Усещане за живот

След средата на СЕПТЕМВРИ. Бялото лято си е тръгнало, а на негово място доволно се е настанило циганското. Разхвърлило е природния си катун и тук- слънчев лъч, там вятър, там пък душа....Сякаш уморено от хората, времето реши да си даде почивка. Да разпръсне хомосапиенсите по „важните им наистина“ задължения и приоритети в работата...в училищата... в детските градини, в купуването на зимнина, акции и зимни ботуши.
Лежа тотално зациклила в нас като болна на леглото си от седмица, само спя. Мозъкът ми тотално искаше да изключи реалността, която сам си създаваше и shut down-ваше в денонощен сън. Чувствах се (и все още...) напълно уморена от случващото се в главата и сърцето ми и търсенето на бягство, защото не можех да намеря входът към промяната, както в живота си, така и в себе си, се превърна в уж-спасителна сламка, от която смучех въздух, докато се давех в собствените си усещания. Естествено, сякаш някой белобрад дядо (както повечето хора, за да вкарат в 3-D усещанията си N-D безброй измеренията на съществуващото нещо, наречено Бог, свръхсила или там, каквото изобщо има) там отгоре, ме гледаше и все ми подаваше нещо-си, за което да се хвана и този път. И без това постоянно изтървавах това нещо-си, но после пак подавах глава на повърхността, вдишвах глътка въздух с много прах от спомени и се гмурках обратно в дълбините на сложносто си съзнание. Един познат и един непознат заминаваха за Карадере. И аз, барабар Петко с мъжете, се метнах в субарото им, пих 2-3-5 кафета, за да не заспя, защото мозъкът ми напоследък беше странна пихтия от звуци, образи и перипети. Щом заспях, издавах тежки стонове, от които се събуждах. И въпреки че успявах все пак да задремя в колата за малко и да превключа в онова полубудно състояние, когато хем не си заспал, ама хем и не си буден, в повечето време се насилих да не спя, за да не тормозя хората със съненото си мърморене. Което може да се превърне и в „чаровно“ хъркане след недоизлекуваната ми от грипа и цигарите кашлица и синузит.
Пристигнахме на Дерето, което беше почти празно от хора. Всеки път опознавам това място като за първи път, различните му кътчета. Беше странно да гледам пясъка сам, без някой да мушка поредния колец в него в опит да се сдобие с малко сянка под жаркото слънце. Местата за къмпинг бяха празни, пътеките- пусти, а тревите уморено се полюшкваха под напора на постоянно силния вятър. Морето беше бурно и не допускаше почти никой до себе си под заплаха, че ще си го прибере в дълбините, защото и на него му е самотно. Усещането за липсата на хора беше противоречиво- хем една празнина те стяга в гърдите, хем ти става леко на душата.
През повечето време спях на хамака си, омотана в чувала си. Духаше непрестанно силен влажен вятър заради мястото на което бяхме опънали бивака си. Бих казала, че даже ми беше приятно, защото сякаш се опитваше да отвее мислите ми от главата. Които все пак намираха завет някак там, особено в първата вечер, когато решиха да си направят уютно гнездо от половин бутилка вино. ПЕТ- литрова...бутилка вино!!! Което изби в една няма-такава-искреност... Хубаво беше, че имах супер разбран събеседник срещу себе си с не по-малко богата душевност.
След толкова вино, по някое незнайно време на нощта, вече виждах всичко двойно. Не стига че беше двойно, ами и се въртеше като пумпал. Усещах краката си на мекици, главата си на пастет, а мозъкът ми крещеше за вода и сън. Завлачих се до хамака си и като опитен човек, който от близо година спи само на хамак навън, успях за първи път зрелищно да влеза в него и точно толкова зрелищно и пет пъти по-скоростно да излеза с мощно ТУП на земята отдолу!
Едно от момчетата беше голям хейтър. Мразеше хората на поразия. То не беше точно мразене. По-скоро им разбиваше розовата реалност, за да живеят по-истински. Явно и такива хора се раждат. И такава им е мисията. Тежка, ама мисия. Сред разговорите за кюфтета, пържени картофи и палачинки, се случи да направи точно това уточнение. Той беше човек, който, ми, ако си дебел, няма да ти каже, че си чаровно закръглен. Просто защото си дебел! И точка! Това е факт, дебел си, бе! Приеми го. И беше прав. Беше прав, че това прави хората по-силни. Истината винаги прави хората по-силни. И знаещи. Самоиронията изгражда една увереност, че можеш да се приемеш с всички недостатъци, което вече ти е щит срещу обиди. Представи си, че имаш комплекс, че не отговаряш на социалните норми за красота. Идва някой си комплексиран темерут и в опит да те засегне, ти изтърсва, че си грозен. Човекът с розовите очила инстинктивно ще отговори : „Ти па си много хубав, я се виж!“ в опит за защита с нападение. Един минал през този хейтър на хора човек, който срещнах и научил неговите уроци, щеше да реагира по друг начин: „Ми, грозен съм, и кво!“ Точка по въпроса. Финито. Всички сме грозни. Драмата се приключва!
Другите дни минаха спокойно. Всеки вглъбен в мислите си, оставяше на всичко около него да отвее негативизма от ежедневието с голяма доза красота и неподправеност. На една луна... на милиард звезди... на шума на вълните....на милиардите пържоли, които се изядоха!
Последната вечер тишината се беше настанила сред нас, беседваше с всеки. Беше приятно. Разтоварващо някак. Ако не броя кошмарите, които сънувах...
Хванах си слушалките и телефона. Реших да послушам музика. Не обичам да ме гледат, когато изпитвам някаква вътрешна емоция, различна от хипер радост. А не знаех каква ще изпитам с поредната песен в ушите си. Реших да отида някъде по-настрана. По черния път надолу... Бях с чорапогащник и аква обувки. Ама все пак слязох на плажа. Музиката звучеше в ушите ми. Ту балади, ту жива и дива, ту гайди... Идеше ми да затанцувам. Ама все пак, под тая огромна светеща луна, можеше някой да ме види... Пък мен ма беше срам. Кво ше си помислят хората ся, ква е тая луда?! Като не виждат, че съм със слушалки и не чуват, каквото и аз. Пък и тоя чорапогащник, ще се напълни целия с пясък. Па после трябва да си играя да го чистя...Па, едно, па второ, па трето...
Танцуваше ми се! Движенията идваха отвътре ми, но ги изпълнявах само на ум. После само с полюшване на тялото...после и с едно движение на ръката...после и на торса... В един момент просто се чувствах толкова там, на плажа, под тази прекрасна луна, че значенията добиха друг смисъл. Смислите пък престанаха да съществуват такива, каквито бяха и се превърнаха в едно неспирно движение, което преля от мисълта ми в реалността, докато в един момент всичко престана да съществува и аз ТАНЦУВАХ КАТО ЛУДА!!! Въртях се, издигах ръце, правех странни чупки в ритъма на музиката, която се засилваше, засилваше в душата ми, превръщаше се на буреносен облак, който фуниевидно като торнадо се спусна на пясъка и завъртя една дъга от чувства около мен, понесе ме нагоре към звездите, после над морето, запрати ме под земята и ме издигна на пясъка, обрули душата ми, понесе ме с вятъра и ме стовари в центъра на мен самата.
Свалих тези обувки, този чорапогащник. Какво значение имаха те сега? Никакво! Какво значение имаше мнението на другите, срама? Никакво. Колко време съм танцувала, не знам. Отидох до морето, танцувах си в пяната му, наведох се и я погалих, вълните се мятаха като бесни кучета по брега и си тръгваха като укротени копринени зверове от него, оставящи блестящи дири. В далечината два огъня пламтяха като две горящи очи на дракон.
Танцувах. Навсякъде по плажа, краката ми се зариваха в пясък, душата ми ту копаеше дупки в него, ту градеше пясъчни замъци, в които се настаняваше, живееше и напускаше с поредната вълна, която ги отнасяше. После политаше с вихъра от бездните и се прибираше в човешкото ми тяло там, на брега!
Хората казват, че „Мисля, следователно съм!“. Аз явно НЕ БЯХ! Защото чувствах, чувствах, чувствах!!! И все пак СЪМ! Понякога повече от всеки смисъл. Защото един ден всички ще си тръгнем от тази земя и ще вземем със себе си усещането, УСЕЩАНЕТО за живот!!!

