След средата на СЕПТЕМВРИ. Бялото лято си е тръгнало, а на негово място доволно се е настанило циганското. Разхвърлило е природния си катун и тук- слънчев лъч, там вятър, там пък душа....Сякаш уморено от хората, времето реши да си даде почивка. Да разпръсне хомосапиенсите по „важните им наистина“ задължения и приоритети в работата...в училищата... в детските градини, в купуването на зимнина, акции и зимни ботуши.
Лежа тотално зациклила в нас като болна на леглото си от седмица, само спя. Мозъкът ми тотално искаше да изключи реалността, която сам си създаваше и shut down-ваше в денонощен сън. Чувствах се (и все още...) напълно уморена от случващото се в главата и сърцето ми и търсенето на бягство, защото не можех да намеря входът към промяната, както в живота си, така и в себе си, се превърна в уж-спасителна сламка, от която смучех въздух, докато се давех в собствените си усещания. Естествено, сякаш някой белобрад дядо (както повечето хора, за да вкарат в 3-D усещанията си N-D безброй измеренията на съществуващото нещо, наречено Бог, свръхсила или там, каквото изобщо има) там отгоре, ме гледаше и все ми подаваше нещо-си, за което да се хвана и този път. И без това постоянно изтървавах това нещо-си, но после пак подавах глава на повърхността, вдишвах глътка въздух с много прах от спомени и се гмурках обратно в дълбините на сложносто си съзнание. Един познат и един непознат заминаваха за Карадере. И аз, барабар Петко с мъжете, се метнах в субарото им, пих 2-3-5 кафета, за да не заспя, защото мозъкът ми напоследък беше странна пихтия от звуци, образи и перипети. Щом заспях, издавах тежки стонове, от които се събуждах. И въпреки че успявах все пак да задремя в колата за малко и да превключа в онова полубудно състояние, когато хем не си заспал, ама хем и не си буден, в повечето време се насилих да не спя, за да не тормозя хората със съненото си мърморене. Което може да се превърне и в „чаровно“ хъркане след недоизлекуваната ми от грипа и цигарите кашлица и синузит.
Пристигнахме на Дерето, което беше почти празно от хора. Всеки път опознавам това място като за първи път, различните му кътчета. Беше странно да гледам пясъка сам, без някой да мушка поредния колец в него в опит да се сдобие с малко сянка под жаркото слънце. Местата за къмпинг бяха празни, пътеките- пусти, а тревите уморено се полюшкваха под напора на постоянно силния вятър. Морето беше бурно и не допускаше почти никой до себе си под заплаха, че ще си го прибере в дълбините, защото и на него му е самотно. Усещането за липсата на хора беше противоречиво- хем една празнина те стяга в гърдите, хем ти става леко на душата.
През повечето време спях на хамака си, омотана в чувала си. Духаше непрестанно силен влажен вятър заради мястото на което бяхме опънали бивака си. Бих казала, че даже ми беше приятно, защото сякаш се опитваше да отвее мислите ми от главата. Които все пак намираха завет някак там, особено в първата вечер, когато решиха да си направят уютно гнездо от половин бутилка вино. ПЕТ- литрова...бутилка вино!!! Което изби в една няма-такава-искреност... Хубаво беше, че имах супер разбран събеседник срещу себе си с не по-малко богата душевност.
След толкова вино, по някое незнайно време на нощта, вече виждах всичко двойно. Не стига че беше двойно, ами и се въртеше като пумпал. Усещах краката си на мекици, главата си на пастет, а мозъкът ми крещеше за вода и сън. Завлачих се до хамака си и като опитен човек, който от близо година спи само на хамак навън, успях за първи път зрелищно да влеза в него и точно толкова зрелищно и пет пъти по-скоростно да излеза с мощно ТУП на земята отдолу!
