бели дробове, най-сетне е решил да вдиша! Надникнах през пашкула си и опрях глава на опънатия плат в посока изгрева. Него още го нямаше!
Всичко около ми беше странно. Морето шумеше, а водата му имаше няма-такъв-цвят! Нещо между мастилено, прозрачно и приказно! Как се описва цвят? Не можеш... Той просто съществува. Гледаш го с очите си, но всъщност го гледаш със сърцето си! Вятърът, който начупва повърхността на нещо ефирно, на една повърхност, която се губи между сменящите се кадри на живота ти, пред очите ти. Има я, ама всъщност е толкова различна от всичко, което си свикнал да виждаш през деня, че е почти несъществуващо красива... Как се описва нещо, което е толкова красиво, че почти се губи? Не можеш...Гледаш го и душа не ти стига, от колкото и звезден прах да си направен...
Водата беше като рокля на някоя мъртва нимфа, опитала се да прелъсти коравосърдечен моряк, изпил много ром. Беше се пръснала навсякъде. Роклята и беше разкъсана от времето и сега се беше превърнала на воден мрак, който се полюшваше пред очите ми. Имах усещането, че ако протегна достатъчно ръцете си и я докосна, ще се превърне на дим с тежка въздишка.
Хоризонтът пък беше пълната противоположност. ДЪГА!!!! От нивото на водата някъде там, далече, където русалките нощем се опитват да откъснат цветето на Малкия Принц, до небето над мен. Всички цветове се преливаха в една картина, нарисувана от най-умелия художник.
Както се взирах натам, сякаш всичко стана с една почти недоловима идея по-светло. Всичко. Все едно някой светна някъде някоя и друга вселенска лампа в общата картина и зрението ми долови тази съвсем лека, но важна промяна, констатира я и и се възхити!
Облаците над морския хоризонт, там, далече, където трябваше да се появи голямото червено кълбо на живота, бяха странни. Отдолу плоски, а нагоре-като нажежени реотани. Огънати, сякаш изпаряващи се от собствената си горещина. И колкото повече време минаваше, толкова повече нетленният им „метал“ ставаше по-горещ и изчезващ в прозрачността на далечната атмосфера. На едно място облаците не бяха такива. По-скоро бяха като утроба- меки и хоризонтални. Застъпваха се един друг в цялата гама на червеното.
Защо ли не бях подготвена от там да се покаже нещо светло, когато това всъщност беше толкова нормално? Но не бях... емоционално подготвена сякаш. Умът ми все още блуждаеше между полубудното си състояние, нещата, които беше сънувал и водата пред очите ми.
Бързо се ококорих. Защото то идваше...
БОЖЕ! Някаква съвършена форма се показваше от утробата от облаци в разрез на всякакви форми около мен! Ако всичко беше във формата на фигурка от пастел, намацана хаотично, но все пак балансирано от някоя вселенска детска ръка – пясък, вода, земя, хора... то това съвършено светещо „същество“ контрастираше със своята нетипична симетричност, идеална форма и просота. Раждаше се от хоризонта пред смаяните ми очи, които, колкото повече гледаха навън, толкова по-навътре в мен самата виждаха...
Тази идеална кръгла форма беше АБСОЛЮТНО различна от всичко около нея. Чувствах се толкова несъвършена спрямо нея, но и толкова свързана с топлината и.
Можех да си представя тътена и тишината на това раждане! Вселенски тътен и тих шепот в едно. Краят на кълбото се давеше в плацента, сливаше се с нея, тя стигаше до мен самата и се разливаше на вълни върху пясъка на една крачка от хамака ми....
В един момент кълбото сякаш се завъртя, стана на пумпал, който не спираше да се върти...върти... опитваше се да се откъсне от утробата, краят му все още се размиваше в нея, но ставаше все по-тънък, целият ми свят се завъртя със стона, който откъсна детето от майка му и пое нагоре в дъгата само....
Всеки ден растеше самичко на небето, всеки ден ме топлеше...всеки ден умираше вечер и се раждаше в стон и тишина отново и отново....
Очите ми натежаха. Биологичният ми часовник затиктака толкова силно, че стрелките му кънтяха в главата ми! Спи ми се... спи ми се... А беше светло. Защо ми се спи, като е светло? Не трябва ли мракът да те приспива? Но какво по-нормално от това всъщност. Често мракът те държи буден. Беше светло вече, да. Беше ми светло. Отвътре...