Не се научих...

Дочувам изгрева на слънцето,
усещам го в сърцето си дълбоко.
Там тихо е. Покълва зрънцето
на многото надежди тъй жестоко.

Страхът е палав, влиза и тършува
в съмненията ми неканен влиза.
Главата ми от мислите будува,
превръща ме в прах, в хляб огризан.

Не искам да съм силна вече,
исполин да съм сама си се обучих .
Но как да съм от себе си далече,
така не се научих...

Изгревът

Краят на АВГУСТ. Лятото постепенно се изнизва като пясък в часовник. Искаш да го спреш, но нямаш силата. Пясъкът си е пясък, изтича... Затова гледах да се наслаждавам на всяка топла вечер, на всеки момент, в който нямам нужда да си обличам нещо връхно. Боже, колко е хубаво да си по цяло денонощие по потник! Някак, не ги оценявах тези неща преди. Но намръзнеш ли се, започваш да проглеждаш...или по-скоро да прочувстваш хубавото на това да ти е комфортно на кожата. Или на сърцето...
Заминавайки за Карадере не предполагах изобщо, че няма да се прибера вкъщи 15 дена. Но, пуснах се по течението и си сгрях душата по пътищата на България. Течението на случващото се ме повлачи по най-приятния начин. Но сега няма да описвам абсолютно всичко случило се, защото...пясъкът си е пясък, изтича. Трябва да оставя някоя и друга песъчинка за следващото обръщане на часовника!
На Дерето беше особено ветровито през повечето време. Имаше и периоди на затишие, когато се чудех кой великан е вдишал целия въздух и кога и с каква ли сила ще го издиша, че пак ше ми отвее плитките, на които си сплитах хипарската коса! Вечер спях под звездите. Повечето пъти на самия пясък. Откакто проимах хамак, не моЙш ма вкара в палатка...тясно ми е някак. Няма звезди, има найлон... И тъй като спяхме на плажа, а не в гората, опцията ми беше или на пясъка, или на хамак върху импровизираният заслон, който си бяхме опънали от колове, въжета и транс-парцали! Блажено беше усещането да легна на пясъка. Чувствах се част от всичко около себе си. Без нещо, което да ме разделя от всичкото! Усещах взаимната свързаност между въздуха, пясъка, водата, боровете, сирените в морето, морските чудовища, звездите и себе си. Чувствах се част от нещо голямо. Без да имам найлонови прегради, които да отделят моето пространство от всичкото! Може би това усещане след това лято, ме промени като човек. Бих искала повече хора да го усетят, но хората сме различни... Едни ги кефи да си пият кафето в МОЛ-а и се отвращават от пясъци, не дай Боже да попадне песъчинка в дрехата им. О! Ужас!!! За разлика от тях, аз си обувах чорапите и газех с тях в пясъка! Просто защото вече виждах всичко като средство и префасонирах както мисленето си, така и утопиите си, че чорапи се слагат само ако имаш обувки! Да, ама не! Чорапите вече бяха просто средство, което да ми топли краката, докато единствените ми обувки съхнат някъде-си. И хич не ми пукаше, че ще се изцапат! Нека се цапат! Нали утре ще ги изпера...с каквато вода имам....морска например! И пак ще ми вършат раУта!
Лягах на шалтето на пясъка, завивах се със спалния чувал и...магията започваше. В главата ми мислите далеч се различаваха от злободневните тегавни, които ми се въртят в главата вечер, когато заспивам в нас например. Когато всички вини за всяко нещо, което съм или не съм направила, ме връхлетят. Сценарии на това какво е можело да се случи, ама никога няма да се. Спомени за прегръдки, когато съм мислела, че съм обичана. Мисли за това, че всички, които обичам ще измрат или че и аз ще трябва да умра някой ден, ще боли ли и дали няма да си умра сама. Абсолютно сама! Дали ще оставя нещо след себе си, че животът е труден и подготвена ли съм за него изобщо! Нееееее, сега мислите ми съвсем не бяха такива. Главата ми се пълнеше със...звезди! Буквално! Легнала на границата между земята и морето, на онази тънка граница пясък, която разделя дълбокото от високото и прави човекът да изглежда нищожен... гледах нагоре. На небето имаше точно толкова звезди, колкото виждах и в града. Абе, нещо не беше наред. Нали въздухът тука е по-чист? Би трябвало да има повече звезди? Логика? Нещо? Да, ама не. Биологичният ми часовник на такива места тиктака различно. Стъмни ли се и все едно някой ме хлопва с тухла по главата и ми се доспива на куче! Явно природата ни е заложила някакви биологични ритми, които в града се размиват някъде между „трябва да свърша това и онова!“. Лежа си аз на пясъка и гледам нагоре. Тая звездичка...оная звездичка...а, самолет! Хммм.... НЛО? Или сателит трябва да е това... Ох, все тая. Ако ще да е извънземно. И то е „човек“, нека си лети там...
А!!! Какво забога се случва? Привижда ли ми се или... Ама как е възможно така изведнъж?
Като някакъв междугалактически кораб за броени секунди нещо ГРАМААААДНО изплува над мен. Толкова е голямо и с толкова светещи точки, че тоя кораб трябва да е баяяяя голям!!! И да пътува наистина надалече в Космоса!!! И аз...съм част от него! И аз...съм съставена от всяка една от неговите лампички и светлини... И аз съм звезден прах....
Млечният път буквално ме изумява всеки път с появата си. Някъде, където мога да го видя! Тогава „изгряваше“ от морето и „залязваше“ в топлите треви на шубрака зад мен. Като една огромна нощна дъга. И аз бях част от нея... Милиони, милиарди светлини, някои от които на отдавна нямащи ги звезди и меджугалактически кораби, защото някои светлини просто пътуват още през времето и пространството до нас, докато звездите отдавна са мъртви... Почти чувах шума на появата на всичко това над главата си! Тътен! Мощен и далечен. Като че бяха фойерверки на милиарди години...светлинни години....
Явно цялата тази красота ме е унесла по някое време, защото, събуждайки се посредата на нощта, Млечният път беше позачезнал под лампата на мис Луна, август 2018!!! Грееше толкова силно, че хвърляше сянка на всичко около мен. Дори колците на заслона имаха сенки. АЗ имах сянка. От отражение на Слънцето, което обичах, някъде, в другия край на Земята...
Стандартната храст-нощна-пауза, защото и ние сме хора....и ние имаме течности в организма, дето не бива да остават там! Иначе бъбреците започват да мърморят колко съм безотговорна към своята човешка природа!!!
Боже, толкова е светло, че тея храсти хич не са тъмни... След като работата е свършена, връщам се в удобното си легло, завивам се с плат и пясък и гледайки огромната „лампа“ над себе си, заспивам...
Да, ама по едно време нещо започна да ми става неудобно на гръбнака. Прекалено неудобно! Будя се. Въх, тая моя неправилна поза, понякога толкова ми убива, че хамакът би бил едно огромно блаженство сега! Опитвам се да заспя. Не става. Мижа! Не става! „Юлиано, ти си мекотело и гърбът не те боли! Представи си, че си планктон!“. Ц! Самовнушението не помага. Ставам и опвам хамака на два от колците на бивака. Толкова духа вятър, че ме клати заедно с хамака. Никога не съм спала на тресящ се хамак! Опитах се да си внуша следната мисъл: във влак съм и тресенето е заради релсите. Тутуф- тутуф! Принципно такова леко тресене приспива.... Обаче хамакът се клати все едно тоя влак ехеееей сега ше дерейлира!
- Епа, влак е все пак... и по пътя трябва да се спи някак. - промърморвам си и продължавам да се треса между двата кола! Някак, заспала съм....
Биологичният ми часовник си е настроил странна аларма! Предиизгревна! Странно е, но и приятно! Вятърът го нямаше, явно онзи великан с големите бели дробове, най-сетне е решил да вдиша! Надникнах през пашкула си и опрях глава на опънатия плат в посока изгрева. Него още го нямаше!
Всичко около ми беше странно. Морето шумеше, а водата му имаше няма-такъв-цвят! Нещо между мастилено, прозрачно и приказно! Как се описва цвят? Не можеш... Той просто съществува. Гледаш го с очите си, но всъщност го гледаш със сърцето си! Вятърът, който начупва повърхността на нещо ефирно, на една повърхност, която се губи между сменящите се кадри на живота ти, пред очите ти. Има я, ама всъщност е толкова различна от всичко, което си свикнал да виждаш през деня, че е почти несъществуващо красива... Как се описва нещо, което е толкова красиво, че почти се губи? Не можеш...Гледаш го и душа не ти стига, от колкото и звезден прах да си направен...
Водата беше като рокля на някоя мъртва нимфа, опитала се да прелъсти коравосърдечен моряк, изпил много ром. Беше се пръснала навсякъде. Роклята и беше разкъсана от времето и сега се беше превърнала на воден мрак, който се полюшваше пред очите ми. Имах усещането, че ако протегна достатъчно ръцете си и я докосна, ще се превърне на дим с тежка въздишка.
Хоризонтът пък беше пълната противоположност. ДЪГА!!!! От нивото на водата някъде там, далече, където русалките нощем се опитват да откъснат цветето на Малкия Принц, до небето над мен. Всички цветове се преливаха в една картина, нарисувана от най-умелия художник.
Както се взирах натам, сякаш всичко стана с една почти недоловима идея по-светло. Всичко. Все едно някой светна някъде някоя и друга вселенска лампа в общата картина и зрението ми долови тази съвсем лека, но важна промяна, констатира я и и се възхити!
Облаците над морския хоризонт, там, далече, където трябваше да се появи голямото червено кълбо на живота, бяха странни. Отдолу плоски, а нагоре-като нажежени реотани. Огънати, сякаш изпаряващи се от собствената си горещина. И колкото повече време минаваше, толкова повече нетленният им „метал“ ставаше по-горещ и изчезващ в прозрачността на далечната атмосфера. На едно място облаците не бяха такива. По-скоро бяха като утроба- меки и хоризонтални. Застъпваха се един друг в цялата гама на червеното.
Защо ли не бях подготвена от там да се покаже нещо светло, когато това всъщност беше толкова нормално? Но не бях... емоционално подготвена сякаш. Умът ми все още блуждаеше между полубудното си състояние, нещата, които беше сънувал и водата пред очите ми.
Бързо се ококорих. Защото то идваше...
БОЖЕ! Някаква съвършена форма се показваше от утробата от облаци в разрез на всякакви форми около мен! Ако всичко беше във формата на фигурка от пастел, намацана хаотично, но все пак балансирано от някоя вселенска детска ръка – пясък, вода, земя, хора... то това съвършено светещо „същество“ контрастираше със своята нетипична симетричност, идеална форма и просота. Раждаше се от хоризонта пред смаяните ми очи, които, колкото повече гледаха навън, толкова по-навътре в мен самата виждаха...
Тази идеална кръгла форма беше АБСОЛЮТНО различна от всичко около нея. Чувствах се толкова несъвършена спрямо нея, но и толкова свързана с топлината и.
Можех да си представя тътена и тишината на това раждане! Вселенски тътен и тих шепот в едно. Краят на кълбото се давеше в плацента, сливаше се с нея, тя стигаше до мен самата и се разливаше на вълни върху пясъка на една крачка от хамака ми....
В един момент кълбото сякаш се завъртя, стана на пумпал, който не спираше да се върти...върти... опитваше се да се откъсне от утробата, краят му все още се размиваше в нея, но ставаше все по-тънък, целият ми свят се завъртя със стона, който откъсна детето от майка му и пое нагоре в дъгата само....
Всеки ден растеше самичко на небето, всеки ден ме топлеше...всеки ден умираше вечер и се раждаше в стон и тишина отново и отново....
Очите ми натежаха. Биологичният ми часовник затиктака толкова силно, че стрелките му кънтяха в главата ми! Спи ми се... спи ми се... А беше светло. Защо ми се спи, като е светло? Не трябва ли мракът да те приспива? Но какво по-нормално от това всъщност. Често мракът те държи буден. Беше светло вече, да. Беше ми светло. Отвътре...

Хляб

Нормалните хора изпитват емоции, които някак успяват да контролират. Някак. Дават си време. Лекувало. Стават по емоционално интелигентни. За да се самосъхранят. По-разумни. Дори пресметливи. Премерват риска и тогава залагат картите на масата. Даже не всички карти. Винаги имат коз за спасение, който е скрит в самите тях. И когато кризата удари, знаят какво да направят със себе си, за да се измъкнат. Поне по-бързо и ефективно. Финито. Крачка напред и отново са в правия път. Идва им отвътре, заложено е в ДНК-то им. Сигурно е просто страхотно!!!
Какво прави Юла? Юла си слага всички карти на масата като дете-идиотче. И чака същото. Ама карти не се играят така, ма, Юло! Никой ли не те е учил? Ръкави нямаш ли!? Трикове не знаеш ли?
Животът демонстративно се удря по животското си чело и се заема да ме учи:
- Виж ся, слагаш тая ръка на масата и чакаш другите играчи.
- Ти, животе, нищо не знаеш за картите! Не си прав! - Юла слага пак всичко на масата с доволна усмивка на дете, което току що е цопнало в локва кал и се чувства предоволно и право с този свой мега гениален акт!
Естествено животът е в тотален фейспалм. Тежко въздиша и не се отказва да ме учи. Нали това му е работата. Па, сигурно не е лесно и да си живот. По цял планетарен ден и вселенска нощ се занимаваш с идиоти!
И така, краят на играта наближава. Естествено Юлката губи, защото... Защото!!!!! Реве и се тръшка на масата за игра. Ма, защо така стана, нали бях искрена и открита?! Не са честни тези правила, кой ги е измислил? Искам да си поговоря с него!
Животът нежно ме подхваща под ръка, ревяща и ме завежда на луна парк, дава ми близалка и захарен памук.
- Вземи, ще се почувстваш по-добре.
- Нееееее, не мога. Боли ме от всичко. Боли ме и от памука. - реве свръхчувствителността ми.
- На! Яж, ма! Кой та пита па тебе! - и ми набутва едно Карадере или някоя я планина, я язовир.
След време Юла свиква някак. Тук тревичка, там цветенце. Яяяя, глей как са опрашват тея пчели!!!
Да, ама Юла е опака. При нормалните хора, времето тече и минава през тях, лекува ги като дизенфектант. Ама Юла не вярва, че времето съществува, ходи и обяснява на хората геометричните му спираловидни безкрайни форми, които всъщност не съществуват.
Животът се отчайва.
- Ауе, Време, яла за малко, че ми трябваш.
Довтасва Времето като митичен Дядо Коледа, в който вярват само малките богати деца (но не и китайските бедни!!!). Застава пред мене и започва да точи едни кълбета от прежда. Пее ми някакви приспивни песни. Опитва се да ми покаже, че в края на кълбото прежда, вече няма да чувствам болка. Че... "Ти заспииииваш! Ти си гевреееек!".
Гледам го това кълбо.
- Бе, я не ме занимавай с глупости! Ти не съществуваш! Аз не съществувам. Светът е проекция на нашата мисъл, която образува Акаша, всичко е нищо и нищо е нищо, защото нищо е всичко.
- Заеби, тая е смахната. Само си разпредох преждата, а можех да оплета планетарен пуловер или поне една планета!!!
Вселенският фейспалм е пълен. Колкото повече време минава, толкова повече... нищо не се променя. Уроците ги знам на изуст, но прилагането им ми убягва. Свръхчувствителна съм като струна на музикален инструмент, който още не е изобретен. Често вместо да прекрачвам пречката, спомените си, аз ги събирам от земята, слагам ги в една прилежно оплетена торба и ги помъквам със себе си. В един момент осъзнавам, че мъкна канари. Но така са сраснали с мен, че не ми е възможно да ги оставя. Затова особено по пътя нагоре, ми е доста трудно. Ама, па, има ли пропаст, падам много стабилно. Все пак, канарите си тежат! И показвам на тия ора каааак са мятаааам...
Мъкна си аз. Себе си си мъкна. Такава, силна като исполин, преглъщам се и продължавам. И малка като дете в центъра на луна парк, изгубило близките си и пътя за вкъщи. Бърша си сълзите и сополите. А захарният памук се точи на сладки нишки. Нормалните хора го ядат с усмивка. На мене ми тежи. И около ми някакви хора щъкат, влачат си хляба към вкъщи. Там, където са сърцата им. За да нахранят душите си. Аз имам хляб. Сама си го меся, гледам го как втасва, често втасвам с него. Вкусен бял и топъл хляб. Мек, ароматен, замесен с най - чистото брашно. Седя в центъра на луна парка и... изсъхва в ръцете ми. Ръфам си сама коричките. Ще си счупя зъбите, станал е твърд на камък.
Но, ето, мина един човек и ми каза, че ако омеся хляб, ще ме заведе вкъщи.
Юлка щастлива на куче, на псе направо. Ходи за брашно! Меси! Чака да втаса! Цялата омацана в мая, ама щастлива. Пече, носи хляба в центъра на луна парка. Ухилена толкова, че лицето и е станало на една усмивка. Толкова голяма като на котарака от Алиса.
Чупва човечецът от огромната погача, сит е.
- Ама, вземи още, вземи я цялата погача, нали за тебе съм я месила. Моля те, заведи ме вкъщи.
Протегнала ръце с хляба, гледам как човекът изчезва с трохата си от погачата в тълпата. Тичам, викам, моля го, плача:
- Заведи ме вкъщи, моля ти се, искам и аз да имам дом. Заведи ме вкъщи. Моля ти се. Не ме оставяй.
Хората са сити. Погачи не им трябват. Хората са блажени. И доволни. Хората се качват без страх на влакчето на ужасите и слизат от него с усмивка. Вечер се прибират при сърцата си. Една трохичка ще дадат на себе си, една на децата си, любимия човек и една на гълъба на прозореца.
Защо са ми тези погачи изобщо. Ненужно прахосничество на материал. Ама, какво да се прави, от такова тесто съм замесена. Вселенско разхищение.
Юлката седи в центъра на луна парк. Пуска корени в почвата, сраства се с нея, не може да мръдне. Погачата пак изсъхна в ръцете и. Ръфа стара коричка. А канарите тежат...
- Казах ти. - Животът и Времето минават с топка захарен памук покрай мен и подминават.
- Вземете си тъпите карти. Тази игра е сбъркана.

НАГОРЕ

Зад ъгъла

Щастието чака зад ъгъла на отчаянието, след голямото падение. Чака зад вратата на мрака, в който си потънал. Но щастието не може да отваря вратите, може да го направиш ти. Щастието не прави крачки, то просто съществува. Дали ще го изживееш, е въпрос на избор и понякога борба. Често-със самия себе си. Най-вече със самия себе си! Не всичко е щастие, естествено. Но зависи от гледната точка. Дали ще гледаш в бялата точка на Ин или в черната на Ян, дали ако бъдеш наполовина пълна/празна чаша, ще се радваш, защото имаш накъде да се допълваш повече или ще плачеш задето не си цял. В моментите на вакуум, когато нищо освен пълното отчаяние и безнадеждност не съществува, демоните изплуват от ада в душата ти и започват да гризат същността, превръщайки я в пихтиеста маса без смисъл. Тогава изглежда няма изход. Изходи има два-или в отчаян опит да прекратиш страданието си, се опитваш да терминираш себе си, или ...почваш да пълзиш в калта нагоре. Понякога дори не е нужно да се бориш, а да се предадеш и да чакаш. Времето или равнодушието да свършат своята лечебна дейност и да те възкресят. Иронично,нали? Понякога с все сили трябва да теглиш майната на всичкото (включително на себе си) и да действаш с въжето в ръцете си. И вместо да го увиваш около врата си- да го метнеш с клупа нагоре в кладенеца, за да хванеш някое мижаво, но жилаво клонче и да...катериш! Катрериш! КАТЕРИШ!!! Един ден от кладенеца няма да е останало нищо, освен история,която евентуално да разказваш. Това не значи да го забравиш (въпреки че понякога забравата е естествен самосъхранителен процес на психиката). Нито значи, че кладенци изобщо няма да има. Нито значи, че предопределеност няма (или има). Всъщност-нищо не значи. Значи, че си се научил да катериш кладенци. А може и да не си се научил....до следващия кладенец, който ще е същият като предишния, докато не се научиш да го катериш! Човекът има удивително тъпата способност да си чупи главата по хиляди пъти (понякога в хиляди прераждания) докато не се научи! Или отучи...да е такъв идиот понякога! Животът обаче си поддържа една удивителна сподобност на баланс- карма. Смятам, че кармата е личната отговорност на всеки индивид за постъпките и мислите му. Какво значи това? Че кармата балансира нещата- последиците от една постъпка- с последиците на друга. Забележете, че не казвам “добро” и “лошо”, защото тези изрази са смешни. Нито доброто съществува, нито лошото. Каквото ти се струва добро, може да е мечешка услуга. А каквото лошо- може да ти донесе благоденствие. Не вярвам в Ада и Рая, вярвам в това, че сам ковеш кармата си. Ако не бъде балансирана в този живот, те следва в следващия като създава опорни точки, през които трябва да минеш, за да я балансираш. Така се създава чудото, наречено-съдба или предопределеност. А Адът и Раят са във всеки един от нас. Бог съществува, доколкото Бог е всичко и нищо, ние сме част от това всичко, съставляваме Бог, защото Бог е всичко, включително нас. Това не значи да се приравняваме на Бог, Бог е свръзката между атомите,молекулите, Бог е самият атом и молекула, но и съставните и части. Трудно за асимилиране, но все пак....капацитетът на мозъка ни е все още на толкова недоразвито ниво, че дори не може да види разнообразието на съществуващите цветове (които една паунова скарида например може!), нито да разсъждава по начина на Айнщайн, нито да владее телепатията или телекинезата (или да бъде свръхчовек като научно-фантастичната Люси). Където и да е истината за 100%-товия човешки мозък, то определено сегашният ни не може да разбере Бог! Пф, мислите ми се лашкат подобно океан, който не е съгласен с настоящото си корито и който се опитва да избяга отвъд някой друг бряг... Та, мисълта ми тръгна от щастието и нека там приключи (поне засега). Щастието ...дори не съществува! Съществува идеята за щастие. Хубавото е, че същото важи и за нещастието (въпреки че то понякога има доста по-силни честоти на вибрация, по-често е извор на вдъхновение или...саморазрушение). Въпреки всичко, емоционалният баланс се стреми към ...хаотичен порядък. И щастието се крие точно зад ъгъла на отчаянието. И тогава....е сладко като бонбон! И цветно като дъга! Чакано- като изгрев. Който гони кошмарите и лошите чудовища, които живеят под леглото! И си струва! Струва повече от глътка вода в оазис на Сахара. Защото, както Сахара е била море някога, а сега е пустиня....така нищо не се знае! Може да стане море някой ден пак. Но какво ли значение има, ако всяка песъчинка там всъщност се чувства добре! Било във вода, било под слънцето! Често се случва да придаваме на незначителни неща-важен отенък. Може би би било хубаво да се радваш на ТУК и СЕГА. Защото всъщност- само това имаш. Миналото е спомен, а бъдещето-илюзия. Някой ден даже ще умреш! И трябва тук и сега да живееш ЩАСТЛИВО (без лоши мисли в сърцето си). За да осмислиш не само себе си, а и всичко наоколо. :) Ще завърша с една мисъл на Джон Ленън: “Когато отидох в училище ме попитаха: Ти какъв искаш да станеш като пораснеш? И аз написах: Щастлив. Те ми казаха, че не разбирам задачата, а аз им казах, че не разбират живота. “ Разберете живота! Бъдете щастливи :)

Юлето (Crowie)

Мъртви надежди

-Надежда всяка тука оставете.
-Тук няма място, оставете там!
*
-Там пълно е. Места няма и в двете!!!
*
Надежди на купове!
От трупове!
Над всяка - по едно цвете...
Градини! И в двете-
няма място! И тук, и там-
всеки винаги е сам.