Едно от момчетата беше голям хейтър. Мразеше хората на поразия. То не беше точно мразене. По-скоро им разбиваше розовата реалност, за да живеят по-истински. Явно и такива хора се раждат. И такава им е мисията. Тежка, ама мисия. Сред разговорите за кюфтета, пържени картофи и палачинки, се случи да направи точно това уточнение. Той беше човек, който, ми, ако си дебел, няма да ти каже, че си чаровно закръглен. Просто защото си дебел! И точка! Това е факт, дебел си, бе! Приеми го. И беше прав. Беше прав, че това прави хората по-силни. Истината винаги прави хората по-силни. И знаещи. Самоиронията изгражда една увереност, че можеш да се приемеш с всички недостатъци, което вече ти е щит срещу обиди. Представи си, че имаш комплекс, че не отговаряш на социалните норми за красота. Идва някой си комплексиран темерут и в опит да те засегне, ти изтърсва, че си грозен. Човекът с розовите очила инстинктивно ще отговори : „Ти па си много хубав, я се виж!“ в опит за защита с нападение. Един минал през този хейтър на хора човек, който срещнах и научил неговите уроци, щеше да реагира по друг начин: „Ми, грозен съм, и кво!“ Точка по въпроса. Финито. Всички сме грозни. Драмата се приключва!
Другите дни минаха спокойно. Всеки вглъбен в мислите си, оставяше на всичко около него да отвее негативизма от ежедневието с голяма доза красота и неподправеност. На една луна... на милиард звезди... на шума на вълните....на милиардите пържоли, които се изядоха!
Последната вечер тишината се беше настанила сред нас, беседваше с всеки. Беше приятно. Разтоварващо някак. Ако не броя кошмарите, които сънувах...
Хванах си слушалките и телефона. Реших да послушам музика. Не обичам да ме гледат, когато изпитвам някаква вътрешна емоция, различна от хипер радост. А не знаех каква ще изпитам с поредната песен в ушите си. Реших да отида някъде по-настрана. По черния път надолу... Бях с чорапогащник и аква обувки. Ама все пак слязох на плажа. Музиката звучеше в ушите ми. Ту балади, ту жива и дива, ту гайди... Идеше ми да затанцувам. Ама все пак, под тая огромна светеща луна, можеше някой да ме види... Пък мен ма беше срам. Кво ше си помислят хората ся, ква е тая луда?! Като не виждат, че съм със слушалки и не чуват, каквото и аз. Пък и тоя чорапогащник, ще се напълни целия с пясък. Па после трябва да си играя да го чистя...Па, едно, па второ, па трето...
Танцуваше ми се! Движенията идваха отвътре ми, но ги изпълнявах само на ум. После само с полюшване на тялото...после и с едно движение на ръката...после и на торса... В един момент просто се чувствах толкова там, на плажа, под тази прекрасна луна, че значенията добиха друг смисъл. Смислите пък престанаха да съществуват такива, каквито бяха и се превърнаха в едно неспирно движение, което преля от мисълта ми в реалността, докато в един момент всичко престана да съществува и аз ТАНЦУВАХ КАТО ЛУДА!!! Въртях се, издигах ръце, правех странни чупки в ритъма на музиката, която се засилваше, засилваше в душата ми, превръщаше се на буреносен облак, който фуниевидно като торнадо се спусна на пясъка и завъртя една дъга от чувства около мен, понесе ме нагоре към звездите, после над морето, запрати ме под земята и ме издигна на пясъка, обрули душата ми, понесе ме с вятъра и ме стовари в центъра на мен самата.
Свалих тези обувки, този чорапогащник. Какво значение имаха те сега? Никакво! Какво значение имаше мнението на другите, срама? Никакво. Колко време съм танцувала, не знам. Отидох до морето, танцувах си в пяната му, наведох се и я погалих, вълните се мятаха като бесни кучета по брега и си тръгваха като укротени копринени зверове от него, оставящи блестящи дири. В далечината два огъня пламтяха като две горящи очи на дракон.
Танцувах. Навсякъде по плажа, краката ми се зариваха в пясък, душата ми ту копаеше дупки в него, ту градеше пясъчни замъци, в които се настаняваше, живееше и напускаше с поредната вълна, която ги отнасяше. После политаше с вихъра от бездните и се прибираше в човешкото ми тяло там, на брега!
Хората казват, че „Мисля, следователно съм!“. Аз явно НЕ БЯХ! Защото чувствах, чувствах, чувствах!!! И все пак СЪМ! Понякога повече от всеки смисъл. Защото един ден всички ще си тръгнем от тази земя и ще вземем със себе си усещането, УСЕЩАНЕТО за живот!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар